Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 13.11.2013 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на тринадесети ноември през двехиляди и тринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                   МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 558  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 1269/19.06.2013г. по гр.д. № 3621/11г. на СлРС, с което е осъден застрахователя на прекия причинител по застраховка “Гражданска отговорност” да заплати на увреденото лице обезщетение в размер на 1804, 94 лв., за претърпени имуществени вреди от закупуване на медикаменти и лечение, обезщетение в размер на 4000 лв. за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на нанесени телесни повреди, всички настъпили в резултат на ПТП от 29.01.2011г., заедно с обезщетение за забава върху двете суми в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 31.05.2011г.. до окончателното изплащане, като претенциите са отхвърлени като неоснователни до пълните им предявени  размери, съответно – до 1 825, 25 лв. за имуществените и до 10 000 лв. – за неимуществените вреди, каккто и са отхвърлени акцесорните претенции за лихви върху главните суми от датата на деликта – 29.01.11г. до завеждането на исковата молба и са присъдени съразмерно таксите и разноските по делото.

Въззивникът е ищец в първоинстанционното производство и атакува цитираното решение в отхвърлителната му част, касаеща неимуществените вреди, както и отхвърлителните части относно лихвата за забава за периода от датата на увраждането до предявяването на исковете, като твърди, че в тях то е неправилно. Освен това заявява, че в хода на процеса е настъпило пълно правоприемство като първоначалният ответник се е влял в друго дружество, с участието на което моли да продължи производството. Твърди, че съдът несправедливо е определил размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, без да е съобразил обективно съществуващите обстоятелства от значение за това. Счита, че не са отчетени правилно вида на болките и страданията му, тяхната степен и интензитет, както и продължителността им във времето, отражението им върху комфорта на ищеца във връзка със загрозяването на лицето му, което затруднявало социалните му контакти, нарушаването на учебния процес, тъй като е бил студент и страха му да се качва в автомобил. Счита, че справедлив еквивалент в пари на тези негови физически и душевни преживявания, е сумата 10 000 лв. Освен това развива съображения за неправилност на решението относно началния момент на присъждане на обезщетението за забава, като заявява, че това е датата на деликта, тъй като застрахователят отговаря за тях така, както би отговарял и застрахованият пряк причинител. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени в атакуваните части първоинстанционното решение и да постанови ново, с което уважи изцяло иска за неимуществени вреди, както и присъди обезщетението за забава от датата на деликта, претендира разноските за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени искания във въззивната жалба.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който я оспорва като неоснователна. Заявява, че атакуваното решение е правилно в обжалваните части и моли да бъде потвърдено в тях. Претендира разноски. Няма нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за настоящата инстанция.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваните части на решението за правилни и законосъобразни, моли въззивната инстанция да ги потвърди. Претендира разноски за двете инстанции.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

Следва само да се посочи, че с оглед настъпилото в течение на производството пълно правоприемство чрез вливане на дружеството-първоначален ответник в друго търговско дружество, съгласно разпоредбата на чл. 227 от ГПК, производството продължава с участието на страната на ответника /въззиваем в тази фаза/ на правоприемника – ЗАД „Булстрад Виена Иншуърънс Груп”, гр. София, ЕИК 000694286.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА към нея.

Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, касаещи главната претенция за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, тъй като те са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания относно размера на обезщетението, определен от съда за възмездяване на причинените от прекия извършител на деликта неимуществени вреди, са неоснователни.

Тъй като този вид вреди сами по себе си са без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването им да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Така в случая, предвид вида на причинените травми, характера, степента и продължителността на търпените от ищеца дискомфорт и неудобства, и интензитета на физическите болки и страдания, така, както са доказани с годни, допустими и относими доказателствени средства, съдът намира, че сумата от 4 000 лв. представлява максимално справедливият паричен еквивалент за обезщетяването на тези неимуществени вреди.

При преценката си РС е взел под внимание всички значими конкретни обстоятелства, индивидуализиращи личните душевни преживявания на ищеца, свързани както с влошаване на външния му вид, с прекъсването на учебния процес и преживения стрес, така и с  физическия дискомфорт от болки, неудобства, затруднения в движението, продължителността им и прогнозите за пълното възстановяване, и ги е отчел, давайки им имуществено изражение, чийто размер съвпада с приетия от този състав.

За този размер искът е основателен и доказан и следва да се уважи, а над него, до пълния предявен размер от 10 000 лв., претенцията е неоснователна и следва да се отхвърли.

Тъй като от насрещната страна няма жалба, въпросът за евентуалното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия не следва да се обсъжда и пререшава в това производство.

Така в тази част атакуваното решение е правилно и следва да се потвърди.

Оплакванията на въззивника, свързани с началния момент, от който е присъдено обезщетението за забава върху всяка от сумите, възмездяващи вредите, са основателни.

Устойчивата и препотвърдена практика на ВКС и съдилищата приема, че макар отговорността на застрахователя за заплащане на вреди да има за източник договор, а не деликт, тя е функционално обусловена от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие, предмет на застрахователния договор, но то представлява по същество непозволено увреждане, и именно то е юридическият факт, предпоставящ отговорността на застрахователя, поради което последният отговаря за всички причинени от застрахования делинквент вреди, при същите условия, при които отговаря и причинителят на вредите. Тоест, с оглед правилото на чл. 84 ал. 3 от ЗЗД, което не предвижда ограничения и изключения, застрахователят също дължи /по прекия иск срещу него/ обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдените суми за обезщетяване на вредите, от датата на увреждането, а не от датата на поканата за плащане на застрахователното обезщетение /респ. – предявяване на исковата молба/.  В съответствие с това разбиране КЗ урежда в чл. 227т. 2 възможността на застрахователя да търси обратно от застрахования и платените от него лихви за забава, като началото на периода е поставено от датата на настъпване на застрахователното събитие /в случая – непозволеното увреждане/. Изпълнението или неизпълнението на застрахования за уведомяване на застрахователя за настъпването на събитието, като част от договорните му задължения, не рефлектира върху притезанието на увреденото лице.

Поради това, като е присъдил законовата лихва върху обезщетенията за вреди от датата на завеждането на исковата молба, РС е постановил неправилно решение, което в тази част следва д асе отмени и вместо това въззивният съд постанови нова начална дата – тази на настъпването на деликта.

В необжалваните части решението на СлРС е влязло в сила.

С оглед изхода на процеса и частичното уважаване на въззивната жалба, отговорността за разноски следва да се понесе съразмерно от страните, като въззиваемият заплати на въззивника  сумата 100 лв. разноски за тази инстанция. Тъй като въззиваемият не е доказал направени разноски и също няма представен списък по чл. 80 от ГПК, такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 1269/19.06.2013г. по гр.д. № 3621/11г. на СлРС, В ЧАСТИТЕ, с които е определена  датата, от която се дължи обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди – 31.05.2011г., като  НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена Иншуърънс Груп”, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., пл. „П.” № *, ЕИК 000694286 да заплати на З.И.И. ЕГН ********** обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдените обезщетения за претърпени имуществени вреди в размер на 1 804, 94лв. и за претърпени неимуществени вреди в размер на 4 000 лв., считано от 29.01.2011г.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 1269/19.06.2013г. по гр.д. № 3621/11г. на СлРС, В ОСТАНАЛАТА ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.

 

 

ОСЪЖДА ЗАД „Булстрад Виена Иншуърънс Груп”, гр. София  да заплати на З.И.И. направените разноски по делото за въззивното производство съразмерно на уважената част от жалбата в размер на 100 лв.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: