Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 20.11.2013г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесети ноември през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 576 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично първоинстанционно решение № 561/02.08.2013г. по гр.д. № 6854/11г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от М.С.С. против М.Л.Д. иск по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД за връщане на сумата 5000 лв., предадена му през 2003г. в качеството на адвокат на М.С. по досъдебно производство, внесена като парична гаранция, изтеглена и задържана от М.Д., с който той неоснователно се е обогатил, заедно със законовата лихва от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане и иск по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 700 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от 5 000 лв. от 10.11.08г. до 10.11.11г. и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът– ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че съдът е разгледал и взел предвид само твърденията на ответника, кредитирал е показанията на неговия свидетел, независимо, че той е лице, работещо на трудов договор при него, а самият свидетел е заявил, че ответникът е взел сума в размер на 5000 лв. за заплащане на гаранцията на ищеца. Твърди, че липсват доказателства по делото, че тази сума е собственост на ответника, не е изяснена фактическата обстановка относно твърденията на ответника, а безспорно е доказано, че последният е получил сума от 5 000 лв., издал е разписка за нея и че е платил парична гаранция за ищеца в размер на 5 000 лв. счита, че всички твърдения на ищеца са доказани чрез събраните писмени и гласни  доказателства, а съдът не е приложил разпоредбата на чл. 176 ал. 3 от ГПК, след като ответникът не се е явил да даде обяснения в с.з. В обобщение въззивникът заявява, че РС не е направил необходимото за разкриване на обективната истина, подходил е едностранно и е постановил неправилно и незаконосъобразно решение. Моли въззивния съд да го отмени и постанови ново, с което уважи изцяло исковете му.  Няма искане за присъждане на разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява, с писмена молба, подадена, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение в обжалваната му част, която счита за правилна и законосъобразна. Няма процесуални или доказателствени искания. Не претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА към мотивите на първоинстанционното решение.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Предявеният главен иск правилно е квалифициран, въз основа на изложените в обстоятелствената част от исковата молба обстоятелства, като такъв по чл. 59 ал. 1 от ЗЗД – за връщане на сума, дължимостта на която ищецът свързва с неоснователно обогатяване от страна на ответника.

За да бъде уважена такава претенция трябва да е налице фактическият състав на неоснователното обогатяване, визиран в текста на цитираната правна норма, който се състои само от обективни елементи. Необходимо е да са налице в кумулативна даденост няколко юридически факта – увеличение на имуществото на едно лице, намаляване имуществото на друго, като обогатяването на първото и обедняването на второто да произтичат от един и същ факт или от обща група факти, и  съответно – да няма друга възможност за правна защита на обеднелия, тъй като това е субсидиарен състав, който се прилага само когато за ищеца липсва възможност да се защити с някой от основните искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД. При установяване наличието на тази предпоставка и изброените елементи, неоснователно обогатилият се  за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването, а в случай на различие между тези две стойности, се дължи връщане на по-малкото между обедняването и обогатяването.

При съпоставка с настоящия случай не се открива съвпадение между хипотезата на правната норма и констатираните фактически отношения.

От събраните писмени и гласни доказателствени средства, които са годни, допустими и относими, включващи както тези, които не са били оспорени по надлежен ред от страните, така и тези, чиято доказателствена тежест не е разколебана чрез направеното оспорване, не може да се направи еднозначен и категоричен извод, че ищецът е предал на ответника сума от 5 000 лв. Писменият документ, имащ касателство с това твърдение, освен че не носи дата, която да послужи за отправен момент на правоотношението, не съдържа в себе си и информация, която да свърже именно ищеца с даването на ответника на сума в този размер. Описано е само предназначението й за „парична гаранция” за него. Липсват други доказателствени средства, които да подкрепят такова заключение, но с оглед цялостния динамичен и траен комплекс от отношения, установени между страните, и техния характер, дори да се приеме, че сумата, получена от ответника е дадена от ищеца /лично или чрез другиго/, това не е достатъчно да се активира гражданската недоговорна отговорност на ответника за неоснователно обогатяване. Както се посочи вече, е необходимо не само излизане от патримониума на ищеца на едно имуществено благо, а е нужно и едновременното увеличаване на имуществото на ответника, което да е станало без правно основание и именно за сметка на това излизане – тоест обедняването и обогатяването да имат общ, извъндоговорен произход.

В случая безспорно е доказано, че на 25.06.2004г. по сл.д. № 146/03г. на НСС, образувано против ищеца по  настоящото дело, е била внесена парична гаранция за определената му мярка за неотклонение в размер на 5000 лв. от ответника, като негов упълномощен адвокат. Произходът на тази сума не може да бъде категорично установен, а тъй като липсва дата на разписката, изхождаща от ответника, може само да се предполага с висока степен на вероятност, че сумата, евентуално получена от него в същия размер, е била тази, внесена като гаранция  за ищеца от 5000 лв.

Самият факт на внасянето и авторството на това правно действие са безспорни, като свидетелските показания, които първоинстанционният съд е обсъдил и приел, установяват физическия акт на взимането на банкнотите от страна на ответника от сейф, намиращ се при него, без да засягат въпроса за начина на попадането им там.

При това положение е налице съвкупност от последователно извършени фактически и правни действия от страните, които не резултират в неоснователно разместване на блага по предписания от чл. 59 от ЗЗД начин. Дори банкнотите, получени от ответника, евентуално дадени му от ищеца, като вещи - конкретните купюри, да не са били реално внесените за паричната гаранция, това е без всякакво значение, тъй като правното действие, което ответникът е поел задължение да извърши в полза на ищеца, е осъществено и резултатът е постигнат – парите са родово определени вещи и като род не погиват и не свършват. Не може да се приеме, че ответникът се е обогатил неоснователно, задържайки конкретните банкноти, получени от ищеца, щом е извършил плащане за неговата гаранция на същата парична равностойност.

Следователно, за да се счете, че е налице неоснователно обогатяване от негова страна за сметка на обедняването на ищеца, е необходимо да се установи, или че сумата изобщо не е внасяна и е останала във владение/държане на ответника, или, че впоследствие той я е изтеглил и задържал за себе си. Първата възможност бе по безсъмнителен начин опровергана, а за втората липсват както твърдения, така и всякакви доказателства за осъществяването й. Няма изобщо данни дали внесената по следственото дело гаранция е била освободена, кога и кой я е изтеглил, както и няма индиции това да е сторил ответникът.

В този смисъл е ирелевантно оплакването на ищеца-въззивник, че съдът е ценил неправилно свидетелски показания от лице, намиращо се в трудови правоотношение с ответника, тъй като, както бе посочено, с надлежни и годни писмени доказателства се установява внасянето на сума от 5000 лв. от страна на ответника, за гаранцията на ищеца.

Така, в случай, че се приеме, че сумата вече му е била дадена от ищеца с такова предназначение – уговорката е изпълнена и няма влизане на имущество в патримониума на ответника, а в случай, че даването й не се приеме за доказано, то от патримониума  на ответника излиза имуществено благо. Тъй като не е доказано последващо повторно получаване на тази сума без основание от страна на ответника по някакъв друг начин, отново липсва съществен елемент от фактическия състав на чл. 59 от ЗЗД. При всички положения към ответника не може да се адресира неоснователно обогатяване.

На последно място следва да се отбележи, че не се доказа наличие на друг, различен от обсъждания общ юридически факт, с който да се свърже твърдяното обогатяване на ответника.

Несъстоятелен е и доводът на въззивника, че съдът не е приложил разпоредбата на чл. 176 ал. 3 от ГПК, тъй като задължение за лично явяване и отговаряне на поставени от другата страна въпроси е имал самият той и не го е изпълнил, тоест – негативните последици от това процесуално бездействие лягат върху него.

  С оглед изложеното въззивният съд счита, че главният иск е недоказан, оттам и неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен.

Отхвърлянето на главната пратанция обуславя неоснователността и също отхвърлянето и на акцесорната такава за лихви върху претендираната сума.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно.

Районният съд е обсъдил доводите на страните и събраните по делото допустими и относими доказателства относно релевантните за спора факти по свое вътрешно убеждение, при формирането на което не са допуснати нарушения на логически, опитни или научни правила. Формирал е обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата страна не е направила и претендирала разноски за въззивното производство и такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 561/02.08.2013г. по гр.д. № 6854/11г. на СлРС.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед цена на исковете под 5 000 лв.

 

                                       

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: