Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  322

 

гр. Сливен, 04.12.2013 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четвърти декември през две хиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                               ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА

при участието на прокурора …........……….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 610 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на две въззивни жалби от страните в първоинстанционното производство.

Атакувано е първоинстанционно решение № 248/04.09.2013г. по гр.д. № 1752/2012г. на СлРС, с което  е осъдена Прокуратура на Република България да заплати на В.О.Ф. на основание чл. 2 ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ обезщетение за претърпените от него през периода 2004г. – 2008г. неимуществени вреди, настъпили в резултат на повдигнато от РП-Сливен по сл.д. № 71/03г. на ОСС-Сливен, вх.№ 3227/03г. на СлРП обвинение за престъпление по чл. 220 ал. 2 вр. ал. 1от НК, по което е образувано НОХД № 1897/04г. по описа на СлРС, приключило с присъда № 519/11.06.2008г., с която В.О.Ф. е признат за невиновен, а с решение № 160/09.12.2008г. по ВНОХД № 404/08г. на СлОС присъдата е потвърдена, в размер на 10 000 лв., заедно със законовата лихва за забава, считано от 09.12.2008г. до окончателното изплащане, отхвърлен е като неоснователен искът за сумата над 10 000 лв. до пълния претендиран размер от 20 000 лв. и на ищеца са присъдени съразмерно разноски в размер на 1005, 75лв.

 Първата въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува отхвърлителната част на решението на РС, за сумата над 10 000 лв. Въззивникът счита, че в тази част решенето е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд не е отчел вярно степента, продължителността и интензитета на претърпените психически страдания, въздействието на обвинението върху емоционалността и поведението на ищеца, както и отражението му в социален  и обществен аспект, и така е присъдил обезщетение под справедливо дължимото, което счита, че е в размер на 20 000 лв. Развива подробни съображения в тази насока, като прави анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателствени средства, за които счита, че не са ценени правилно от решаващия съд. С оглед изложеното иска въззивният съд да отмени в отхвърлителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска и за сумата над присъдените 10 000 лв. до претендираните 20 000 лв., ведно с лихвата за забава, както и разноските пред РС. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени нови доказателствени искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство - ПРБ, против осъдителната част на решението относно присъденото обезщетение от 10 000 лв. за претърпените неимуществени вреди. Въззивникът счита, че в нея то е незаконосъобразно, тъй като за да обоснове изводите си, че ищецът е търпял продължителен морален тормоз, изпитвал постоянен психически дискомфорт и било уронено доброто му име в обществото, вследствие на повдигнатото обвинение, съдът безкритично е кредитирал показанията на неговата съпруга, която е пряко заинтересувана от изхода на делото. Твърди още, че в тежест на ищеца е било да докаже, че е претърпял вреди, които са пряка и непосредствена последица от повдигнатото обвинение, но не е успял да стори това. Тъй като срещу него по това време било водено и друго наказателно дело, приключило с постановление на РП  от 28.04.2006г. за прекратяване и със съдебно решение ПРБ е осъдена да му заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2 500 лв., не може да се установи кои от неимуществените вреди на кое от водените наказателни производства се дължат. Освен това вторият въззивник заявява, че прокуратурата не носи отговорност за публикациите в медиите и отрича източникът на сведенията да е бил говорителят на ОП-Сливен. Също така въззивникът твърди, че съдът не е взел предвид, че ищецът не е доказал твърденията си, че е бил възпрепятстван да излиза през границите на страната поради наложената му ПАМ по наказателното дело – липсвали писмени доказателства, липсват и данни за опит от страна на ищеца да напусне България в посока Франция или Русия, а щом няма такъв опит – няма и претърпени неимуществени вреди. Въззивникът се оплаква и, че решаващият съд неправилно е преценил размера на обезщетението, който е прекалено завишен и не съответства на тежестта на повдигнатото обвинение и мерките за процесуална принуда, взети срещу него. Счита, че трайната практика е установила обезщетенията в такива случаи да са под 1000 лв. Въззивникът твърди още, че РС неправилно е отхвърлил доводите му за наличие на предпоставки по чл. 5 ал. 1 от ЗОДОВ за отпадане отговорността на държавата за вреди. Ищецът бил сключил като управител на дружество, договор за учредяване на вещно право на ползване на активи на дружеството в полза на друг търговец, който договор не бил сключен в предвидената нотариална форма и не бил вписан в Службата по вписванията, и впоследствие бил обявен за нищожен с решение на ВКС. Поради това прокуратурата е приела, че договорът е противозаконен, накърняващ правата на ЮЛ, представлявано от ищеца, реагирала е на тази незаконосъобразност и е изпълнила своите конституционни ангажименти да осъществи надзор за законност. Затова въззивникът счита, че ако са налице увреждания за ищеца, то те се дължат на неправомерното му поведение и той не следва да черпи позитиви от него. Счита, че искът е неоснователен изцяло, а поради това е неоснователна и акцесорната претенция за лихви, както и искането за разноски, по отношение на които заявява и, че към тях не се включват таксите за банкови преводи. В обобщение вторият въззивник моли настоящата инстанция да отмени в обжалваната уважителна част първоинстанционното решение, включително и в частта за разноските, и постанови ново, с което отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан предявения иск, или, евентуално – да го отхвърли за сумата над 1000 лв., като съобрази това и при разпределяне на разноските.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивното производство.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло жалбата като неоснователна. Заявява, че в уважителната част решението е правилно и не следва да бъде отменяно, развива аргументация, сходна с тази в своята въззивна жалба, като подчертава, че претърпените неимуществени вреди не само са надлежно и категорично доказани, но и предполагат, предвид характера си, по-високо от присаденото обезщетение. С оглед това въззиваемият по тази въззивна жалба моли настоящия съд да не я уважава. Няма заявени искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., първият въззивник, редовно призован, не се явява лично, чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа своята и оспорва въззивната жалба на насрещната страна, отговора срещу която поддържа. Моли въззивиня съд да уважи неговата жалба на изложените в нея основания, като отмени в отхвърлителната му част акта на РС и вместо това постанови решение, с което уважи изцяло иска му за обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Претендира разноски.

В с.з., редовно  призован, вторият въззивник, представляван от прокурор в ОП-Сливен, поддържа своята и оспорва въззивната жалба и отговора на ищеца. Моли съда да отмени решението в осъдителната част и вместо това постанови друго решение, с което или отхвърли изцяло иска, или, евентуално - присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер под 1000 лв. Претендира разноски.

Представител на ОП-Сливен в с.з. не се явява, за да изрази становище.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал.

Тя не се променя по никакъв начин във въззивната фаза, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, въззивният съд ПРЕПРАЩА своята фактическа обстановка към формираната от първоинстанционния съд, както е изложена в мотивите на решението.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е ЧАСТИЧНО неправилно.

Предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост, тъй като и уважителната, и отхвърлителната му част са изцяло атакувани съответно с всяка от двете жалби.

Ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от специфична форма на непозволено увреждане – такова причинено от, най-общо казано, държавни органи. Съществуването на специална норма изключва приложението на общата разпоредба за деликт, закрепена в чл. 45 от ЗЗД.

За да възникне отговорност за ответника в случая, е необходимо да е налице сложният фактически състав, визиран в чл. 2 от ЗОДОВ и някое от условията на буквите на този текст, а именно – дейност /действие или бездействие/, авторство на правозащитен орган, противоправност, изведена от някоя от конкретните хипотези, вреда и причинна връзка. Специалният, предвиден в този закон ред, не  изисква установяване виновно поведение на длъжностни лица от състава на  отговорното лице, ответникът отговаря обективно за причинените вреди от незаконните им действия. Искът е предявен срещу пасивно легитимирано лице, попадащо в изчерпателно и лимитативно очертания  в закона кръг.

Така избраният ответник отговаря за вреди само в контекста на някоя от хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ. Отделните действия, от извършването на които произтеклите вреди могат да се релевират към този вид отговорност на държавата, също са  конкретно и ограничително изброени, групирани в 7 точки.

Ищецът е насочил претенцията си към Прокуратурата на РБ, опирайки се на т. 3 от чл. 2 ал. 1 на ЗОДОВ. Погрешното посочване на т. 2 на чл. 2 ал. 1 от ЗОДОВ в исковата молба не обвързва съда, който е длъжен сам да даде вярната и точна правна квалификация на иска, с който е сезиран, на базата на заявеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба.

Основанието на иска – тоест обстоятелството, на което ищецът се позовава, за да обоснове състоятелността на претенцята си, е обвинение в извършването на престъпление, като лицето е оправдано с влязла в сила присъда. Това задейства, съгласно разпоредбата на т. 3 на чл. 2 от ЗОДОВ, механизма за осъществяване на отговорността на Прокуратурата на РБ като  правозащитния орган, който е предявил, повдигнал и поддържал обвинение против ищеца за извършване на престъпление по чл. 220 ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК и това състояние е продължило за срок от повече от 4 години, до признаването му за невиновен с влязла в сила присъда.

В хода на първоинстанционното производство тези факти са установени и това безусловно  поражда отговорност на държавата за незаконни действия на нейни правозащитни органи, щом те са причинили вреди.

Ключовите  аргументи, както във въззивната жалба на ищеца, така и във въззивната жалба на ПРБ, по отношение на претенцията за възмездяване на неимуществените вреди, са свързани с това, че според всяка от страните  първоинстанционният съд не е присъдил адекватно по размер обезщетение за тях, като според първия въззивник необосновано го е занижил, а според втория – такова въобще не се дължи, поради изключителна вина на пострадалия, евентуално иска да се присъди обезщетение в размер под 1000 лв.

Ищецът счита, че не са отчетени напълно вида, степента, продължителността и интензитета на неговите душевни страдания, от своя страна ответникът заявява, че не е доказана нито тежестта на неимуществената вреда, нито причинната й връзка с действията на прокуратурата, размерът на обезщетението е неадекватен, както и, че е налице хипотезата на чл. 5 ал.1 от ЗОДОВ, и отговорността на държавата следва да отпадне въобще.

Въззивната инстанция намира въззивната жалба на ПРБ за неоснователна, тъй като не споделя изложените в нея аргументи, поради което тя не следва да се уважава.

На първо място настоящият въззивен състав счита, че не са налице условията на чл. 5 ал. 1 или ал. 2 от ЗОДОВ, които предполагат принос или изключителна вина на пострадалия за увреждането. Аргументът в тази посока на ПРБ се изразява в това, че според нея ищецът “е сключил договор, който не е бил в предвидената от закона нотариална форма, не е бил вписан в Сл.Вп. и впоследствие с решение на ВКС е била прогласена нищожността му. В този смисъл прокуратурата е приела, че договорът е противозаконен, накърняващ правата на юридическото лице, представлявано от ищеца, и е изпълнила своите конституционни ангажименти да осъществява надзор за законност.”  Затова ответникът счита, че евентуалните увреждания на ищеца се дължат на неговото неправомерно поведение.

Тези доводи нямат касателство с идеята за “съ-причиняване” на вредоносния резултат. Правната норма визира такова виновно поведение на пострадалия, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат – тоест – когато с недобросъвестното си поведение и действията си по време на наказателното преследване пострадалият е създал предпоставки за повдигане и поддържане на обвинение за деяние, което не е престъпно, тоест – незаконно обвинение – въвеждане на органите в заблуждение относно характера на деянието, неистински признания, прикриване на обстоятелства, забавяне на производството и други подобни, целящи да се опорочи разследването или то да бъде забавено и удължено.

Тоест, в случая, е необходимо търпенето на страданията да е започнало, или да се е осъществило в по-голям размер/степен, поради виновни действия на ищеца. В настоящото производство по никакъв начин ответникът, върху когото лежи тежестта да стори това, не е доказал, че ищецът със собствените си действия е причинил или увеличил увреждането си. Обстоятелството, че той е осъществил действия, които дори формално не изпълват фактическия състав на престъплението по чл. 220 ал. 1, вр. ал. 2 от НК  /както са приели двете инстанции на наказателния съд, особено от субективна страна/, по никакъв начин не е допринесло прокуратурата фактически да третира действията му като престъпление, след като те са били резултат единствено на субординационни отношения, при които ищецът действа при условията на обвързана компетентност. Фактът, че прокурорът неправилно е привел казуса към наказателния състав на чл. 220 ал. 2 вр. ал. 1 от НК не се дължи на виновни действия от страна на ищеца, тъй като не той е извършвал квалификация на своите действия. Задача на прокуратурата е да прецени дали обективираното поведение на ищеца съставлява престъпление, и щом е повдигнала и поддържала обвинение в такова, а той е оправдан, като съдът е приел, че „подсъдимият не е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 220 ал. 2 вр. ал. 1 от НК”, а въззивната инстанция споделя извода за несъставомерност на деянието, то тези действия на ответника са били незаконни, което поражда за него задължение да обезщети причинените вреди, за които ищецът не е допринесъл.

Не се установява и порцесуалното поведение на ищеца в наказателното производство да е било недобросъвестно и шиканьозно, той е упражнявал гарантираното му от закона право на защита по регламентирания от правната норма начин.

Поради това настоящият състав намира, че липсват основания за прилагане на разпоредбата на чл. 5 от ЗОДОВ както за отпадане, така и за редуциране отговорността на ответника. Тя следва да се понесе напълно, тоест той дължи пълно обезщетяване на всички преки и непосредствени вреди.

Евентуалните доводи на втория въззивник, във връзка с размера на обезщетението, в случай, че съдът отхвърли съображенията му за цялостно отпадане на отговорността му, са свързани главно с недоказаната според него пряка причинна връзка между действията на прокуратурата именно по това дело и претърпените вреди, както и самите вреди по вид и тежест, тъй като прокуратурата не носела отговорност за публикациите в медиите, свидетелските показания били депозирани от съпругата на ищеца, а липсвали писмени доказателства, че му е било отказано да пътува за Р.Франция или за Русия. Счита, че сума до 1000 лв. представлява подходящо обезщетение за евентуално претърпените вреди. Присъденото такова в размер на 10 000 лв. счита за прекомерно.

Въззивният съд намира тези аргументи за несъстоятелни.  На първо място не може и не следва да се дискредитират свидетелските показания на съпругата на ищеца, именно защото тя е в най-близки отношения с него, което предпоставя знанието й за неговите душевни преживявания и състояние. С оглед фактите, които се доказват посредством тези гласни доказателствени средства, е закономерно съдът да се довери на тази свидетелка поради това, че тя е очевидец  и възпроизвежда лични възприятия. От своя страна надеждността на тази свидетелка се потвърждава от показанията на другия свидетел на ищеца – К. К., който няма роднински връзки с него, но изложеното от него е в унисон с казаното от свидетелката Ст. Ф.. И двамата свидетели не са проявявили пристрастие или необективност и липсва индиция, че са заинтересувани от изхода на делото, поради това показанията им са годни да бъдат ползвани при формиране на фактическата обстановка. Те не са оборени с други доказателства, с равна или по-голяма доказателствена тежест, ответникът не ги конфронтира с посочени от него доказателства, а само със свои предположения и хипотетични твърдения.

Релевираното възражение за наличие на друго наказателно дело, приключило с постановление за прекратяване, и което е послужило на ищеца за основание да претендира и получи обезщетение за неимуществени вреди, не може да обуслови неоснователността на настоящата претенция. Продължителността на двете производства е различна и цитираното от РП е приключило почти 3 години преди приключване на това наказателно производство, обсъждано в настоящото дело. Така двете производства не се интерферират помежду си и съдът счита, че при съдебното дирене внимателно са отграничени вредите, за които се твърди, че са настъпили в резултат на НОХД № 1897/04г. на СлРС и съдът се е концентрирал само върху тяхното установяване при разбора на събраните доказателства.

Що се отнася до възражението, че невъзможността на ищеца да напусне страната не е доказана с писмен отказ на надлежен орган, съдът също го намира за неоснователно. Освен, че в тази насока има гласни доказателства, които не са оспорени, въззивният съд счита, че самото обстоятелство, че на ищеца е било наложено ограничение по чл. 75 т. 3 от ЗБДС, е достатъчно, за да се приеме накърняване на личната му сфера. Ответникът изгражда абсурдната конструкция - ищецът, само за да се снабди с доказателство за отказ, да наруши забраната, която му е наложена, и която му е била известна – тоест – очаква от него да е осъществил реален опит да пренебрегне ограничението. Освен това самото желание да пътува в посочените дестинации е достатъчно, да се приеме, че с невъзможността за осъществяването му ищецът е преживял душевно разочарование и страдание. Това желание е категорично доказано от свидетелите и обосноваността му се подкрепя от верността на фактите, че ищецът има роднини в Русия и че през посочения период дъщеря му е пребивавала в Р.Франция. Към аргументите може да се прибави и това, че дори след влизане в сила на оправдателната присъда, на ищеца е бил съставен на 03.02.2009г. предупредителен протокол от полицай на ГКПП „К-н Петко войвода”, да не прави опит за пътуване извън пределите на РБ, с оглед наложеното му ограничение по чл. 75 т. 3 от ЗБДС, което представлява грубо дерогиране на гражданските му права и намира началото си отново във воденото против него наказателно производство.

На следващо място не може да се сподели и доводът на втория въззивник, че прокуратурата не носи отговорност за публикациите в медиите. Това безспорно е така, но от една страна публикациите номинират като източник на информацията говорителя на ОП, като в това производство е недопустимо да се разглежда въпроса дали това действително е било така. От друга страна практически е без значение как медията се е снабдила с информацията, щом тя е отразявала вярно обективната действителност към него момент, произвела е въздействие върху неограничен и неопределен кръг от хора и е спомогнала за формиране на мнение за ищеца, което, с оглед по-късното отричане на тези факти посредством оправдателната присъда, се оказва необосновано, и от това той търпи вреди.

Следва да се отбележи, че е несподелимо и виждането на въззивника-ответник за недоказаност изобщо на претърпяването на вредите. Съображенията за пълното кредитиране на гласните доказателства важи и тук.

Но настоящият въззивен състав счита, че дори без тези гласни доказателства не може да се отрече наличието въобще на вреда, под формата на душевен и емоционален дискомфорт, претърпян от ищеца като резултат от воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. Всяко такова посегателство върху личната сфера на едно човешко същество, свързана с обществения критерий за правилно или укоримо поведение, се отразява на персоналната му самооценка и чувството за собствено достойнство като член на обществото, приело тези критерии. Неприемливо е да се твърди, че е възможно такова обстоятелство да не окаже никакво въздействие върху достойнството на личността, поради което да се налага то да бъде изрично доказвано. Самият факт, че лицето не е извършило престъплението, за което му е повдигнато обвинение, или, че деянието, което е извършило не представлява престъпление, е вредоносен, неговото доказване предопределя увреждането, като на доказване подлежат единствено  формата и тежестта на вредата.

Поради изложеното дотук, въззивната инстанция счита, че жалбата на ответника е неоснователна в частта, с която се иска изцяло отмяна на решението в уважителната му част.

Налице са всички елементи на фактическия състав, пораждащ отговорността на държавата чрез ПРБ за обезвреда. Ответникът дължи обезщетение за причинените неимуществени вреди.

По отношение на евентуалното искане за отмяна на решението за разликата над 1000 лв. до присъдените 10 000 лв.,  което касае конкретната преценка на съда относно размера на обезщетението, то ще бъде разгледано едновременно с въззивната жалба на ищеца в първоинстанционното производство, която, макар да има за предмет само отхвърлителната част на съдебното решение, по същество третира същия въпрос – относно справедливостта на преценката на размера на дължимото обезщетение.

Така, след като взе предвид доводите, инвокирани от двете страни в тази насока, въззивният съд счита, че жалбата на ПРБ и в тази част е неоснователна, а жалбата на въззивника-ищец, е частично основателна и следва да се уважи за разликата над присъдените 10 000 лв. до размер на 18 990 лв.

Тъй като неимуществената вреда сама по себе си е без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Така в случая, предвид продължителността и вида на търпените от ищеца емоционални и душевни терзания, съдът намира, че сумата 18 990 лв. представлява максимално справедливият паричен еквивалент за тяхното обезщетяване.

Както се посочи вече, на обезщетяване подлежат доказаните вреди, които са в пряка и непосредствена причинна и функционална връзка с действията на правозащитния орган. В случая ищецът носи тежестта на доказване на тези положителни факти, от които извлича изгодните за себе си правни последици, и този въззивен състав намира, че той е ангажирал такива необходими и достатъчни доказателствени средства, които обуславят основателността на претенцията му в горния размер. Гласните доказателства са плътни, конкретни и настинени, дават реална представа за същността и качеството на емоционалните преживявания на ищеца, неговите душевни страдания и отражението им в почти всеки аспект на живота му. Събраните доказателства непререкаемо убедиха съда, че човешкото достойнство и личната самооценка на ищеца са били трайно и дълбоко травмирани вследствие на воденото наказателно дело и са рефлектирали по такъв начин на бита му, че са довели до драстична и негативна промяна на  неговия modus vivendi. Уважението на околните и самоуважението на едно човешко същество, макар да са нематериална категория, не могат да бъдат подценявани, тъй като върху тях се гради животът на личността и чрез тях тя се оценява, поради което и накърняването им следва да придобие адекватен паричен израз.

Държавата е призвана не само да респектира своите граждани, тя им дължи реципрочно уважение, зачитане на естествените им права, осигуряване на еднакво прилагане на закона и равенство пред него, както когато се касае за задълженията на гражданите, така и когато става дума за техните права.

 С оглед изложеното съдът счита, че сумата 18 990 лв. кореспондира на доказаните по вид, продължителност и тежест страдания на ищеца, и представлява справедлив имуществен еквивалент за овъзмездяването им. Над тази сума, до пълния предявен размер от 20 000 лв., искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Поради това неговата въззивна жалба се явява частично основателна и  следва да бъде уважена за разликата над 10 000 лв. до 18 990 лв.

Основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Касае се за забавено изпълнение на парично задължение и ответникът дължи лихва върху присъдената сума от 18 990 лв. от датата на влизане в сила на оправдателната присъда, до окончателното изплащане на главницата.

След като правните изводи на двете инстанции частично се разминават, атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, с която главният иск е отхвърлен за сумата над 10 000 лв. до 18 990 лв., ведно с обезщетението за забава, както и по отношение на разпределението на разноските пред РС, и вместо това бъде постановено ново, с което претенцията бъде уважена и за нея, а разноските бъдат преразпределени съразмерно – ответникът следва да заплати разноски на ищеца съразмерно на уважената част от иска в размер общо на 1 908, 49 лв., тоест дължи още 902, 75 лв. над присъдените 1005, 75 лв.

В останалата отхвърлителна част атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

   С оглед изхода на въззивното производство вторият въззивник следва да заплати направените от първия разноски съразмерно на уважената част от въззивната му жалба в размер на 954, 25лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 248/04.09.2013г. по гр.д. № 1752/2012г. на СлРС, в частта, с която е отхвърлен предявения от В.О.Ф. ЕГН **********, със съдебен адресат адв. А. А.,***, иск против ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, за заплащане на обезщетение по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, през периода 2004г. – 2008г., настъпили в резултат на повдигнато от РП-Сливен по сл.д. № 71/03г. на ОСС-Сливен, вх.№ 3227/03г. на СлРП обвинение за престъпление по чл. 220 ал. 2 вр. ал. 1от НК, по което е образувано НОХД № 1897/04г. по описа на СлРС, приключило с присъда № 519/11.06.2008г., с която В.О.Ф. е признат за невиновен, а с решение № 160/09.12.2008г. по ВНОХД № 404/08г. на СлОС присъдата е потвърдена, за разликата над 10 000 лв. до 18 990 лв., заедно с обезщетението за забава в размер на законовата лихва, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на В.О.Ф. ЕГН **********, със съдебен адресат адв. А. А.,***, на основание чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, през периода 2004г. – 2008г., настъпили в резултат на повдигнато от РП-Сливен по сл.д. № 71/03г. на ОСС-Сливен, вх.№ 3227/03г. на СлРП обвинение за престъпление по чл. 220 ал. 2 вр. ал. 1от НК, по което е образувано НОХД № 1897/04г. по описа на СлРС, приключило с присъда № 519/11.06.2008г., с която В.О.Ф. е признат за невиновен, а с решение № 160/09.12.2008г. по ВНОХД № 404/08г. на СлОС присъдата е потвърдена, в размер на разликата над 10 000 лв. до 18 990 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 09.12.2008г. до окончателното изплащане.

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на В.О.Ф. направените разноски по делото за първоинстанционното производство, съразмерно на уважената част от иска, в размер на още 902, 75 лв.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 248/04.09.2013г. по гр.д. № 1752/2012г. на СлРС в останалата обжалвана част.

 

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на В.О.Ф. направените разноски по делото за въззивната инстанция, съразмерно на уважената част от жалбата, в размер на 954, 25 лв.

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

                                       

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

    

         ЧЛЕНОВЕ: