Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

гр.Сливен, 15.11.2013 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на тринадесети ноември, през две хиляди и тринадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

М. БЛЕЦОВА

 

                  

                                    

При секретаря И.К., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 541 по описа за 2013 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Депозирана е въззивна жалба от адв. Й. в качеството му на пълномощник на Н.В.В. *** против решение № 631/26.07.2013 г. по гр.д. № 888/2013 г. по описа на Районен съд – Сливен, с което е отхвърлен предявения от въззивника против Д.И.Г. ***.”К.Ф.” бл. *, ет. * ап. * иск за заплащане на сумата от 629,58 лв. представляваща неизплатена ½ от солидарно задължение по договор за потребителски кредит № 570828/09.02.2012 г. на „РАЙФАЙЗЕН БАНК” ЕАД за месеците декември 2012 г., януари 2013 г. и февруари 2013 г. ведно със законната лихва върху главницата считана от 13.02.2013 г. до окончателното й изплащане. С обжалваното решение въззивникът В. е бил осъден да заплати на въззиваемата Г. деловодни разноски в размер на 150,00 лв. за адвокатско възнаграждение. Във въззивната жалба се сочи, се решението на Сливенския районен съд е неправилно и незаконсъобразно. На първо място се твърди, че е налице противоречите между квалификацията, която първоинстанционният съд е дал на предявеният иск в доклада си по делото, а именно по чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК и тази, която е дал при постановяване на решението, а именно с правно основание чл. 124 ал.1 вр.чл. 422 и сл.от ГПК вр. чл.23 ал. 1 СК. Страната твърди, че по този начин е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като е била лишена от възможност да сочи доказателства в тази насока, както и да възрази на направеното от съда квалификация на иска по чл. 23 ал. 1 от СК. Жалбоподателят сочи, че правилно би било да се даде квалификация на иска като такъв по чл. 127 ал.2 от ЗЗД. По съществото на спора въззивникът сочи, че изложените от съда мотиви изцяло противоречат на диспозитива на решението, като съдът бил приел, че съпругата – въззиваема по делото, е поела отговорност за кредита заедно с въззивника като солидарен длъжник и затова отговаря за погасяването на вземането, а в диспозитива на решението е посочил, че отхвърля иска като неосноватален. Моли се обжалваното решение да бъде отменено изцяло като незакосъобразно, да бъде уважен предявеният иск и да бъдат присъдени деловодни разноски за двете инстанции.

В законния срок е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. М. – пълномощник на въззиваемата Д.Г., с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна. В отговора си страната е посочила, че ако въззивникът не е бил съглъсен с дадената правна квалификация от съда, то същият е можел да възрази по направеният по делото доклад. От друга страна се твърди, че съдът правилно е интерпретирал представените доказателства по делото, от които се установило, че изтегленият от страните кредит е бил използван за рефинансиране на стари кредити, както и че действително останалата сума е била използвана за обзавеждане на жилището, което към момента се ползва единствено от въззивника. Въззиваемата счита, че първоинстанционния съд правилно е отчел, че съществува между страните договорка, че за погасяване на кредита отговорност ще носи въззивникът В., тъй като въззиваемата ще се грижи за детето им , което страда от тежко заболяване „детски аутизъм”.  Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, не е направено искане за присъждане на разноски.

Страните не са направили доказателствени искания.

В съдебно заседание въззивникът В. редовно призован, не се явява. Представлява се от адв. Й., който поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена.

Въззиваемата Г. в съдебно заседание не се явява. Представлява се от адв. М., която оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания отговор по нея и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Пред настоящата инстанция не  се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 30.07.2013г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 12.08.2013 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява основателна.

Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск, с който се иска да бъде признато за установено, че въззиваемата Г. дължи на въззивника В. сумата от 629,58 лв. представляваща неизплатена ½ част от солидарно задължение по договор за потребителски кредит № 570828 от 09.02.2012 г. Ищецът е твръдял, че по този договор еднолично заплатил вноските дължими за м. декември 2012 г. , януари 2013 г. и февруари 2013 г. Първоинстанционният съд в своя проекто-доклад е приел, че се касае за иск по чл. 422 във вр. чл. 415 от ГПК и разпределил доказателствената тежест между страните като е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже, че изплатената претендирана сума е действително такава каквато се твърди в исковата молба по размер, както и че ответницата дължи посочения в исковата молба размер. Това на практика означава, че ищецът е следвало да докаже наличието на основание на което той и въззиваемата да са станали длъжници за търсената сума, да докаже, че те двамата са солидарни длъжници, да докаже, че е изплатил цялата сума по договора по който са солидарни длъжници с ответницата и че тя не е изплатила своята част.

От събраните по делото доказателства няма спор, че страните са солидарни длъжници по договор за потребителски кредит № 570828 от 09.02.2012 г. на „Райфайзен банк” ЕАД. Същите са посочени съответно като кредитополучател и съдлъжник по договора. От представеното решение № 1066 от 08.11.2012 т. по гр.д. № 4896/2012 г. на РС - Сливен е видно, че при прекратяване на брака между страните същите са сключили споразумение, което е било утвърдено от районен съд и в което изрично са заявили, че нямат взаимни претенции от имуществен характер. От това следва, че страните изцяло са били уредили имуществените си отношения към датата на прекратяване на брака, а именно 06.11.2012 г. Всички суми, които са заплатени по договора за кредит след тази дата се явяват заплатени с лични средства на въззивника В., тъй като СИО към този момент вече е била прекратена. Видно от представените по делото извлечения по сметка същият е заплатил три погасителни вноски по договора за кредит за м. декември 2012 г., м. януари 2013 г. и м. февруари 2013 г., всяка една от тях е в размер на 419,72 лв. Общо заплатената от него сума по договора за кредит, по който той с въззиваемата са солидарни длъжници, е в размер на 1265,16 лв. Половината от тази сума е в размер на 632,58 лв. Тя е дължима от въззиваемата Г. предвид разпоредбата на чл. 127 ал. 1 от ЗЗД, която предвижда, че това което е платено на кредитора трябва да се внесе от солидарните длъжници по равно.

Тъй като в настоящия случай се касае за задължения които са във връзка с облигационен договор за заем и за погасяване на вземания станали след приключване на брака с лични средства на единия съдлъжник, въобще не може да се коментира въпросът, за какво са били вложени средствата по кредита по време на брака. Те са били използвани така, както семейството е било решило и двамата бивши съпрузи изрично са посочили в споразумението си представено в съда, че нямат взаимни имуществени претенции. В този смисъл ирелевантните са събраните доказателства касаещи здравословното състояние на детето родено от брака, както и ползването на бившето семейно жилище след прекратяване на брака.

Предвид гореизложеното, съдът намира че искът предявен от въззивника се явява основателен и доказан в пълния си размер и следва да бъде уважен.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция не съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено.

Тъй като главният иск е основателен и доказан, съдът следва да уважи и претенцията за заплащане на законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а именно 13.02.2013 г. до окончателното изплащане на задължението. Въззиваемата Г. следва да заплати извършените разноски по Заповедното производство в размер на 225.00лв.

С оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени деловодни разноски на въззивната страна. Пред първоинстанционния съд са доказани деловодни разноски в размер на 126,50лв. Пред въззивна инстанция са доказани деловодни разноски в размер на 176,50 лв. Общо дължимата от въззиваемата Г. сума е в размер на 303,00 лв.

 

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

 

ОТМЕНЯ решение № 631/26.06.2013 г. по гр.д. № 888/2013г. по описа на Сливенския районен съд като НЕПРАВИЛНО И НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Вместо това постанови:

 

 

ПРИЗНАВА за установено, че Д.И.Г. *** ДЪЛЖИ на Н.В.В. *** сумата за която е издадена Заповед № 241 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 14.02.2013 г. по ч.гр.д. № 447/2013 г. по описа на Сливенския районен съд, а именно: 629,58 /шестстотин двадесет и девет лева и 58 ст./ лв. представляващи ½  от солидарно задължение по Договор за потребителски кредит № 570828 от 09.02.2012 г. на „Райфайзен банк” ЕАД за месеците декември 2012 г., януари 2013 г. и февруари 2013 г. ведно със законната лихва по главницата считано от 13.02.2013 г. до окончателното изплащане на задълженението, както и направените разноски по Заповедното производство в размер на 225,00 /двеста двадесет и пет лева/лв.

 

 

ОСЪЖДА Д.И.Г. *** ДА ЗАПЛАТИ на Н.В.В. *** деловодни разноски в размер на 303.00 /триста и три лева/ лв. от които за първа инстанция 126,50 /сто двадесет и шест лева и 50 ст./лв. и 176,50/сто седемдесет и шест лева и 50 ст./ лв. за въззивна инстанция.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.