Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №324

 

гр. Сливен, 09.12.2013г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди и тринадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:        МАРИЯ БЛЕЦОВА    

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №517 по описа за 2013год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение № 556/16.07.2013 г. по гр. д. №5667/2012г. по описа на Сливенски районен съд, с което е обявен за недействителен по отношение на „Алфа Банк” АД договор за дарение на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 111, т. ІІІ, рег. № 3877 по н.д. №70/17.12.2010г. на Нотариус Р.С. – рег. № 524, вписан в Служба по Вписванията - гр. Сливен като акт № 30, т. 21, д. № 4010/2010 г.  с вх. рег. № 6512/17.12.2010 г. , по силата на който К.П.Г. чрез пълномощника си И.Н. Г., е дарил на своята майка Е.С.Г. следния недвижим имот: поземлен имот – дворно място с идентификатор № 67338.537.187 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Сливен, одобрени със Заповед № РД-18-31/19.04.2006 г. на изпълнителния директор на АК, с административен адрес на имота: гр. С., кв. „К.”, ул. „Ц. И. Ш.” № *, с площ 319 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, ведно с построените в имота: ½ ид.ч. от построените жилищна сграда с идентификатор № 67338.537.187.1 с площ 99кв.м., състояща се от три стаи, салон, антре и мазе, обособена като самостоятелен жилищен обект и от сграда с идентификатор №67338.537.187.2, представляваща друг вид сграда за обитаване на един етаж, със ЗП 12 кв.м.  при данъчна оценка на целия имот 17 236 лв.

В жалбата си въззивниците – ответници в първоинстанционното производство обжалват горепосоченото решение изцяло като намират същото за процесуално и материално незаконосъобразно. Посочват, че съдът не е обсъдил всички техни възражения, наведени с отговора на исковата молба, а именно, че за ответника К.Г. са възникнали задължения за издръжка към Е.Г. по чл. 227 ал. 1 б. „в” от ЗЗД и към момента на сключване на договора за кредит е била налице възможността за отмяна на извършеното дарение. Посочва се, че ищцовата банка е обезпечила вземането си с друго имущество и процесният имот не служи като обезпечение по договора за кредит. Освен това размерът на задължението по договора за кредит „Ваканция” в размер на 7 913.13 лв. е незначително с оглед цената на имота, а и вземането е обезпечено по договора за кредит. Всички тези възражения районният съд въобще не бил разгледал. По отношение на договора за кредитна линия № 817/26.08.2008 г. посочва, че е поръчител, като длъжник е дружество и поръчителят и длъжникът не можели да се уеднаквяват по права и задължения по отношение на договора за кредит, като за всеки от тях правата и задълженията възниквали по различно време. Това имало значение във връзка с предсрочната изискуемост на вземането по този договор. Освен това районният съд не бил обсъдил всички събрани по делото доказателства, както писмени, така и гласни, като не взел предвид техните възражения, че действието по прехвърляне на имота е извършено преди възникване на предсрочната изискуемост  на вземането, както и че по втория договор за кредит поръчителят не е останал задължен, тъй като искът против него бил предявен много по-късно от възникване на предсрочната изискуемост на вземането. Решението на районния съд било материално незаконосъобразно, поради неприлагане на съответните правни норми от значение за правния спор, като съдът не обсъдил приложението на чл. 135 ал. 3 от ЗЗД, както и на чл. 147 от ЗЗД във връзка с момента на възникване на предсрочната изискуемост на задължението. Съдът не взел предвид и разпоредбите във връзка със задължението на Г. за издръжка, както и с обстоятелството че правото на издръжка е предпочитано. В този случай длъжникът не отговаря с цялото си имущество, а само с тази част извън задължението на предпочетения кредитор с право на издръжка. Поради това, като е върнато дарението на майката на ответника, имаща право на издръжка и нужда от такава, искът за обявяване на договора за дарение за недействителен по отношение на кредитор, който няма право да се удовлетвори от това имущество като непредпочетен кредитор, е неоснователен. С оглед изложеното, моли съда да отмени изцяло атакуваното първоинстанционно решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендира присъждане на направените по делото разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивниците, редовно призовани, не се явяват, представляват се от процесуален представител по пълномощие – адв.А., която поддържа подадената въззивна жалба и изложените в нея подробни основание за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното решение. Моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение на СлРС и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемото дружество, редовно призовано, не се представлява. Няма изразено становище по подадената жалба.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ крайния правен извод на районния съд, който е обоснован и намира опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е иск по чл.135, ал.1 от ЗЗД за обявяване недействителност на договор за дарение на недвижим имот по отношение на кредитора на длъжника – дарител по договора.

Предпоставките за успешно провеждане на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД са: ищеца да има качеството на кредитор спрямо длъжника-ответник; вземането на кредитора следва да е възникнало преди датата на извършеното правно действие от длъжника, което се атакува; наличие на извършено правно действие от длъжника – ответник; увреждане на интересите на кредитора от извършеното правно действие;  знание на длъжника и/или третото лице, че с атакуваната сделка се увреждат интересите на кредитора.

Безспорно по делото се установи, че ищецът има качеството кредитор по отношение на ответника К.Г., тъй като между тях е налице сключен договор за потребителски кредит – Ваканция №143/35/21.01.2008г., по силата на който Г. е получил банков кредит, предназначен за текущи потребителски нужди в размер на 10000лв., като към 19.12.2011г. общото задължение на Г. по него възлиза на сумата от 7913,13лв.  Вземането на кредитора – ищеца по този договор е възникнало преди датата на атакувания с иска  договор за дарение на недвижим имот – договора за кредит е сключен на 21.01.2008г., като кредитополучателят по него Г. е усвоил отпуснатия му кредит. Не е необходимо кредиторът да доказва, че вземането му е ликвидно и изискуемо. В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на въззивниците, че към момента на сключване на договора за дарение кредита не бил предсрочно изискуем. В практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 от ГПК еднозначно се приема, че за успешното провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, вземането на увредения кредитор не е необходимо да е изискуемо, ликвидно или съдебно установено, не е необходимо и да е налице неизпълнение на задължението, достатъчно е то да е възникнало и да съществува. Вземането на банката-кредитор по договора за банков кредит възниква от момента на усвояването на кредита и при сключена след това увреждаща сделка, то ще предхожда това увреждане, поради което правната квалификация ще е по ал. 1 на чл. 135 от ЗЗД.  Следователно в случая безспорно е налице вземане на кредитора – ищеца спрямо първия ответник К.Г., предхождащо атакуваната разпоредителна сделка.

По отношение на втория договор за кредит – договор за кредитна линия №817/2008 от 26.08.2008г. следва да се отбележи, че ответника Г. е поръчител, като главния длъжник е „Транс-Нис“ ООД, гр.Сливен. Съгласно Решение №199 от 30.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 966/2009 г., II т. о., ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК и имащо задължителна сила за настоящата инстанция съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, под "длъжник" по смисъла на чл. 135 ЗЗД следва да се разбира само лицето, което е насрещна страна по правоотношението, породило вземането на кредитора, т.е. носителят на главното задължение, но не и лицето, което е поръчителствало за неговото изпълнение. Наистина, поръчителят отговаря за същия дълг заедно с длъжника и то при условията на солидарност /освен ако не е уговорено друго/. Неговата отговорност обаче е акцесорна и има обезпечителна функция. Тя е вторична и съществува дотолкова, доколкото съществува главният дълг. Поръчителството е един от предвидените в закона /чл. 133 и сл. ЗЗД/ способи за гарантиране изпълнението на главното задължение, какъвто представлява и отменителният иск. Именно от еднаквата им правна същност и предназначение произтича неприложимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по отношение действията на поръчителя. В противен случай би се стигнало до обезпечаване на самото обезпечение, което е в очевидно противоречие със смисъла на този институт. Поради това настоящата инстанция не споделя извода на районния съд, че Г. е длъжник на ищеца  по този договор по смисъла на чл.135 от ЗЗД и няма да взема предвид действията му във връзка със задълженията му по този договор. В тази насока претенциите на ищеца са неоснователни.

Както бе отбелязано по-горе ответника К.Г. е длъжник на банката – ищец по Договора за потребителски кредит – Ваканция №143/35/21.01.2008г., вземането, по който на ищеца е възникнало преди атакуваната сделка – договор за дарение на недвижим имот от 17.12.2010г., т.е. първите две предпоставки за предявяване на иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД са налице.

Атакуваното правно действие е договор за дарение на недвижим имот и спрямо него е допустим иск по чл.135 от ЗЗД. С този договор длъжникът К.Г. се е разпоредил с притежавания от него недвижим имот, като го е дарил в полза на майка си – ответницата Е.Г.. С тази разпоредителна сделка безспорно длъжникът К.Г. е намалил актива на имуществото си и по тази начин е увредил интересите на кредитора си – ищцовата банка, с препятстване възможността да реализира вземането си с насочване на принудително изпълнение върху този имот.

Искът по чл.135 от ЗЗД обаче не би могъл да се уважи, ако макар и да е извършена разпоредителна сделка, длъжникът разполага със средства, с които може да удовлетвори задължението си към кредитора. Тъй като безвъзмездното разпореждане предполага намаление на актива на длъжника, то тежестта на доказване на факта, че няма увреждане е на ответника – длъжник. Въззивниците са направили възражение, че с дарението Г. не е увредил кредитора, но доказателства в тази насока по делото няма ангажирани. Не е достатъчно само  твърдението, че вземането на ищеца по договора за потребителски кредит – Ваканция е незначително с оглед пазарната стойност на имота, предмет на договора за дарение. Въззивниците – ответници в първоинстанционното производство, носещи тежестта на доказване е следвало с пълно и пряко доказване да установят наличие на достатъчно средства, респ. имущество у длъжника Г. за удовлетворяване на кредитора. Както бе посочено, доказателства в тази насока не са ангажирани и те следва да понесат своеобразната санкция на тежестта на доказване от неизпълнението на това си процесуално задължение, като съдът приеме, че Г. не разполага с достатъчно средства, респ. с друго имущество, с което би могъл да удовлетвори кредитора си. Възражението на въззивниците – ответници в първоинстанционното производство, в тази насока е неоснователно и недоказано. Неподкрепено с доказателства е и възражението на въззивниците, че вземането на ищеца по договора за кредит е обезпечено с друго имущество. Обезпечения по договора за потребителски кредит – Ваканция – лични или имуществени няма учредени. Такива има по отношение на договора за кредитна линия, но по изложените по-горе съображения, съдът не взема предвид действията на Г. във връзка с този договор, с оглед качеството му на поръчител. 

Съдът приема, че е налице и следващата предпоставка, визирана в разпоредбата на чл.135 от ЗЗД - знание на длъжника за увреждането на кредитора. Тъй като се касае за безвъзмездна сделка, то е необходимо да е налице знание само у длъжника за увреждането. Знанието на третото лице – дарения, е ирелевантно. Знанието за увреждане се изразява в знание за възможността такова увреждане на настъпи в резултат на извършеното правно действие, но не и в наличие на някаква вина – умисъл и специална цел да се вреди. Не съществува спор в практиката, че в хипотезата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД е достатъчно само знание за увреждащия характер на сделките у длъжника. Увреждащо кредитора действие е всеки правен или фактически акт, с който се засягат права, с което би се осуетило или затруднило осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника, като увреждане е налице всякога, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да било начин затруднява удовлетворението на кредитора. Не е необходимо да се доказва самото увреждане на кредитора, тъй като наличието на увреждане се извежда от самото атакувано действие, щом то води до намаляване на имуществото на длъжника и затруднява удовлетворението на кредитора.

В случая, към датата на процесната разпоредителна сделка длъжникът К.Г. е знаел, че има задължение към Банката – ищец по сключения договор за потребителски кредит – Ваканция, усвоен от него и е знаел, че със сделката намалява имуществото си, по който начин затруднява удовлетворяването на кредитора си, знаел е че е налице възможност за такова увреждане, вследствие на сделката. Наличието и на друга цел, мотив за извършване на разпореждането, не изключва знанието му за възможното увреждане на кредитора му при наличие на възникнало вземане на значителна стойност.

Във връзка с възраженията, изложени във въззивната жалба за неоснователност на иска по чл.135 от ЗЗД, поради наличие на задължение за издръжка на К.Г. спрямо дарената Е.Г., като вземането за издръжка е с право на предпочитано удовлетворяване, следва да се отбележи следното: Въззивникът Г. не е установил по безспорен начин по делото, с пълно и пряко доказване твърдението си за възникнало задължение за издръжка спрямо ответницата Е.Г.. Твърдението за наличие на необходимост от издръжка на Е.Г. и законовата възможност тя да я търси от К.Г. в качеството й на син по реда на чл.140, ал.1 от СК или на основание извършено спрямо него дарение с оглед разпоредбата на чл.227, ал.1, б.“в“ от ЗЗД, не означава, че е възникнало такова законово задължение за К.Г.. Няма доказателства, че ответницата Г. е кредитор с право на предпочитано удовлетворяване по реда на чл.136, т.5 от ЗЗД. По делото няма ангажирани доказателства същият да е осъден да заплаща издръжка на Е.Г.. Няма представени доказателства за възникването на такова задължение /съдебно решение, съд. спогодба/, като само заявената нужда от такава не е достатъчна в случая да се приеме, че тя е кредитор с вземане за издръжка. Във връзка с възражението за възможността за отмяна на дарението, което майка му Е.Г. му е направила по отношение на същия имот по чл.227, ал.1, б.“в“ от ЗЗД, следва да се отбележи, че това е само една възможност, която законът й дава при наличие на редица предпоставки, като наред с нуждата от издръжка, която следва да е с по-продължителен характер е и дарителят да е поискал издръжка от дареното лице. В тази насока няма твърдения, още по-малко ангажирани доказателства. По този начин остана недоказано твърдението на Г., че атакуваната сделка е извършена за удовлетворяване на кредитор по вземане за издръжка с право на предпочитано удовлетворяване.

Независимо, че тези възражения на въззивниците са недоказани, следва да се отбележи, че те са на практика неотносими към спора, тъй като независимо от наличието евентуално и на такъв мотив за извършването на атакуваната сделка, както и за изпълнение на нравствен дълг, безспорен си остава факта, че с това дарение се уврежда кредитора – ищцовата банка, тъй като длъжникът намалява актива на имуществото си, който служи за удовлетворяване на кредитора и знание у длъжника за увреждащия характер на това действие.   

С оглед изложеното съдът е мотивиран и приема, че са налице всички кумулативни предпоставки за уважаване на предявения иск по чл.135 от ЗЗД

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният изцяло съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

Претенция за присъждане на разноски във въззивното производство са направили само въззивниците, но с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, такива не им се следват.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №556/16.07.2013г. постановено по гр.д. №5667/2012 г. на Сливенски районен съд.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                               ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                     2.