Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 19.12.2013г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди и тринадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №566 по описа за 2013год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в първоинстанционното производство „Топлофикация Сливен“ ЕАД против Решение №480/23.07.2013г. по гр.д. №5730/2012г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен и недоказан иска по чл. 422 ал.1 вр. с чл. 415 ал.1 ГПК за приемане за установено, че Г.К.Г. *** ЕАД за периода 01.10.2011г. – 30.06.2012г. сумите за които в полза на дружеството е била издадена от Сливенски районен съд в заповедното производство, развило се по ч.гр.д. №4419/12г. заповед за изпълнение на парично задължение №2884/20.09.2012г., отхвърлено е искането за присъждане на разноски на ищцовото дружество. Решението е обжалвано изцяло.

В жалбата си въззивникът „Топлофикация - Сливен” ЕАД, гр.Сливен твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Счита, че Районният съд неоснователно е отхвърлил иска с мотиви, че не са ангажирани доказателства относно доставянето на топлинната енергия, както и че не следва да се начисляват суми на ответника поради това, че същият не е ползвател на имота. По отношение на първото основание за недължимост посочва, че ответникът в съдебно заседание не е направил възражение за неправилно начисляване на сумите, а единствено възражение, че той не е ползвател на имота, който се ползвал от бившата му съпруга, поради което и не дължи заплащане на суми за ползвана топлинна енергия. Счита, че след като ответникът не е оспорил начислените суми, отпадала необходимостта за доказване на техния размер. Във връзка с извода за недължимост, с оглед ползването на процесния имот посочва, че съгласно разпоредбата на чл.57 ал.1 от СК, по силата на съдебното решение, с което е предоставено ползването на жилището на съпругата е възникнало наемно отношение, т.е. съпругата има качеството наемател, а не учредено вещно право на ползване. Ответникът е останал в обикновена съсобственост с бившата си съпруга по отношение на жилището, от което произтичали съответните права и задължения. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение изцяло и да постанови ново, с което да уважи предявените положителни установителни искове. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззивното дружество „Топлофикация - Сливен” ЕАД, гр.Сливен, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му адв. П.Г., която поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени и вместо него въззивният съд постанови ново решение по същество, с което признае за установено, че въззиваемият дължи сумите по издадената заповед за изпълнение. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски.

Въззиваемият Г.К.Г., редовно призован, в с.з. се явява лично. Оспорва жалбата като неоснователна. Моли съда да потвърди решението на Сливенски районен съд. Посочва, че жилището е предоставено за ползване на съпругата му след развода, той не го ползва и не дължи заплащане на топлинна енергия. Подал е молба до дружеството за смяна на партидата.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимостта на вземания за доставена топлинна енергия за периода 01.10.2011г. – 30.06.2012г. за обект в гр.С., бул.”Х. Д.” *-* в размер на 1040,39лв. и за мораторна лихва в размер на 35,72лв., начислена до 11.07.2012г., за които вземания на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок. Предявените искове са с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въззивният състав споделя крайните правни изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Предявените положителни установителни искове имат за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване и съществуване, дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. В случая ищцовото дружество следва да установи обстоятелството, че ответникът Г.К.Г. е ползвал през процесния период 01.10.2011г. – 30.06.2012г. за обект, находящ се в гр.С., бул.”Х. Д.” *-* топлинна енергия, за какво е ползвана тази енергия, правилно ли е разпределена същата и правилно и законосъобразно ли са начислени съответните суми за нея.

Процесният обект, за който се претендира заплащане на суми за доставена топлинна енергия, е собственост на ответника Г. в обикновена дялова съсобственост с бившата му съпруга, на която имота е предоставен за ползване след прекратяване на сключения между тях граждански брак с развод. Безспорно, с оглед разпоредбата на чл.57, ал.1 от СК по отношение на този имот – жилище, е възникнало наемно отношение между бившите съпрузи по силата на съдебното решение, с което е предоставено ползването му на съпругата. Ответникът продължава да е собственик на съответната идеална част от имота. Като собственик на имота /съсобственик/, той се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката /обн. ДВ бр.107/09.12.2003г./. В тази насока възраженията на въззивника са основателни. Като потребител по смисъла на ЗЕ, ответника дължи заплащането на топлинна енергия, но само в случай, че е установено по безспорен начин доставянето й в жилището, правилното й разпределение и начисляване на стойността й. Отношенията между ответника и бившата му съпруга – ползваща имота по силата на съдебно решение, във връзка със заплащането на доставената топлинна енергия, следва да се уредят на плоскостта на възникналата по силата на закона облигационна връзка – наемно правоотношение /задължение на наемателят да заплаща консумативните разходи, свързани с ползването на имота/, но са непротивопоставими на топлофикационното дружество.

            Съдът намира за неоснователно възражението на въззивното дружество, направено с въззивната жалба, че поради липса на оспорване от страна на ответника Г. в производството пред районния съд на доставянето на топлинна енергия и правилното начисляване на суми за такава, то ищцовото дружество не следва да установява тези обстоятелства. Обстоятелството, че ответникът в първоинстанционното производство не оспорва изрично доставянето на топлинна енергия и начислените суми за такава, не означава, че той признава тези факти и не освобождава ищеца от процесуалното му задължение по пътя на пълното и пряко доказване да установи по безспорен начин възникването и съществуването на своето вземане спрямо ответника, т.е. доставянето на топлинна енергия в обект, негова собственост и правилното и законосъобразно разпределение на същата и съответно правилното начисление на суми за нея. Щом като не е налице изрично признаване на посочените факти от ответника, то те подлежат на установяване по силата на чл.154, ал.1 от ГПК от страна на ищеца. В случая няма ангажирани никакви доказателства относно подлежащите на установяване факти – доставянето на топлинна енергия, правилното й разпределение и правилното начисляване на съответните суми за нея. Единственото представено и прието по делото доказателство е извлечение от сметка по партидата на ответника, което не установява подлежащите на доказване факти. Поради това ищеца – въззивник следва да понесе своеобразната санкция от неизпълнението на основното си процесуално задължение и съдът да приеме за ненастъпили неустановените от ищеца факти, за които той носи доказателствената тежест. С оглед на това, въззивният съд приема, че твърдяното, но неустановено с годни доказателства, вземане на ищцовото дружество за доставена топлинна енергия не е възникнало и не съществува спрямо ответника. Предявеният против последния главен иск е неоснователен и недоказан.

С оглед неоснователността на главния иск, неоснователна е и акцесорната претенция за дължимост на мораторна лихва върху главницата, както и искането за признаване дължимост и на разноските в заповедното производство.

Поради изложеното предявените искове с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК следва да бъдат отхвърлени.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на дружеството въззивник не се следват разноски.

Въззиваемият Г. не е претендирал присъждане на разноски и съдът не следва да се произнася в тази насока.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №480 от 23.07.2013г., постановено по гр.д. №5730/2012г. по описа на Сливенски районен съд. 

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

 

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.