Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 283

гр. С., 11.11.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на шести ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                М. БЛЕЦОВА

 

при участието на прокурора ………и при секретаря М.Т. като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 559    по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпили са въззивни жалби против  решение № 536/22.07.2013 г. по гр. д. № 151/2013 г., с което е осъдена С.Г.Т. ЕГН ********** в качеството й на ЕТ „С. Д.” с ЕИК 119623329, със седалище и адрес на управление гр. С., кв. „Д.” бл.* вх. * ап. * и С.Г.Т. ***, солидарно да заплатят на Ж.С.Д. *** сумата от  4559.53 лв., представляваща половината от сумата от  9119,05 лв., която е била платена от Ж.Д. за погасяване на кредит по договор за „Прокредит Спринт” № 130-682099/03.05.2011 г. от „Прокредит Банк” АД  ведно със законната лихва,считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане, като искът до пълния претендиран размер е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Със същото решение страните са осъдени да заплатят всяка на другата страна направените по делото разноски съразмерно на уважената и на отхвърлената част от иска.

 Първата въззивна жалба е от ответника ЕТ „С. Д.” както и от С.Г.Т.. В жалбата се твърди, че решаващият съд правилно е определил правната квалификация на отношението, но съдебният акт е неправилен в осъдителната част. Твърди се на първо място, че искът е частично недопустим  като се излагат съображения в тази насока.  Основната теза е, че заемът не е бил станал предсрочно изискуем, поради което не се е налагало и предсрочното му погасяване, развити са подробни съображения в тази насока.  На второ място се твърди, че не е изяснено с каква сума се е обогатил ответникът като бивш съпруг след извършеното плащане на сумата от ищеца и на какво основание се ангажира солидарната отговорност на ЕТ в отношенията между страните. Сочи се, че в хода на процеса е направено искане за прихващане с насрещно задължение на ищеца към ответника, но по това  искане съдът не се е произнесъл. Поради това се иска да бъде обезсилено решението в обжалваната му част като недопустимо и производството да бъде прекратено или ако се приеме, че решението е недопустимо, то да бъде отменено в неговата осъдителна част и да се постанови ново, с което да бъде отхвърлен искът като неоснователен. Претендират се разноски пред тази инстанция и се сочи, че няма искане за събиране на доказателства.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази въззивна жалба. Сочи се, че решението на съда в частта, с която е уважен частично предявеният иск, е правилно. Излагат се съображения за това и се моли решението в тази част да бъде потвърдено.

Постъпила е въззивна жалба и от ищеца с която решението е обжалвано в частта, с която е отхвърлен предявеният иск до пълния претендиран размер.  Сочи се, че неправилно съдът е приел, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 32 ал. 2 от СК, тъй като не е доказано, че средствата от кредита са вложени за задоволяване на семейни нужди.  Не е установено и каква част от кредита е усвоен за дейността на ЕТ. Поради което неправилно  съдът е преценил, че дългът  следва да бъде разделен по равно между ищеца от една страна и от друга – физическото лице и ЕТ. Иска се отмяна на решението в обжалваната част  като неправилно и постановяване на ново, с което да бъде уважена претенцията изцяло.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор  на тази въззивна жалба, в който се твърди, че тази жалба е бланкетна и в нея не са посочени отменителни основания, нито пък процесуални нарушения, които да се отразят на правилността на решението. Развиват се съображения относно приложението на чл. 32 ал. 2 от СК. Сочи се , че кредитът е употребен в интерес на семейството и са развити съображения в тази насока, от които се достига до извода, че въззивната жалба е неоснователна.

В с.з. първата въззивница – ответница, се явява лично и с представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба по съображенията изложени в нея и оспорва основателността на подадената от насрещната страна жалба.

В с.з. вторият въззивник, редовно призован, не се явява. Явява се представител по пълномощие, който поддържа подадената от страната жалба и оспорва основателността на подадената от другата страна жалба.

Въззивният съд намира въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването съдът констатира, че е частично недопустимо.

Исковата молба е била предявена солидарно против едноличния търговец и физическото лице. Съдебният акт е постановен като е уважена частично претенцията солидарно срещу едноличния търговец и физическото лице. Не е направено необходимото, за да бъде прекратено производството в частта по отношение на физическото лице. Не се държи сметка, че при възникването на едноличния търговец не се достига до създаването на нов правен субект, който да е различен от самото физическо лице. Безспорно е и доктрината го приема, че в случая физическото лице придобива и едно допълнително качество, изразяващо се в обособяването на способността му да участва в търговския оборот с избраната от него фирма.  С възникването на търговеца не се създава нов правен субект, който да е различен от самото физическо лице, а на практика по отношение на един съществуващ субект - физическото лице се прибавя допълнителна правна определеност, която му придава ново и непритежавано до момента правно положение. Така, въпреки, че с възникването на едноличния търговец, физическото лице остава тъждествено на самото себе си, то претърпява квалифицираща и профилираща изявите му промяна. Ако съдът беше държал сметка за тези безспорни теоретични и правни положения, то несъмнено би достигнал до извода, че предявеният в условията на солидарност иск срещу едноличния търговец и физическото лице се явява правен абсурд и е недопустим. Поради това решението следва да бъде обезсилено в частта, с която физическото лице С.Г.Т. е осъдено да заплати солидарно със С.Г.Т. в качеството й на ЕТ „С. Д.” присъденото обезщетение.

 

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в останалата част, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение, като краен резултат, е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал като краен резултат до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  уважаване на иска в определения размер.

   Предявеният иск е квалифициран от съда като такъв с правно основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД, като е било поискано осъждането на ответницата да заплати на ищеца сумата 9 119.05 лв., заплатена от него за погасяване на кредит, теглен по време на брака между страните  и с която ответницата неоснователно се е обогатила.

Съдът е приел, че в случая е приложима разпоредбата на чл.32, ал.2 от СК - за задължения, които единият или двамата съпрузи са поели за задоволяване нуждите на семейството, те отговарят солидарно. Приел е също, че се касае до солидарност на съпрузите, за поето задължение по време на техния брак, имащо за цел задоволяване нужди на семейството. Това обаче, с оглед на сключения договор, е неправилно. От съдържанието на договора  за прокредит спринт е видно, че кредитът се отпуска с цел осигуряване на средства за осъществяваната от кредитополучателя търговска дейност. Освен това е безспорно, че ищецът е подписал този договор в качеството на солидарен длъжник, така както страните са уговорили. За разлика от поръчителството, при което поръчителят отговаря за чужд дълг, при уговорената солидарна задълженост, всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността няма акцесорен характер. Когато източник за солидарността е конкретният договор, а не законът, разпоредбата на чл. 147 ЗЗД, предвиждаща ограничение във времето, през което поръчителят остава задължен към кредитора след падежа на главното задължение (само ако в рамките на шестмесечен преклузивен срок кредиторът е предявил иск срещу длъжника), не се прилага. Без значение за изхода на спора е дали сделката е търговска по смисъла на Търговския закон и дали лицата, които са я сключили, имат качеството на търговци, тъй като възможността да се уговаря солидарна отговорност е уредена не само в чл. 304 ТЗ, но и в общата разпоредба на чл. 121 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 121 ЗЗД освен по силата на закона, пасивната солидарност възниква само когато е договорена. В случая законът  предвижда солидарна отговорност на длъжниците по договора за заем, при определени условия и с оглед на обстоятелството, че са били съпрузи, но солидарността може да се създаде по волята на страните, сключили правната сделка, което следва да бъде установено от съдържанието на договора. ВКС е посочил, че не е необходимо това солидарно задължение да е формулирано в някакви специални фрази, нито непременно да се употреби думата "солидарно". Достатъчно е смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно. По своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Обстоятелството, че кредиторът може да се обърне срещу повече от един длъжник за една и съща престация, намалява риска от неплатежоспособността на някой от тях и гарантира кредитора, че интересът му ще бъде охранен. В тази връзка тълкуван, вложеният смисъл в съдържанието на клаузите на процесния договор за прокредит спринт от 03.05.2011г.  дава основание да се приеме, че волята на страните е страните по настоящия спор да отговарят солидарно за връщането на заетата сума. Този извод може да бъде направен въз основа на текста на цитираните клаузи от договора. След като всеки от двамата дължи едно и също нещо към кредитора, последният може да претендира от всеки един от тях цялата дължима престация. В случая кредиторът се е обърнал към един от длъжниците – ищецът, и той е погасил изцяло задължението.

Неоснователно е възражението на ответницата че, заемът не е бил станал предсрочно изискуем, поради което не се е налагало и предсрочното му погасяване. В договора са посочени условията за възникването на предсрочната изискуемост, макар и чрез препращане към общите условия за кредитиране и Общите търговски условия за банкови операции на банката.

Неоснователно се явява и възражението,  че не е изяснено с каква сума се е обогатил ответникът като бивш съпруг след извършеното плащане на сумата от ищеца и на какво основание се ангажира солидарната отговорност на ЕТ в отношенията между страните. Както беше посочено по-горе страните са съдлъжници по силата на сключения договор. По силата на чл. 127 ал.1 от ЗЗД доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Солидарният съдлъжник, който е заплатил целия дълг, има личен обратен иск срещу останалите съдлъжници, съгласно чл.127, ал.2 ЗЗД, за да получи онова, което е платил над частта си. В случая не се установява да има друга уговорка между страните по разпределението на дълга, различна от предвидената в закона. От това следва, че страните отговарят по равно за дълга, и тъй като той е платен изцяло в размер на 9119.05 лв. от ищеца, то ответницата му дължи половината от изпълненото задължение. От тези аргументи е ясно, че неоснователна се явява и втората въззивна жалба, подадена от ищеца, с която се претендира присъждане на претенцията му в пълен размер.

Щом правните изводи на двете инстанции частично съвпадат като краен резултат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания за останалата допустима част от решението  и въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение.

Страните са претендирали разноски, но с оглед на изхода на процеса такива не следва да им бъдат присъждани.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОБЕЗСИЛВА решение № 536/22.07.2013 г. по гр. д. № 151/2013 г., в частта, с която е осъдена С.Г.Т. ***, да заплати на Ж.С.Д. *** сумата от  4559.53 лв., представляваща половината от сумата от  9119,05 лв., която е била платена от Ж.Д. за погасяване на кредит по договор за „Прокредит Спринт” № 130-682099/03.05.2011 г.

 

ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 151/2013 г. на Сливенския районен съд, в частта, с която е предявен иск за осъждането на С.Г.Т. ***, да заплати на Ж.С.Д. *** сумата от  4559.53 лв.  НЕДОПУСТИМО.

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 536/22.07.2013 г. по гр. д. № 151/2013 г. на Сливенския районен съд в останалата част.

Решението  подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, а в частта, имаща характер на прекратително определение – с частна жалба в едноседмичен срок от връчването.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                 

 

         ЧЛЕНОВЕ: