Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №40

 

гр. Сливен, 14.02.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:       МАРИЯ БЛЕЦОВА  

С. МИХАЙЛОВА

 

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия С. Михайлова възз.гр.д. №540 по описа за 2013год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Т.К.Б. чрез пълномощника адв. Д. *** против Решение №272/08.08.2013г. по гр.д.№8114/2011г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Т.К.Б. против К.Б.Р. и С.К.А. положителен установителен иск за собственост на основание чл.79 от ЗС по отношение на следния недвижим имот: самостоятелен обект с идентификатор №67338.556.112.1.1 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.Сливен, одобрени със Заповед №РД-18-31/19.04.2006г. на изп. директор на АК, намиращ се в сграда №1, разположена в поземлен имот – общинска собственост с идентификатор №67338.556.112, с площ 72 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – няма, под обекта – няма, над обекта - №67338.556.112.1.2, с административен адрес: гр.С., ул.“Полк. Б. Д.“ №* и е допусната съдебна делба по отношение на този имот между страните при квоти от правото на собственост: 4/6 ид.ч. за К.Б.Р., 1/6 ид.ч. за С.К.А. и 1/6 ид.ч. за Т.К.Б.. Решението е обжалвано изцяло.

            В жалбата си въззивникът  Т.К.Б. чрез пълномощника си адв. Д. *** твърди, че решението на районния съд е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Посочва, че процесния имот му бил предоставен от родителите му през 1974г. като негов и от тогава той го е владял повече от 30 години неоспорвано от никой, в резултат на което го е придобил по силата на давностното владение. Посочва, че е владял и стопанисвал имота със съзнанието, че е собственик. Съдът не разгледал и не кредитирал показанията на водените от него свидетели и направил стигнал до неправилен правен извод. Свидетелите недвусмислено изяснили, че е владял имота със съзнанието, че е негова собственост. Посочва, че никога в периода от 1974 до смъртта на майка му – 29.03.1990г. и впоследствие до 2011г. не е имало необходимост да демонстрира или афишира по някакъв начин пред някого, че имота е негова лична собственост, тъй като никой не му е оспорвал това право, знаело се е, че е така. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение изцяло и вместо него да постанови ново по същество, с което да му признае правото на собственост върху процесния недвижим имот и да отхвърли предявения иск за делба на същия имот. Претендира присъждане на направените по делото пред въззивната инстанция разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемите К.Б.Р. и С.К.А. чрез пълномощника им адв.Б., която оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна. Намира обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Районният съд обсъдил събраните по делото доказателства, в т.ч. свидетелските показания и стигнал до съответните правни изводи. Правилно е отхвърлен предявеният насрещен иск за собственост на процесния недвижим имот и с оглед наличието на съсобственост, която страните не можели доброволно да ликвидират е допуснал съдебна делба по отношение на този имот. Претендира присъждане на направените пред въззивния съд разноски.

            В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба и с отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът Т.К.Б., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. Й.Д., който поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявения от него насрещен иск, като го признае за собственик на процесния недвижим имот и отхвърли предявения срещу него иск за делба. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемите К.Б.Р. и С.К.А., редовно призовани не се явяват, представляват се от пълномощник – адв. Б., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа изложените в отговора съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенскят районен съд е сезиран с предявен иск за делба на съсобствен наследствен недвижим имот с правно основание чл.34 от ЗС, вр. с чл.69, ал.1 от ЗН. В законоустановения срок по делото е предявен и приет за съвместно разглеждане в производството като насрещен иск положителен установителен иск за собственост върху процесния недвижим имот с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79 от ЗС.

Тъй като произнасянето на съда по насрещния иск обуславя произнасянето по иска за делба, във връзка с решаване на въпроса за съсобствеността върху имота, на първо място съдът следва да разгледа насрещния положителен установителен иск за собственост на процесния имот, предявен от Т.Б..

Ищецът по насрещния иск – Т.Б. основава правото си на собственост върху процесния недвижим имот на изтекла в негова полза придобивна давност.

За да настъпи придобивния ефект на този оригинерен способ /придобивната давност/ следва да са налице предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл.79 от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е владението да съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Вторият субективен признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да отговоря и на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.

В конкретния случай от събраните по делото пред районния съд доказателства /показанията на свид. Тодорка Бончева/ е установено, че ищецът по насрещния иск Т.Б., заедно със съпругата и детето си, се установили да живеят в процесния имот – първи етаж на къща, собственост на родителите му, в края на м.февруари 1974г., като били поканени от родителите на Б.. Към този момент в това жилище – първия етаж, живеели родителите на Т.Б., сестра му – С.А. със семейството си и семейството на Т.Б.. Следователно към момента, в който ищеца по насрещния иск се установил да живее в процесния имот, заедно със семейството си, той не е установил владение, т.е. не е установил фактическа власт върху имота с намерение да го свои. Не е установено по делото от страна на Т.Б., носещ доказателствената тежест да е установил владение върху имота. Не е налице придобиване на владението от негова страна чрез някои от способите за това: нито с едностранни действия без съгласието на предишния владелец /неговите родители/; нито със съгласието на досегашния владелец; нито чрез превръщане на досегашния владелец /родителите му/ в държател, тъй като не е установено съгласие на родителите му да държат имота за него като владелец. Напротив, владелци на имота са родителите на ищеца Т.Б., като той и семейството му са поканени да живеят с тях в имота, при което те се явяват държатели. До 1988г. родителите на Т.Б. са ползвали част от този имот – едно от помещенията /хол/. Не се установи ищеца по насрещния иск да е отблъснал владението на досегашния владелец – родителите си, да е променил намерението си, като е взел да упражнява фактическата власт с намерението за своене. През този период той не се е противопоставял на владението на родителите си, не е отблъсквал същото. Фактически действия по оспорване на тяхното право на собственост ищецът не е предприемал, не е отблъснал тяхната фактическа власт, няма действия, с които да отрича правото на собственост на родителите си. Когато едно лице упражнява фактическа власт заедно със собственика, както е установено в настоящия случай, може да се приеме, че то владее за себе си, само ако владението му е предадено от собственика с фактически или правни действия. Няма доказателства, от които може да се заключи, че ищецът Б. е установил владение със съгласието на своите родители. Тъй като родителите на ищеца по насрещния иск са живели в имота /ползвали са част от него – едно от помещенията в него/ и са упражнявали фактическа власт, то не е налице основният елемент от фактическия състав на чл.79, ал.1 от ЗС – необезпокоявано упражняване на фактическа власт по отношение на собственика и отблъскване на неговите владелчески действия.

Вторият субективен признак на владението – намерението на владелеца, да държи вещта като своя, т.е. той се смята за собственик, съдът счита, че също не е налице в случая. Т.Б. не е обективирал със своите действия, че той, а не родителите му, е собственик на имота. За всички свидетели е било ясно, че собственици на имота са родителите на ищеца, които обаче били обещали, че ще прехвърлят имота на сина си. С оглед очакването на това прехвърляне на собствеността, ищеца е поддържал имота. Именно, защото е съзнавал и възприемал своите родители за собственици е и очаквал съответното прехвърляне от тяхна страна на правото на собственост. От другите признаци на владението, съдът счита, че не са налице и явното и несъмнено владение. Напротив, за съседите на имота и близките на страните било безспорно, че именно родителите на ищеца са собственици на имота и те ще предприемат действия /правни/ на разпореждане с него. Направените от ищеца Б. подобрения в имота не могат да се приемат като доказателство за упражняваната от него фактическа власт върху имота и за намерението му да го свои. Тези подобрения са относно поддържането и по-удобното използване на имота, включително от него и семейството му, тъй като живее там, както и с оглед обещаното му бъдещо прехвърляне на правото на собственост. Той може да се приеме за подобрител от категорията, предвидена в чл.74, ал.2 от ЗС и да предяви претенциите си в следващата фаза на делбения процес – по спора относно сметките. Още по-малко индиция за своенето на имота е заплащането на консумативните разходи, свързани с ползването на имота. Заплащането им е в тежест на държателя, както подробно е посочил районният съд в мотивите на решението си.  

Следователно през периода 1974 – 1988г. Т.Б. не е установил владение по смисъла на чл.68 от ЗС. Такива действия не са установени и през периода от 1988г. до 1990г., когато е починала майката на Т.Б..

Едва след смъртта на майката на Т.Б. през 1990г. по силата на наследственото правоприемство, ищецът Б. е придобил владението върху процесния имот, но само по отношение на своята идеална част от същия – 1/6 ид.ч. По отношение на идеалните части на останалите наследници – ответниците по насрещния иск К.Р. и С.А., Т.Б. се явява държател. В случаите, когато сънаследник упражнява фактическа власт над съсобствен имот, не би могло да се счете по предположение, че той владее само за себе си. Счита се, че той владее както за себе си, така и за останалите сънаследници до доказване на противното. За да се приеме, че е налице промяна в титула и сънаследника започва да го владее единствено и само за себе си е необходимо това намерение да се манифестира спрямо другите сънаследници, да отблъсне тяхното владение и това да стане известно. Ищецът по насрещния иск Т.Б., съгласно правилата на процеса, следваше да докаже по несъмнен и категоричен начин отблъскването на владението на останалите сънаследници, в случая – на ответниците Р. и А., да докаже, че твърдяната промяна в намерението е била външно обективирана и доведена до тяхно знание. Доказателства в тази насока няма ангажирани. Поради това съдът намира, че ищецът не доказал в хода на производството извършване на действия, които да манифестират промяна в намерението му да владее целия имот само за себе си. Той не е доказал противопоставяне на останалите съсобственици, отблъскване на тяхното владение.

С оглед изложеното насрещния иск за придобиване правото на собственост върху целия процесен недвижим имот по силата на давностно владение е неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли.

По отношение на иска за делба:

Съгласно разпоредбата на чл.34 от ЗС всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта.

Безспорно по делото е установено, че по отношение на процесния недвижим имот е налице съсобственост, възникнала по пътя на наследяването и на осъществено право на строеж върху държавна земя по отношение на К.Р.. Правото на собственост върху процесния имот чрез реализиране на учредено право на строеж, К.Р. е придобил в режим на СИО с Й.Р., починала на 29.03.1990г. Със смъртта на Й.Р.  бездяловата собственост върху имота, придобит в режим на СИО, е прекратена и е трансформирана по силата на закона /чл.26, ал.1 от СК /отм./ от този момент в обикновена, дялова съсобственост. Съгласно разпоредбата на чл.27 от СК /отм./ при прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни. Следователно К.Р. има ½ ид.ч. от правото на собственост върху имота, а останалата ½ ид.ч. се разпределя между него като съпруг и С.А. - дъщеря и Т.Б. – син на починалата Й.Р.. Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 от ЗН тримата имат равни части от наследствената част на Й.Р., т.е. по 1/3 ид.ч. от ½ ид.ч. По този начин К.Р. има 4/6 ид.ч., а С.А. и Т.Б. – по 1/6 ид.ч. от правото на собственост върху процесния недвижим имот.

  С оглед изложеното искът за делба на процесния недвижим имот е основателен и следва се уважи, като съдът допусне делба на процесния имот между страните при посочените квоти от правото на собственост. 

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният изцяло съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

Въззивникът е претендирал присъждане на направените по делото разноски, но с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция и неоснователността на въззивната му жалба, на него не следва да се присъждат разноски.

С отговора на въззивната жалба въззиваемите са претендирали разноски пред въззивната инстанция, но не са доказали такива, поради което разноски не следва да им се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №272/08.08.2013г., постановено по гр.д.№8114/2011г. по описа на Сливенски районен, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

                                          

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                               2.