Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 13.11.2013 г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети ноември през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                        МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 562 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 103/09.08.2013 г. по гр.д. № 166/2012 г. на КРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от  С.Х.К. *** положителен установителен иск за признаване за установено между страните, че първият е собственик на основание сделка, обективирана в н.а. № 85/30.12.1975г. по н.д.№ 726/1975г. но КРС, на недвижим имот, находящ се в м. „Черна”, в землището на с. Тича, община Котел, представляващ имот № 120150 по картата на възстановената собственост на землището на с. Тича, с площ 0.569 дка и е признато за установено между страните, че С.Х.К. е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност, на недвижим имот, находящ се в м. „Черна”, в землището на с. Тича, община Котел, представляващ имот № 120150 по картата на възстановената собственост на землището на с. Тича, с площ 0.569 дка, при граници: имоти №№ 120151, 000286, 120148 и 120149, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производсдтво, твърди в жалбата си, че решението е материално и процесуално незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Заявява, че съдът е действал процесуално незаконосъобразно, като е приел, че е сезиран с два иска при условията на евентуалност във връзка с твърдяното от ищеца основание за придобиване на собствеността – чрез сделка или по давност. Твърди, че в случая тези искове не могат да бъдат евентуални един спрямо друг, а само алтернативни. Като е приел обратното, КРС е нарушил правото на ответника на защита и силно е ограничил възможностите му да ангажира доказателства, освен това в мотивите си е посочил, че в исковета молба ищецът е заявил само едно основание. Сащо така въззивникът заявява, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал и приложил нормите на ЗСГ, ЗСПЗЗ и ЗТПС. Твърди, че в ЗСГ, приет след изключване от регулационните граници на селото на процесния имот, е била установена забрана гражданите, които не се занимават със селско стопанство да притежават земеделски имоти, а по делото не се е установило ищецът или неговите праводатели да са се занимавали с такава дейност. Твърди, че след приеманетона закона, гражданите, които не могат да притежават такава земя изгубват собствеността и тя е станала „социалистическа”, независимо дали имотът е бил или не включен в блоковете на ТКЗС, ДЗС и ДПФ. Спрямо тях следвало да намерят приложение реституционните закони, а ЗСПЗЗ не не налага като предпоставка за възстановяване на собствеността включването на имота в ТКЗС или други образувания. С оглед всичко изложено моли въззивния съд да отмени решението на КРС в частта, с която е признато за установено, че ищецът е собственик по давностно владение на процесния имот, вместо това постанови ново, с което отхвърли иска и му присъди разноските за двете инстанции.

В жалбата няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Детайлно развива контрааргументи на всеки от наведените от въззивника доводи. Заявява, че атакуваното решение е правилно и обосновано, счита, че искът е доказан изцяло чрез събраните доказателства. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и потвърди атакуваната част от решението като законосъобразна. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени други доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивната община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение в атакуваната част за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди в нея. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Въззивната жалба е неоснователна на изложените в нея доводи.

На първо място по повод оплакването за процесуално нарушение, свързано с накърняване правото на защита на ответника, въззивният съд намира същото за несъстоятелно. Определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. То се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба,  и доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска или исковете, какато и в какво отношение се намират те помежду си.  Така, в  случая, от изложените в исковата молба факти от страна на ищеца е видно, че се касае за установителни искове за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот, а основанието на правото си той извлича от два факта - договор и давностно владение. От начина, по който е изложил фактическите си твърдения и хронологията на настъпване на събитията, е несъмнено, че двете основания са поставени в условия на евентуалност, както правилно е приел и решаващият съд, и съответно ги е разгледал като евентуално съединени искове, събирайки доказателства по отношение на всеки от тях.

Също така правилно районният съд е установил подлежащите на доказване факти, разпределил е доказателствената тежест между страните, указал е ясно и точно на всяка от тях кои факти и с какви доказателствени средства следва да установи. Провел е надлежно и пълно събиране на годни, допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективна и истинна фактическа обстановка и правилно е приложил материалноправните норми, регулиращи спорното правоотношение, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

По главния иск, касаещ възникване правото на собственост по деривативен начин - чрез сделка, съдът правилно е приел, че той е неоснователен, с оглед недействителността на сделката, която е попречила на настъпването на вещния транслативен ефект, тъй като не може да се установи какъв вид договор е обективиран в н.а. и каква е била волята на страните по него.

Така съдът правилно е отхвърлил иска на първото основание и е преминал към разглеждане на въведеното като евентуално основание за придобиване на собствеността върху спорния имот – посредством оригинерния способ на давностното владение.

На претендираното от ищеца право ответната община противопоставя свое такова, което свързва с разпоредбата на чл. 19 от ЗСПЗЗ.

Въз основа на събраните доказателства РС Котел е направил законосъобразни изводи за момента на възникване на владението, продължителността, характеристиките му и постигане на ефекта на придобивната давност, като е съобразил и  действието на релевантните през този период правни норми. Също законосъобразни са изводите му за неприложимост на правилата на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, с оглед това, че процесният имот никога не е бил отчуждаван, завземан или включван в блокове на ТКЗС или друго образувание.

Правилно е установил наличие на всички изискуеми от закона предпоставки за възникване и съществуване към момента на вещното право на собственост върху процесния имот в патримониума на ищеца, като е приел за неоснователни и недоказани възраженията на ответната страна.

Както се посочи вече, от момента на сключване на договора през 1975г. /за който е прието, че не е прехвърлил валидно правото на собственост/, до датата на завеждане на исковата молба, ищецът е осъществявал лично фактическа власт върху имота, като владението е приобретавало и допълнителните изискуеми характеристики, поради което към настоящия момент е изтекъл предвидения в чл. 79 ал. 1 от ЗС 10 годишен придобивен давностен срок и в патримониума на ищеца е възникнало по оригинерен способ вещно право на собственост върху описания имот.

Всички възражения на въззивника във връзка с наличие на пречки за прилагане на този механизъм, са неоснователни.

Непререкаемо е установено, че, макар да е бил изключен от регулация, процесният имот никога не е бил включван в блокове на ТКЗС, нито е бил отчуждаван и причисляван към ДПФ /по реда на ЗПИНМ /отм./ или ЗТ /отм.//, следователно – не е бил държавна собственост и спрямо него не е действала забраната по чл. 86 от ЗС за придобиване чрез давностно владение.

Виждането на ответника, изложено в отговора на исковата молба, че ищецът е следвало да проведе по начина и в сроковете, предвидени от ЗСПЗЗ, реституционна процедура по отношение на спорния имот, а като не е сторил това, последният е попаднал в приложното поле на чл. 19 от ЗСПЗЗ и след изтичането на предвидения в разпоредбата срок, е станал общинска собственост, е неправилно. Въззивният съд счита, че имотът на ищеца не е бил от категорията на имотите, собствеността върху които подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ.

В различните хипотези на нормата на чл. 10 се регламентират случаите, при които се възстановяват правата на собствениците на земеделски земи, и съгласно ал. 1 по реда на ЗСПЗЗ се възстановява правото на собственост върху тези земи, които са притежавани преди преди образуването на ТКЗС или ДЗС и са били отнети от техните собственици, независимо дали впоследствие са били включени в стопанствата, или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации. Липсват всякакви доказателства процесният имот, след изключването му от регулация,  да е бил внесен в ТКЗС или включен в него по установения ред. До приемането на действащия и към момента план на с. Тича от 1966г. имотът е бил в регулационните граници на селото, а след този момент е останал извън тях, като земеделското му предназначение не предполага задължително той да е бил включен или стопанисван от ТКЗС, ДЗС и т.н. Правилно първоинстанционният съд е приел, че само изключването от регулация не води до изгубване правото на собственост, след като не са доказани надлежно предпоставките, наличието на условията и осъществяване на процедура по ПМС № 216/61, ЗПИНМ и ЗТПС, които да сочат, че процесният имот е бил законосъобразно отчужден и включен в държавен поземлен фонд – тоест – е станал държавна собственост.

Не са ангажирани и доказателства той да е бил стопанисван от ТКЗС или друга организация, да е бил безвъзмездно отстъпван, отчуждаван на някакво правно основание, или отнеман  неправомерно, обратното – доказано е  непрекъсваното и несмущавано владение от страна на ищеца. Не са били налице и основания за прилагане на чл. 15 и чл. 29 от ЗСГ, касаещи ограничения за придобиване правото на собственост по общия ред.

Поради изложеното по отношение на спорния имот не е следвало да бъдат провеждани реституционни процедури, а придобивната давност спрямо него, изтекла до 22.11.1997г., не може да бъде заличена, както предвижда разпоредбата на чл. 5 ал. 2 от ЗВСВОНИ за имотите, подлежащи на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Следователно той не попада и в обхвата на нормата на чл. 19 от ЗСПЗЗ и не може да бъде третиран като незаявена за възстановяване земеделска земя, която да премине в управление на ответната община, а 10 години след влизане в сила на плана за земеразделяне да се трансформира в общинска собственост.

В този смисъл е неоснователно и другото правопрепятстващо възражение на ответника, относно установен в закона мораториум върху изтичането на давностните срокове.

Така въззивният съд също счита, че категорично и еднозначно е доказано, че от момента на установяване на фактическа власт от ищеца през 1975г., до предявяването на  исковата молба на 22.03.2012г., са били налице двата обективни елемента, които следва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – фактическо упражняване от ищеца на съдържанието на това право по определен начин, спрямо спорния имот. Владението е притежавало задължителните белези – било е постоянно, непрекъснато, явно, несъмнено и спокойно, и с изтичането на 10 годишния срок установеното фактическо положение се е превърнало в правно и ищецът е станал собственик на описания имот.

Поради това евентуалният иск е основателен и доказан и следва да бъде уважен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба не следва да бъде уважавана и атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите както са направени, и заплати тези на въззиваемия в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 103/09.08.2013 г. по гр.д. № 166/2012 г. на КРС.

 

ОСЪЖДА община Котел да заплати на С.Х.К. направените разноски за въззивното производство в размер на 300 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цена на иска под 5 000 лв.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: