Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 11.12.2013 г.

 

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на единадесети декември през двехиляди и тринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Н. Янакиева въз.гр.  д.  N 632 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 565/12.07.2013г. по гр.д. № 2496/12г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че М.П.И., В.И.В. и П.И.В., като наследници на починалия И. В.И. дължат на ЗАД “Армеец”, гр. София, ЧАСТ от сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 955/02.04.2012г. по ч.гр.д.№ 1513/12г. на СлРС, а именно – сумата 1 127 лв. главница, представляваща част от изплатеното застрахователно обезщетение по щета  № 30008030100481, законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 30.03.2012г. до окончателното изплащане, мораторна лихва за периода 23.02.09г.-30.03.2012г. в размер на 318, 74 лв. и направените разноски по заповедното производство в общ размер на 128, 92 лв., като положителните установителни искове са отхвърлени в останалите им части за разликите над уважените до пълните претендирани размери като неоснователни и са присъдени съразмерно разноските по исковото производство.

 Против това решение е подадена въззивна жалба от ищеца и насрещна въззивна жалба от ответниците.

С първата въззивна жалба ищецът в първоинстанционното производство атакува цитираното решение само в отхвърлителните му части, като твърди, че в тях то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Твърди, че изводът за наличие на съпричиняване на вредата съдът е формирал на базата на предположенията на вещото лице. Счита, че това е съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като в експертизата е посочено, че по делото не са налице никакви данни и обективни находки относно обстоятелствата на какви светлини се е движел автомобилът преди ПТП. Поради това въззивникът заявява, че липсват доказателства за виновно поведение на водача на МПС, а вредите са настъпили единствено и само вследствие на виновното и противоправно поведение на ответника. На последно място твърди, че дори да се приеме, че автомобилът се е движел със скорост, несъобразена с видимостта на водача на къси светлини, то възприетия от съда размер на съпричиняване от 50% и необективен и неправилен, тъй като водачът на каруцата се е движел в тъмната част на денонощието и е отнел предимството на водача на лекия автомобил, излизайки от черен път. С оглед изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени в атакуваната част обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло исковете и за разликите до пълните предявени размер. Претендира разноски по делото.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок е подадена насрещна въззивна жалба от ответник пор. № 2, с която се атакува цитираното решение само в уважителната част, като твърди, че по делото са събрани доказателства за вината за ПТП единствено на водача на пострадалото МПС, поради което положителните установителни искове са изцяло неоснователни. Позовава се на т. 9 от ТР № 28/28.11.1984г. на ОСНК. Поради изложеното моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в уважителната част и вместо това постанови ново, с което отхвърли и за тези суми предявените установителни искове. Претендира разноските за двете инстанции в пълен размер.

Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивното поризводство.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище, подадено чрез пълномощник  по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи, оспорва насрещната въззивна жалба и иска тя да бъде оставена без уважение. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. от въззиваемите, редовно призовани, пор. №№ 2, 3 и 4 не се явяват и не се представляват, с писмено становище, подадено от процесуален представител по лълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорват жалбата и молят въззивния съд да не я уважава, поддържат насрещната въззивна жалба и искат тя да бъде уважена, като исковете бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни и недоказани. Претендират разноски.

Няма подадени писмени защити по реда на чл. 149 ал. 3 от ГПК.

Въззивният съд намира въззивната и насрещната въззивна жалба за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от двете жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Тъй като с въззивната и насрещната въззивна жалба се засягат всички части на първоинстанционното решение, то ще бъде разгледано в неговата цялост, като при въззивната проверка съдът ще се произнесе едновременно по двете жалби.

Изложените в тях оплаквания са неоснователни.

По начало правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу прекия причинител на вредите възниква по силата на законовата норма на чл. 213 ал. 1 от КЗ, обуславя се от деликтното правоотношение мужду последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане. Размерът на застрахователното обезщетение по имуществената застраховка се определя в съответствие с клаузите на конкретния договор и разпоредбите на КЗ, като съгласно чл. 208 ал. 3 от КЗ то трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието и се дължи от застрахователя в границите на уговорената в договора застрахователна сума. Спор в тази насока между страните няма.

Въпросите, върху които се фокусират оплакванията на двете страни, и които са в корелация помежду си, са дали е налице виновно поведение на наследодателя на ответниците, за да се ангажира изобщо отговорността му за обезвреда и, съответно - дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат, допуснато от водача на МПС, което да доведе до намаляване на отговорността.

Настоящият въззивен състав намира за непререкаемо доказана вината на водача на каруцата /наследодателя на ответниците/, тъй като от неоспорения протокол за ПТП и чрез експертизата относно механиката на протичане на произшествието, е обективно установено, че той се е движел в тъмната част на денонощието и е излязъл от черен път, отнемайки предимството на водача на МПС. С това си поведение той е допуснал нарушения на ЗДП и ППЗДП, което определя действията му като противоправни и виновни, доколкото липсват индиции, те да са се дължали на причини, за които не отговаря. В този смисъл е без значение какво е било поведението на другия участник в произшествието, тъй като - дори противоправно - то не може да неутрализира или премахне противоправността на действията на наследодателя на ответниците, а тя, ведно с останалите доказани безспорно елементи на фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, активира гражданската му извъндоговорна отговорност за обезвреда.

Така по никакъв начин не може да се приеме, че РС не се е съобразил с т. 9 от ТР № 28/1984г. на ОСНК, тъй като тя касае по принцип поведението на водач на МПС в определени условия, но то не може да се разглежда изолирано и без връзка с поведението на другия участник, ако при същите тези условия настъпи ПТП.

По отношение оплакването на първия въззивник относно приетия от първоинстанционния съд принос за настъпване на вредите от страна на водача на застрахования автомобил, въззивният съд намира, че такъв несъмнено е доказан.

В случая се установява наличието на всички елементи на деликта, което поражда отговорност за ответника /респективно, с оглед настъпилото правоприемство – на наследниците му/, но след съпоставяне с поведението на водача на увреденото МПС, в чиито права е встъпил неговият застраховател, съдът счита, че размерът на тази отговорност следва да се намали, тъй като е налице съпричиняване.

Има само две възможности да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения – ако и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или ако без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък. Само при втората хипотеза е неотносима липсата на вината като субективен фактор.

За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение /както действие, така и бездействие/, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.

Приложени към процесния казус, тези условия намират проявление в установените факти. Водачът на застрахованото МПС, от своя страна е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 от ЗДП. Съгласно същата той е бил длъжен при избиране на скоростта на движението да се съобрази с атмосферните условия, …със състоянието на пътя и на превозното средство,…с характера и интензивността на движението и с конкретните условия на видимост, за да бъде в състояние да спре пред всяко предвидимо препятствие. Също така съгласно чл. 70 от ЗДП той е бил длъжен да се движи с включени дълги светлини и да превключи на къси светлини на разстояние не по-малко от 150 м. от другото превозно средство.

В противовес на това си задължение, той се е движел със скорост около 81 км/ч. на къси светлини.

Настоящият състав не възприема оплакванията на първия въззивник, че тези изводи са неправилни, тъй като се основават само на експертното заключение, което представлявало просто предположение, при липса на данни и обективни находки по делото.

Естествено, ако по делото са били събрани други данни чрез други доказателствени средства, обективиращи конкретни факти, съдът не би допуснал извършване на техническата експертиза – тя се извършва именно, защото липсва друг, допустим от закона начин за установяване на релевантните факти.

Що се отнася до заключенията на експерта, касаещи скоростта и вида светлини, с които се е движел увреденият автомобил, те представляват  обосновани предположения, които не са оборени по никакъв начин, тъй като ищецът, в чиято тежест бе да докаже евентуално наличие на лоша видимост, тежки атмосферни условия или натоварено движение, препятстващи водача да изпълни законовите си задължения и станали алтернативна причина за настъпване на ПТП, не е ангажирал никакви годни и допустими доказателства в тази насока.

Съдът се доверява на мнението на вещото лице, което разполага със знания, каквито той сам няма, че автомобилът се е движел на къси светлини, тъй като именно резултатът – настъпване на произшествието – сочи, че възприемането на опасността е станало след осветяване на обекта, а не при навлизане в зоната на завоя. По същият начин е изчислена и скоростта на движение на автомобила, която е предполагаема единствено, защото не е посочена от очевидец. Експертът, обаче е стигнал до заключенията си по емпиричен път, а емпиричното изследване е основен научен метод, който служи за събирането на знание и чрез средствата на индиректното наблюдение, опит или експеримент, и се счита за систематичен и обоснован. Тъй като между поведението на водача и настъпилото произшествие има причинноследствена връзка, тя може да бъде проследена и в двете посоки, тоест - както при налични данни за действията на водача може да се установи резултата от тях, така и при известни осъществили се последици може да се установи причината за настъпването им.

Ето защо съдът счита, че изводите на вещото лице са верни, тъй като са обосновани чрез емпиричния метод на достигане до тях и верността им е основана на предварително установени и категорично доказани факти.

Така е видно, че противоправното действие, обективиращо виновно поведение, е задействало и отговорността на лицето, управлявало застрахования автомобил, и понеже е несъмнено, че без това вредата би била в по-малък размер, отговорността на ответниците следва да бъде намалена. С оглед пък противоправното поведение на техния наследодател, те не могат изцяло да бъдат освободени от понасянето й.

Въззивният съд счита, че справедливо е определянето на равен принос, поради което обезщетението за вредите следва да бъде намалено на половина. Намалянето на главницата обуславя и намалянето в същия размер и на мораторната лихва, а доколкото се касае за установяване съществуване на вземане по издадена заповед за изпълнение на парично задължение – следва да се редуцират в същия размер и разноските по заповедното производство.

Поради това предявените от застрахователя, встъпил в правата на пострадалия, положителни установителни искове са частично основателни и доказани, и следва да се уважат до размер на  1 127 лв. за изплатеното застрахователно обезщетение, ведно с обезщетението за забава в размер на законовата лихва от 30.03.12г., до размер на 318, 74 лв. за мораторната лихва и до размер на 128, 92 лв. разноски по заповедното производство, а за разликата до пълните заявени размер – да се отхвърлят като неоснователни.

След като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната и насрещната въззивна жалби са неоснователни и като такива не следва да се уважават.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден, включително и по отношение на присъдените за първоинстанционното производство разноски.

С оглед изхода на процеса разноските за тази инстанция следва да се понесат от всяка страна както ги е направила.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 565/12.07.2013г. по гр.д. № 2496/12г. на СлРС.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на исковете под 5000 лв.

 

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

  ЧЛЕНОВЕ: