Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 13.11.2013 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тринадесети ноември през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                        МАРИЯ БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 584 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 102/09.08.2013 г. по гр.д. № 168/2012 г. на КРС, с което е признато за установено между страните по иск по чл. 124 от ГПК, че   А.Т.Й. е собственик на основание договор за дарение от 04.02.1994г., обективирана в н.а. № 16, т. І  н.д. № 30/1994г. на РС Котел, на недвижим имот, находящ се в м. „Черна”, в землището на с. Тича, община Котел, представляващ имот № 120160 по картата на възстановената собственост на землището на с. Тича, с площ 0.774 дка, при граници: имоти №№ 120159, 000297, 120161 и 120149, оставен е без разглеждане предявения от А.Т.Й. ***, за признаване за установено между страните, че първият  е собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност с начален момент 04.02.1994г., на недвижим имот, находящ се в м. „Черна”, в землището на с. Тича, община Котел, представляващ имот № 120160 по картата на възстановената собственост на землището на с. Тича, с площ 0.774 дка, при граници: имоти №№ 120159, 000297, 120161 и 120149, и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производсдтво, обжалва решението в уважителната му част, като твърди в жалбата си, че в нея то е материално и процесуално незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Заявява, че съдът е действал процесуално незаконосъобразно, като е приел, че е сезиран с два иска при условията на евентуалност във връзка със способа за придобиване на собственост, като заявява, че в доклада си не е споменал, че са предявени два иска, и че ща разглежда иск на деривативно придобивно основание, което ставало ясно едва от решението. Това представлявало или свръхпетитум, или поне ограничавало възможностите на ответника за защита.

Сащо така въззивникът заявява, че първоинстанционният съд неправилно е тълкувал и приложил нормите на ЗСГ, ЗСПЗЗ и ЗТПС. Твърди, че в ЗСГ, приет след изключване от регулационните граници на селото на процесния имот, е била установена забрана гражданите, които не се занимават със селско стопанство да притежават земеделски имоти, а по делото не се е установило ищецът или неговите праводатели да са се занимавали с такава дейност. Твърди, че след приемането на закона, гражданите, които не могат да притежават такава земя изгубват собствеността и тя е станала „социалистическа”, независимо дали имотът е бил или не включен в блоковете на ТКЗС, ДЗС и ДПФ. Спрямо тях следвало да намерят приложение реституционните закони, а ЗСПЗЗ не налага като предпоставка за възстановяване на собствеността включването на имота в ТКЗС или други образувания. С оглед всичко изложено моли въззивния съд да обезсили като недопустимо или отмени като неправилно решението на КРС в частта, с която е признато за установено, че ищецът е собственик на основание договор за дарение от 1994г. на процесния имот, както и по отношение на разноските, и вместо това или върне делото за ново разглеждане или постанови ново решение, с което отхвърли иска и му присъди разноските за двете инстанции.

В жалбата няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Детайлно развива контрааргументи на всеки от наведените от въззивника доводи. Заявява, че атакуваното решение е правилно и обосновано, счита, че искът е доказан изцяло чрез събраните доказателства. Моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като неоснователна и потвърди атакуваната част от решението като законосъобразна. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени други доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 

В с.з., за въззивната община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон,за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно в атакуваната част и моли въззивната инстанция да го потвърди в нея. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

 

Въззивната жалба е неоснователна на изложените в нея доводи.

На първо място по повод оплакването за процесуално нарушение, свързано с накърняване правото на защита на ответника, въззивният съд намира същото за несъстоятелно. Определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. То се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба,  и доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска или исковете, какато и в какво отношение се намират те помежду си.  Така, в  случая, от изложените в исковата молба факти от страна на ищеца е видно, че се касае за установителни искове за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик на недвижим имот, а основанието на правото си той извлича от два факта - договор и давностно владение. От начина, по който е изложил фактическите си твърдения и хронологията на настъпване на събитията, е несъмнено, че двете основания са поставени в условия на евентуалност, както правилно е приел и решаващият съд, и съответно ги е разгледал като евентуално съединени искове, събирайки доказателства по отношение на всеки от тях.

Също така правилно районният съд е установил подлежащите на доказване факти, разпределил е доказателствената тежест между страните, указал е ясно и точно на всяка от тях кои факти и с какви доказателствени средства следва да установи. Провел е надлежно и пълно събиране на годни, допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективна и истинна фактическа обстановка и правилно е приложил материалноправните норми, регулиращи спорното правоотношение, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

По главния иск, касаещ възникване правото на собственост по деривативен начин - чрез сделка, съдът правилно е приел, че той е основателен, с оглед наличието на действителен договор за дарение, който е поредизвикал валидно настъпването на вещния транслативен ефект и в патримониума на ищеца е възникнало правото на собственост върху спорния имот.

Ответната страна е  противопоставила на претендираното от ищеца право възражеине, че праводателите по сделката не са били собственици, тъй като имотът е бил отчужден, освен това релевира и свое собственическо право, изключващо това на ищеца, което свързва с разпоредбата на чл. 19 от ЗСПЗЗ.

Въз основа на събраните доказателства РС Котел е направил законосъобразни изводи във връзка с това, че праводателите на ищеца са владеели имота /освен, че са разполагали и с титул за собственост – н.а. от 1958 г., който съдът не ползва в мотивировката си, поради недоказаните роднински връзки/, до момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ и не са били член-кооператори, имотът не е бил отнет по смисъла на чл. 10 от ЗСПЗЗ и не подлежи на реституция. Непререкаемо е установено, че, макар да е бил изключен от регулация, процесният имот никога не е бил включван в блокове на ТКЗС, нито е бил отчуждаван и причисляван към ДПФ /по реда на ЗПИНМ /отм./ или ЗТ /отм./, следователно – не е бил държавна собственост.

Виждането на ответника, изложено в отговора на исковата молба, че ищецът е следвало да проведе по начина и в сроковете, предвидени от ЗСПЗЗ, реституционна процедура по отношение на спорния имот, а като не е сторил това, последният е попаднал в приложното поле на чл. 19 от ЗСПЗЗ и след изтичането на предвидения в разпоредбата срок, е станал общинска собственост, е неправилно. Въззивният съд счита, че имотът на ищеца не е бил от категорията на имотите, собствеността върху които подлежи на реституция по реда на ЗСПЗЗ.

В различните хипотези на нормата на чл. 10 се регламентират случаите, при които се възстановяват правата на собствениците на земеделски земи, и съгласно ал. 1 по реда на ЗСПЗЗ се възстановява правото на собственост върху тези земи, които са притежавани преди преди образуването на ТКЗС или ДЗС и са били отнети от техните собственици, независимо дали впоследствие са били включени в стопанствата, или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации. Липсват всякакви доказателства процесният имот, след изключването му от регулация,  да е бил внесен в ТКЗС или включен в него по установения ред. До приемането на действащия и към момента план на с. Тича от 1966г. имотът е бил в регулационните граници на селото, а след този момент е останал извън тях, като земеделското му предназначение не предполага задължително той да е бил включен или стопанисван от ТКЗС, ДЗС и т.н.

Правилно първоинстанционният съд е приел, че само изключването от регулация не води до изгубване правото на собственост, след като не са доказани надлежно предпоставките, наличието на условията и осъществяване на процедура по ПМС № 216/61, ЗПИНМ и ЗТПС, които да сочат, че процесният имот е бил законосъобразно отчужден и включен в държавен поземлен фонд – тоест – е станал държавна собственост. Няма данни и за проведена процедура и взето решение на общинска комисия по ЗТПС за отчуждаване, заплащане на обезщетение на собствениците и причисляване на имота към ДПФ.

Не са ангажирани и доказателства той да е бил стопанисван от ТКЗС или друга организация, да е бил безвъзмездно отстъпван, да е бил предоставян за ползване по реда на някои от актовете по пар. 6 от ПЗР на ППЗСПЗЗ,  отчуждаван на някакво правно основание, или отнеман  неправомерно, обратното – доказано е  непрекъсваното и несмущавано владение от страна на праводателите на ищеца и самия него. Липсват както индиции, така и доказателства и за включване на изключения от регулация имот в блокове на ТКЗС по реда на ЗПИНМ, при условие, че собствениците са имали в населеното място и други имоти, достатъчни за техните и на членовете на семействата им, жилищни и стопански нужди. Поради изложеното по отношение на спорния имот не е следвало да бъдат провеждани реституционни процедури, той не попада и в обхвата на нормата на чл. 19 от ЗСПЗЗ и не може да бъде третиран като незаявена за възстановяване земеделска земя, която да премине в управление на ответната община, а 10 години след влизане в сила на плана за земеразделяне да се трансформира в общинска собственост.

Поради това спорният имот никога не е имал статут на държавна, респективно – общинска собственост и не е имало пречки за прехвърляне правото на собственост върху него на ищеца. Не са били налице и основания за прилагане на чл. 15 и чл. 29 от ЗСГ/отм./, касаещи ограничения за придобиване правото на собственост по общия ред.

Така въззивният съд също счита, че категорично и еднозначно е доказано, че от момента на сключване в изискуемата за това нотариална форма на договора за дарение от 04.02.1994г., ищецът е придобил правото на собственост върху описания имот и положителният му установителен иск е основателен и доказан и следва да бъде уважен на това основание.

Поради това, след като претенцията е уважена на първото основание, не е необходимо да се разглежда същата на евентуалното основание – придобивна давност, тъй като, както правилно е посочил решаващият съд, не може да придобива по давност този, който вече е собственик на имота по силата на договор, понеже собственикът не може да владее сам срещу себе си, и правилно не се е произнесъл по него.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба не следва да бъде уважавана и атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемия в размер на 200 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 102/09.08.2013 г. по гр.д. № 168/2012 г. на КРС.

 

ОСЪЖДА община Котел да заплати на А.Й.Т. направените разноски за въззивното производство в размер на 200 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5000 лв.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: