Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №336

 

гр. Сливен, 07.01.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди и тринадесета година в състав: 

             

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА М.

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка М. възз.гр.д. №560 по описа за 2013год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство П.Т.И. против Решение №16/29.08.2013 г. по гр.д. № 1135/2012г. по описа на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от П.Т.И. иск с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване по отношение на ответниците З.С.И. и З.И.М., че ищцата П.Т.И. е собственик на основание продължило повече от 10 години, считано от 1997г. давностно владение на следния недвижим имот: поземлен имот, находящ се в с. Тополчане, общ. Сливен, представляващ УПИ ХIХ-82 в кв. 18 по плана на селото с площ 530 кв.м., ведно с постройките и всички подобрения. Присъдени са разноски на ответниците, като е отхвърлено искането за разноски на ищцата.  

Въззивницата П.И. обжалва горепосоченото решение изцяло като намира същото за незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Счита, че Районният съд необосновано е приел, че тя не е доказала владението на процесния имот от момента на закупуването му до завеждане на исковата молба, не е приложил законовата норма и практиката на ВКС относно характеристиките на осъществяваното владение. Посочва, че безспорно не е могла да придобие правото на собственост върху ½ ид.ч. от първоначалния имот с площ 1050 кв.м., тъй като договорът бил обявен за нищожен, но независимо че нищожния договор не е прехвърлил собственост върху имота, то въз основа на него е поставено начало на осъществяваното от нея владение върху имота. Владението е било с намерението за своене, като фактическата власт можело да се осъществява лично или чрез трето лице. В случая, ищцата е осъществявала владението върху имота чрез своите близки – майка, мъжът, с когото последната живеела на съпружески начала и дядо, които обработвали имота, поддържали го, помагали на ищцата в стопанисването му за нейна сметка. В тази насока са показанията на свидетеля В.С.. Факта, че свидетелите споменавали различни лица, които обработвали двора, не означавало, че тези лица са владелци. Владението на ищцата се манифестирало спрямо третите лица, в т.ч. и по отношение на ответниците, с нотариалния акт за покупко-продажба, вписан в Службата по вписвания, както и с декларирането на имота и заплащането на данъците. Факта, че ищцата живее в чужбина, не означавало, че тя не може да владее и да придобие правото на собственост по давностно владение чрез трети лица. Противния извод на съда е неправилен и незаконосъобразен. Владението на ищцата е продължило повече от 10 години, не е прекъсвано и смущавано по никакъв начин от ответниците. Предявеният срещу третото лице И.Р. иск за собственост – отхвърлен, не е прекъснал владението на ищцата поради неправилното му предявяване срещу държател, а не срещу владелец. Ответниците никога не били допускани до имота, били са гонени от него, с което явно е манифестирано пред тях, че имота не е техен, а на ищцата. Едва през пролетта на 2012г. ответниците предприели фактически действия за влизане в имота като направили отвор в оградата, но същата била възстановена и достъпът до имота бил ограничен. По този начин не можело да се приеме, че владението било смутено или прекъснато. С оглед изложеното, въззивницата моли съда да отмени атакуваното решение изцяло и да постанови ново, с което да уважи предявения от нея положителен установителен иск съсобственост върху процесния недвижим имот. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на въззиваемите З.И.М. и З.С.И..

С отговора въззиваемите - ответници в първоинстанционното производство, оспорват подадената въззивна жалба като неоснователна. Намират постановеното първоинстанционно решение за правилно и законосъобразно и молят за неговото потвърждаване. Посочват, че след влизане в сила на съдебното решение по извършване на делба относно процесния имот – 16.05.2002г., те многократно са се опитвали по дипломатичен начин да влязат в имота, надявали са се за цивилизовано решение на въпроса. Родствениците на ищцата, които са ползвали имота, категорично им отказвали достъп до същия, като дядото на ищцата – И.Р. със заплахи ги пропъждал. С предявяване на ревандикационен иск през 2005 г. считат, че е смутено владението на ищцата, независимо, че иска е предявен против И.Р.. Посочват, че те са предприели действия по ново трасиране, означаване и координиране на имота чрез съответна лицензирана фирма и към момента на неговото извършване и изготвяне на протокол от 24.02.2012г. считат, че 10-годишната давност в полза на ищцата не е изтекла. Посочват, че ищцата след 1998г. е заминала в Америка, знаела е за споровете за имота и по никакъв начин не е защитила своите права в съда. Владението над имота не е било спокойно, отправени били заплахи срещу тях – въззиваемите. През периода, когато ищцата е живяла в САЩ, тя не е заявила пред никого лично или чрез представител, че счита имота за свой, че го владее с намерение за своене. Поради това, считат, че не са налице предпоставките за придобиване на имота чрез давностно владение. Освен това считат, че от образуване на гр.д. №213/1993г., приключило с влязло в сила решение на 16.05.2002г. давност не е текла, поради висящност на съдебен спор. Претендират присъждане на направените по делото пред въззивната инстанция разноски.  

С въззивната жалба и с отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивницата П.И., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. Е.Х., която поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. Счита, че районният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.79 от ЗС. Посочва, че от момента на подписване на нотариалния акт до момента на предявяване на иска, единствено въззивницата чрез своите близки като държатели, е осъществявала владението. Владението ни било смущавано, тъй като едно владение се смущава или чрез предявяване на иск или чрез завладяване на имота, каквито действия не са установени по делото. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

В с.з. въззиваемите З.И. и З.М., редовно призован не се явяват, представляват се от пълномощник – адв.К.М., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа изложените в отговора съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран е положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въззивният състав не споделя правните изводи на районния съд, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Съдът намира за основателни изложените във въззивната жалба оплаквания.  

Ищцата в първоинстанционното производство основава правото си на собственост на изтекла в нейна полза придобивна давност.

За да настъпи придобивния ефект на този оригинерен способ /придобивната давност/ следва да са налице предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл.79 от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по давност включва два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е владението да съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато. Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак – упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Фактическата власт може да се упражнява не само лично от владелеца, но и „чрез другиго“, т.е. от друго лице, но владелецът трябва да има намерението да държи вещта чрез това лице, както и другото лице да има намерение да държи вещта не за себе си, а за владелеца. Щом като това друго лице няма намерение да държи вещта като своя, то е просто държател. Вторият субективен признак на владението е намерението на владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да отговоря и на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.

В конкретния случай от събраните по делото пред районния съд доказателства е установено, че ищцата е установила фактическа власт върху процесния недвижим имот, като част от УПИ ХVI-82 в кв.82 по плана на с.Тополчане с площ 1050кв.м. през 1997г., когато по силата на договор за покупко-продажба е закупила от ЕТ „Виламет – В.В.С.“ и П.С. е закупила имот УПИ ХVI-82 /впоследствие разделен на два нови УПИ, един от които е процесния УПИ ХIХ-82 с площ 525кв.м./, върху който й е предадено владението.  Фактическата власт върху имота ищцата е упражнявала и продължава да упражнява не лично, а чрез други лица – държатели, т.е. при хипотезата на чл.68, ал.1, предл.второ от ЗС. Последиците и на личното владение, и на владението чрез другиго, са едни и същи. Тези други лица, чрез които ищцата упражнява фактическата власт върху процесния имот са нейната майка, свид.В.С., който живее на семейни начала с майката на ищцата и дядото на ищцата – И.Р.. От показанията на разпитаните пред районния съд свидетели Г.Г., И.И. и В.С. се установява, че тези „други лица“ – държатели по смисъла на закона, са изчистили имота от бурени, премахнали срутените постройки, засадили дръвчета, т.е. облагородили имота, оградили го, като извършвали тези действия не за себе си, а за ищцата П.И.. В тези действия помагал и свид.И.И.. Тези фактически действия по поддържането, стопанисването на процесния имот са осъществявани именно за ищцата. Факта, че ищцата от 1998г.-1999г. живее в САЩ не означава, че тя не може да осъществява владение с намерение за своене по отношение на процесния недвижим имот именно чрез хипотезата на владение чрез другиго, като намерението на ищцата е да държи имота чрез тези лица /основно чрез майка си и свид.В.С./, като е установено по делото и безспорно тяхно намерение да държат имота, да упражняват фактическа власт върху него не за себе си, а за ищцата. Разликата между владелеца и държателя е именно в субективния елемент – в намерението за своене, каквото при държателя не е налице. Извън свидетелските показания в тази насока, които съдът кредитира като непротиворечиви и взаимно допълващи се, следва да се отбележи, че по силата на договора за покупко-продажба от 1997г. се презумира съгласие между страните /ищцата - купувач и свид.В.С. - продавач/ за предаване на владението чрез превръщане на досегашния владелец в държател /доц. Георги Боянов – Вещно право/.

От 1997г. до настоящия момент фактическа власт върху имота се осъществява единствено от ищцата чрез посочените лица – майка, свид.В.С. и починалият й дядо И.Р., като го обработват и поддържат.

Според настоящата инстанция е установено и субективното намерение на ищцата да свои имота, да го държи като свой чрез посочените лица, т.е. тя се смята за единствен собственик на имота. Разпоредбата на чл.69 от ЗС въвежда и презумпцията: „предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго“. В случая се установи, че владелецът е ищцата П.И. и извън установеното от свидетелските показания, по силата на законовата презумция, необорена от ответниците с пълно доказване, се установява наличието и на субективния признак на владението.  

По делото са установени и другите елементи на владението: Ищцата владее постоянно имота от 1997г. до настоящия момент, като ищцата чрез държателите /майка, дядо и свид.Славов/ изразявала трайна воля да държи имота за себе си, като се противопоставяла чрез тези лица срещу всяко действие на ответниците, искащи да установят фактическа власт върху имота.

Владението на ищцата е и непрекъснато, т.е. не е загубвала фактическата власт върху имота в продължение на 6 месеца. Никой не е отнемал на ищцата фактическата власт върху имота – нито ответниците, нито някое друго лице. От 1997г. единствено и само ищцата чрез посочените други лица – майка, дядо и свид.В.С., живеещ на съпружески начала с майка й, упражнява фактическата власт върху имота, като я противопоставя на тази на ответниците. Лицата, чрез които ищцата владее имота, са се противопоставяли и отблъсквали всеки опит на ответниците да влязат в имота, веднага след събарянето на оградата от страна на ответниците  през 2012г., държателите на имота са я възстановили. В тази насока са и показанията на свидетелите С.И. и И.М.. Следва да се отбележи, че самите въззиваеми в отговора на въззивната жалба признават, че „родствениците на П.И., които ползвали имота, категорично им отказвали достъп до същия“. Следва да се отбележи и това, че предявяването на ревандикационен иск по чл.108 от ЗС против държателя И.Р., отхвърлен от съда с влязло в сила решение, не прекъсва придобивната давност по отношение на ищцата И., неучастваща в производството. Производството по делба на целия имот УПИ ХVI-82, в което не е участвала ищцата, също не прекъсва придобивната давност.

 Владението на ищцата е несъмнено – тя демонстрирала чрез посочените лица - държатели, че владее имота за себе си. Същото е и явно – установила е  фактическата власт явно, не по скрит начин, така, че за всеки е ясно, че тя я упражнява чрез майка си и свид.Славов с намерение да свои имота. Тъй като владението не е установено по насилствен начин, то е и спокойно. Отправянето на заплахи срещу ответниците от страна на И.Р., не означава, че ищцата е установила владението върху имота по насилствен начин и същото не е спокойно. Нейното владение датира от 1997г., придобито по силата на договора за покупко-продажба със съгласието на предходния владелец – свид.В.С., а опитите на ответниците за установяване на фактическа власт върху процесния имот са от 2002г., като се установи, че тези опити са били отблъсквани всеки път и ищцата не е загубвала владението върху имота. 

С оглед изложеното по безспорен начин се установи първия елемент от придобивния способ – владение на имота, по отношение на което са налице всички изискуеми признаци – обективни и субективен. Втория елемент на придобивната давност е изтичането на определен период от време, през който се упражнява владението. В случая, тъй като с влязло в сила съдебно решение е обявен за нищожен договор за покупко-продажба и е обезсилен нотариален акт №73, том II, дело №478/92г. на СлРС, от който черпят права праводателите на ищцата, не е налице добросъвестно владение по смисъла на чл.70 от ЗС, то необходимия период от време, в който ищцата е владяла имота е 10 години. Безспорно по делото се установи, че владението върху процесния недвижим имот е установено от ищцата през м.февруари 1997г., като продължава и до момента на приключване на съдебното дирене, т.е. минал е период от време много по-дълъг от изискуемия 10-годишен срок. През целия този период, както бе отбелязано по-горе, владението на ищцата не е било прекъсвано.

Въз основа на изложеното съдът е мотивиран и приема, че е осъществен напълно сложния фактически състав на оригинерния придобивен способ – давностно владение по отношение на процесния недвижим имот - поземлен имот, находящ се в с.Тополчане, общ.Сливен, представляващ УПИ ХIХ-82 в кв.18 по плана на селото, с площ от 525кв.м. /образуван чрез разделяне на УПИ ХVI-82 в кв.18 по ЗРП на с.Тополчане въз основа на Заповед №РД-15-2326/15.12.1998г. на кмета на Община Сливен за ЧИ на ЗРП на с.Тополчане/, ведно с постройките и всички подобрения в имота, от страна на ищцата П.И..

Като е достигнал до други правни изводи, районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно съдебно решение, което следва да се отмени и вместо него да се постанови ново, с което исковата претенция бъде уважена по изложените по-горе съображения.

С оглед изхода на спора и съгласно чл. 78, ал.1 от ГПК на ищцата следва да се присъдят направените пред двете инстанции разноски в общ размер на 814,09лв., от които 542,09лв. разноски пред първата инстанция и 272лв. разноски пред въззивната инстанция.

На ответниците в първоинстанционното производство, въззиваеми в настоящото не се дължат разноски с оглед изхода на спора.

Поради това решението на Сливенски районен съд следва да бъде отменено и в частта, с която са присъдени разноски на ответниците и е отхвърлено искането за разноски на ищцата.

С оглед цената на иска – данъчната оценка на процесния недвижим имот – 3104,40лв., решението не подлежи на касационно обжалване.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ изцяло Решение №16/29.08.2013г., постановено по гр.д. №1135/2012г. по описа на Сливенски районен съд, като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на З.С.И. с ЕГН ********** *** *-* и З.И.М. ***, че П.Т.И. с ЕГН ********** *** е собственик по давностно владение на следния недвижим имот: поземлен имот, находящ се в с.Тополчане, общ.Сливен, представляващ УПИ ХIХ-82 в кв.18 по плана на селото, с площ от 525кв.м., ведно с постройките и всички подобрения в имота.

 

ОСЪЖДА З.С.И. с ЕГН ********** *** *-* и З.И.М. *** ДА ЗАПЛАТЯТ на П.Т.И. с ЕГН ********** *** сумата от 814,09 лева /осемстотин и четиринадесет лева и девет ст./, представляваща направени по делото пред двете инстанции разноски.

 

 

Решението е окончателно.

 

                                          

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                               2.