Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 29.01.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и девети януари през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 637 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 172/23.09.2013г. по гр.д. № 65/13г. на НзРС, с което е осъдена Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”, гр. София, да заплати на Б.Г.Т.:

-  сумата 982, 43 лв. главница, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода 28.01.2010г.-28.01.2013г., заедно със законовата лихва от 28.01.2013г. до окончателното изплащане и 203, 78 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата от датата на изискуемост на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба и

- сумата 585 лв., главница, представляваща паричната равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна и ободрителни напитки за периода 28.01.2010г-28.01.2013г., заедно със законовата лихва от 28.01.2013г. до окончателното изплащане и 92, 87 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата от датата на изискуемост на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба и са присъдени такси и разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно в частите, само относно главните искове, с които са присъдени сумите, представляващи възнаграждение за положен извънреден труд и парична равностойност на безплатна храна и ободрителни напитки.

Заявява, че по отношение на първия главен иск съдът е основал част от фактическите си констатации на свидетелски показания, депозирани от лица, които са служители на РС ПБЗН-Нова Загора, имащи частен интерес от изхода на делото, понеже са предявили искове със същия предмет. Не се е съобразил с представените писмени доказателства и действалите през исковия период Наредба № 491/10г. Инструкция № 343/09г. и  така е достигнал до незаконосъобразни правни изводи. По отношение на другите искове относно паричната равностойност на храна и ободрителни напитки, въззивникът също твърди, че те са незаконосъобразно уважени, поради неправилно прилагане на относимите правни норми и без да се вземат предвид Наредба № Із-1681/12г., МЗ № Із-1259/22.08.2006г. и последвалите МЗ, с които тя е изменяна и допълвана. Развива подробни съображения относно това, че на ищеца не се е дължало осигуряване на безплатна предпазна храна, тъй като извършваната от него дейност не е свързана с някоя от рисковите за здравето последици по т. 1 от първата цитирана МЗ, а по-късно са му изплащани суми за храна, именно през исковия период. Заявява, че щом е получавал пари за храна, такива не му се дължат на друго основание, с оглед т. 9 на МЗ Із-1259/06г. Също така въззивникът заявява, че е неоснователно и искането за присъждане равностойност на ободрителни напитки, тъй като на работното място на ищеца са осигурени легла за сън и почивка за времето, през което той не е бил на произшествие и които реално се ползват, с оглед което не му се дължат и ободряващи напитки. Освен всичко това, въззивникът това заявява, че по начало е недопустимо компенсирането на осигуряваната безплатна храна и тонизиращи напитки с пари. Такава забрана има в посочената МЗ – т. 10, а нормите на КТ са неприложими, тъй като ищецътне е работил по трудово правоотношение, освен това е налице ЗМВР и подзаконова нормативна уредба по неговото прилагане. Аргументира се и с практика на ВКС, че безплатната храна не е доход и не представлява част от рудовото възнаграждение, поради което няма и възможност за парична компенсация при недаването й. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени в атакуваните части първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли исковете на ищеца за тях, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски и ю.к.възнаграждение.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или процесуални искания за въззивната фаза.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият подробно и последователно оборва всички инвокирани доводи на въззивника и излага контрааргументи, с които обосновава основателността на претенциите си. Счита, че етакуваните части н арешението са правилни и законосъобразни, поради което моли въззивния съд да ги потвърди. Претендира разноски за въззивната инстанция. Няма направени нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. за въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява. В писмена защита по същество чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение в обжалваните му части. Претендира разноски за тази инстанция.

След докладване на жалбата и отговора, страните не са направили възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е ЧАСТИЧНО неправилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционното решение.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРЕТЕНЦИЯТА ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА ИЗВЪНРЕДЕН ТРУД:

Съдът счита, че тя е изцяло основателна и доказана в размера и за периода, за който е предявена, след допуснатото изменение на иска – за времето от 28.01.2010г. до 28.01.2013г. в размер на общо 982,43 лв.

Установено е безспорно, че ищецът, с оглед естеството на работата си и нейната организация, е работел на смени от по 24 часа, които, обаче реално са продължавали по 24, 30 ч., тоест – е полаган извънреден труд, който, съгласно разпоредбата на чл. 202 ал. 1 т. 3 от ЗМВР, следва да бъде и допълнително възнаграден. Въззивният съд не намира за основателно възражението на въззивника, че за формирането на тези изводи са ползвани гласни доказателства, които са събрани от свидетели, имащи частен интерес от изхода на делото. Действително разпитаните лица са служители на РС ПБЗН-Нова Загора, но именно това обстоятелство гарантира в по-голяма степен верността на показанията им, които напълно съвпадат, имат плътност, конкретност и убедителност. Само това, че докато се намират в служебни правоотношения с ответника и са в положение на зависимост от него, те изнасят факти, които са неблагоприятни за него, е достатъчна препоръка за надеждността на показанията им. Доколкото свидетелите са обещали да дадат истинни показания, при съзнаване отговорността по чл. 290 от НК, настоящата инстанция не може да презумира съзнателно лъжесвидетелстване, доколкото няма никакви индицци, че изложеното от тях не отговаря на обективната фактическа обстановка. Аргумент в тази насока не могат да бъдат разпоредбите на цитираните от въззивника Наредба № 491, Инструкция № 343, МЗ и допълненията им, и др., тъй като за основателността на иска са от значение не само формално разписаните принципни положения в правната норма - сами по себе си, а  действително осъществените факти и дали те са в съзвучие с разпоредбите, регулиращи тези правоотношения.

Ето защо, след като в случая е констатирано разминаване между тях и се установява, че ищецът е полагал извънреден труд по смисъла на ЗМВР, но само част от него му е бил заплатен, ответникът безусловно следва да изпълни задължението си, възникнало по силата на закона и да му изплати възнаграждение и за останалата част от положения извънреден труд за исковия период. Представените Графици за организиране на работата и Протоколи за отчитане на положения извънреден труд не влизат в противоречие с горните изводи – спазването на графиците не може да се установи със самото им съществуване, а протоколите са взети предвид при извършване на експертизата и изплатения извънреден труд е приспаднат от общо положения. След като страната, носещта тежестта да стори това, не е представила заповед с конкретно почасово разпределение на времето за носене на непрекъснатото денонощно дежурство, касаещо спорния период, е допустимо това да бъде доказано с гласни доказателствени средства.

Така този иск следва да бъде уважен изцяло.

Основателността му обуславя и основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за лихви до завеждането на исковата молба в размер общо на 203, 78 лв.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИСКОВЕТЕ ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА ЛЕВОВАТА РАВНОСТОЙНОСТ НА ПОЛАГАЩА СЕ БЕЗПЛАТНА ХРАНА И РАВНОСТОЙНОСТТА НА ПОЛАГАЩИ СЕ ОБОДРИТЕЛНИ НАПИТКИ:

Въззивният съд счита, че претенцията за заплащане на стойността на безплатна предпазна храна, предявена, с оглед допуснатото изменение на иска, за периода 28.01.2010г.-28.01.2013г. и за сумата 468 лв., е неоснователна и следва да се отхвърли.

Съгласно основната разпоредба в специалния закон – ЗМВР, чл. 204 ал. 3, пр. 1, на служителите, работещи при специфични и рискови условия, се осигурява безплатна храна.

Въз основа на тази норма в Заповед на министъра на МВР, неколкократно изменяна и допълвана, е доразвита идеята и е конкретизирана съобразно различните групи служители на МВР с оглед съответната работа, която извършват. В нея е посочено, че служителите, които имат право на безплатна храна се определят със заповед на ръководителя на основното структурно звено. Такава заповед не е представена по делото, но са представени платежни бележки на ищеца за периода от 01.01.2010г. до уволнението му на 01.09.2012г., от които е видно, че са му били начислявани и изплащани суми за „храна”. Преди този момент не му е била заплащана такава сума, тъй като извършваната от него работа не е попадала в изброените в т. 1 на МЗаповед № Із-1259/2006г. дейности с  рискови за здравето последици, но този период остава извън предмета на делото.

Съгласно разпоредбата на т. 9 от цитираната МЗ, когато за служител на МВР съществуват няколко основания за осигуряване на безплатна храна, такава следва да им се осигурява само на едно основание.

Така, щом за ищеца не се установява да е попадал в категорията служители, на които се полага безплатна храна на конкретно основание, посочено в някоя от заповедите, но работодателят му е изплащал през исковия период суми за непредоставена такава, съдът приема, че той не може да претендира по-голям размер на стойността й, дори да е съществувало друго основание. Ето защо този иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

Неговата неоснователност по начало обуславя неоснователността и отхвърлянето на акцесорната претенция за лихви върху главната сума в размер на 77, 86 лв.

Претенцията за заплащане стойността на полагащи се ободрителни напитки в размер на 117 лв. за периода 28.01.2010г.-28.01.2013г. е основателна и следва да бъде уважена.

Безспорно разпоредбата на чл. 204 ал. 3 пр. 2 от ЗМВР предвижда на служителите, работещи на смени, да се осигуряват ободряващи напитки. Извън съмнение е, че ищецът е попадал в приложното поле на тази разпоредба, както и, че  ответникът не е доказал нито предоставянето на такива за исковия период, нито заплащане на паричната им равностойност. Не може да се сподели възражението му, че щом на служителите в звената на ПБЗН са осигурени условия за сън и почивка по време на 24 часовите смени в районните служби, това освобождава работодателя от задължението му по чл. 204 ал. 3 пр. 2 от ЗМВР, тъй като двете неща не са поставени в условие на зависимост едно от друго.

Другото възражение на въззивника-ответник е свързано със забрана да се компенсира осигуряваната безплатна предпазна храна и тонизиращи напитки с пари, която е закрепена в т.10 на МЗ  № Із-1259/22.08.2006г. Въззивният съд не  приема за основателен и този аргумент. На първо място цитираната заповед е издадена по време на действието на забранителната разпоредба на чл. 285 ал. 3 от КТ /отм./ Съдът счита, че поради характера и предназначението, както и с оглед съображенията за предоставяне на тонизиращи напитки, те следва да се приравнят от правна гледна точка на храната, дължима за осигуряване от работодателя. През исковия период, какъвто той е останал след допуснатото изменение, посочената разпоредба вече е била отменена и следва да се приеме, че е допустимо да се търси паричната равностойност на ободряващите напитки, както поради формалното отпадане на забраната, така и с оглед общите граждански правила. Тъй като е налице, най-общо казано, едно задължение на ответника, при неговото неизпълнене законът предвижда освен иска за реално изпълнение, кредиторът да може да получи обезщетение вместо изпълнение, тоест – паричната равностойност на дължимата престация, в случая –  натуралното задължение за предоставяне на ободряващи напитки. На второ място следва да се посочи, че самият работодател е възприел в практиката си заместване на дължимо в натура изпълнение – безплатна храна – с парични суми, тъй като такива са били редовно начислявани и изплащани на ищеца. С оглед посоченото по-горе, че и храната, и напитките служат за облекчаване и подкрепяне на физиологичното състояниена служителя, извършващ определена дейност, то не може да се приеме различния подход при изпълнението на това задължение.

На следващо място, дори да се счете, че КТ е неприложим към отношенията между страните и че те се уреждат единствено посредством правилата на ЗМВР, то разпоредбите на чл. 204 ал. 1  и ал. 2 дефинитивно допускат заместването на натуралните престации /за храна и облекло/ с пари. С оглед систематичното място на ал. 3, тя само стеснява и прецизира вида и предназначението на храната и напитките, като въвежда конкретни изисквания, при наличие на които възниква субективното право на служителя. Поради това няма причина да се приеме, че допуснатото в ал. 1 заплащане на левова равностойност на храната е забранено по отношение на нея и напитките в ал. 3.   На последно място, т. 10 от МЗ, на която се позовава въззивникът, е норма от акт със значително по-нисък ранг от този на закон или кодекс, като при колизия приоритет има по-силната норма. В случая нормата на МЗ не е била своевременно хармонизирана с настъпилите изменения в законовите разпоредби, което изключва и действието й пред тях.

Ето защо въззивният съд счита, че тази претенция е основателна и доказана и следва да се уважи в пълния размер след допуснатото изменение на иска – 117 лв.

Уважаването й прави основателна и акцесорната претенция за обезщетение за забава в размер на законовата лихва, която следва да се уважи също изцяло в размер на 15, 01 лв.

Основателни са и исковете за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на всички уважени главни претенции.

Така, щом крайните правни изводи на двете инстанции по отношение на обжалваните части на решението, частично се разминават, атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, касаеща главния иск за заплащане левовата равностойност на полагаща се, но непредоставена храна за процесния период 28.01.2010г.-28.01.2013г. в размер на  468 лв., и акцесорния - за обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, и вместо това бъде постановено ново, с което тези претенции бъдат отхвърлени изцяло. Решението не е обжалвано по отношение на акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от падежа на всяко задължение до завеждането на исковата молба в размер общо на 77, 86 лв. и в тази част то не следва да се отменя. Въззивникът не е подал жалба по отношение на никоя от акцесорните претенции за заплащане на обезщетения за забава в размер на мораторната лихва върху главните задължения до завеждането на исковата молба и въззивният съд не дължи произнасяне по тях.

В останалите атакувани части първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

В необжалваните части актът на НзРС е влязъл в сила.

Присъдените на ищеца разноски следва да се намалят на 299, 57 лв., с оглед частичното уважаване на исковете, а на ответника да се присъдят такива в размер на 63, 22 лв. съразмерно на отхвърлената част от исковете.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде разпределена съразмерно между страните и въззивникът следва да заплати на въззиваемия 280, 57лв., а въззиваемият му дължи 90, 11 лв. разноски за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 172/23.09.2013г. по гр.д. № 65/13г. на НзРС, В ЧАСТТА , с която е осъдена Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”, гр. София, да заплати на Б.Г.Т. сумата 468 лв., главница, представляваща паричната равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна за периода 28.01.2010г-28.01.2013г., заедно със законовата лихва от 28.01.2013г. до окончателното изплащане и В ЧАСТТА, с която са присъдени разноски по делото на Б.Г.Т. - над сумата 299, 57 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

ОТХВЪРЛЯ  предявените от Б.Г.Т. ЕГН ********** *** 6-А-25 против ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НА НАСЕЛЕНИЕТО”, ГР. С.,ул. „П.” № *, ЕИК 129010164 искове за заплащане на сумата 468 лв., представляваща паричната равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна за периода 28.01.2010г-28.01.2013г., заедно със законовата лихва от 28.01.2013г. до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА  Б.Г.Т. да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”, гр. София направените разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от исковете в размер на 63, 22 лв.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 172/23.09.2013г. по гр.д. № 65/13г. на НзРС, в останалите обжалвани части.

 

 

 

ОСЪЖДА Б.Г.Т. да заплати на  Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”, гр. София направените разноски за въззивното производство съразмерно на уважената част от жалбата в размер на 90, 11 лв.

ОСЪЖДА  Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”, гр. София да заплати на  Б.Г.Т. направените разноски за въззивното производство съразмерно на отхвърлената част от жалбата в размер на 280, 57лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед цена на исковете под 5 000 лв.

                                       

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: