Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №7

 

гр. Сливен, 29.01.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и четиринадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря И.К. като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №640 по описа за 2013год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            Образувано е по въззивна жалба, подадена от ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София против Решение №166/26.09.2013г. по гр.д.№43/2013г. на Новозагорски районен съд, с което ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София е осъдена да заплати на Т.П.Т., както следва: сумата от 1176,79лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 21.01.2010г. до 21.01.2013г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 21.01.2013г. до окончателното й изплащане, сумата от 245,42лв.; представляваща мораторна лихва върху главницата, считано от датата на изискуемостта на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба; сумата от 801,00лв., представляваща паричната равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна и ободрителни напитки за периода от 21.01.2010г. до 21.01.2013г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 21.01.2013г. до окончателното й изплащане; сумата от 93,35лв., представляваща мораторна лихва върху втората главница, считано от датата на изискуемостта на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба и направените по делото разноски в размер на 400лв. С решението ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София е осъдена да заплати в полза на съдебната власт държавна такса в размер на 200лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 160лв.

Решението е обжалвано частично, в частта, с която ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София е осъдена да заплати по първия главен иск за неизплатен положен извънреден труд за признати 30 минути за приемане и предаване над 24 часа работна смяна сума от 468,95лв. и в частта, с която е осъдена да заплати по втория главен иск левовата равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна и ободрителни напитки в размер на 801,00лв.

            В жалбата си въззивника – ответник в първоинстанционното производство ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София твърди, че първоинстанционното решение в обжалваните части е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. По първия главен иск посочва, че съдът е счел за безспорно доказано, че смяната е реално 24,30ч., като в последните 30 мин. е сдавано дежурството и едва след приемане на същото старата смяна е освобождавана, само на база свидетелски показания на служители на РС ПБЗН – Нова Загора, имащи частен интерес от изхода на делото, тъй като са предявили искове пред същия съд със същия предмет. Посочва, че по делото са приети писмени и гласни доказателства, оборващи твърдяното от свидетелите и от които се установявало, че не се предвиждат 30 мин. за сдаване и приемане на смените. Неправилно районният съд се е позовал на липсващи по делото доказателства – Дневници за приемане и сдаване, за които не е било правено доказателствено искане от носещата доказателствената тежест страна – ищеца. По отношение на втория главен иск районния съд неправилно приложил разпоредбата на чл.161 от ГПК относно протоколи от заседания на КУТ, за които в хода на делото било уточнено, че не съществуват и не са от значение за изхода на делото. Посочва, че извършваната от ищеца дейност не е свързана с някоя от рисковите за здравето последици, посочени в т.1 от МЗ №Із-1259/22.08.2006г., поради което не му е предоставяна безплатна храна на това основание. Ищецът не изпълнявал и служебни задължения, свързани с рискови за здравето му последици през повече от половината от законоустановеното му работно време, съгл. т.2 то посочената МЗ. Не са налице условията на т.3 от заповедта. При действието на МЗ №Із-1259/22.08.2006г. до 01.10.2012г. на заседания на КУТ не са обсъждани въпроси относно безплатната предпазна храна, поради което не са издавани и поименни заповеди за определяне на служителите, имащи право на предпазна храна и за определяне размера й. Посочва, че на работното място на ищеца са осигурени легла за сън и почивка за времето, през което ищецът не е на произшествие и които реално се ползват, поради което не му се дължат и ободряващи напитки, като не се прилага т.6 от МЗ №Із-1259/22.08.2006г. Освен това, съгласно т.9 от МЗ №Із-1259/22.08.2006г. и чл.9 от Наредба №11/2005г., когато служителите ползват безплатна храна на друго основание, получават храна само на едно от основанията. Видно от доказателствата по делото ищецът е получавал пари за храна първоначално в размер на 30лв., впоследствие увеличен съответно на 60лв. и на 120лв., поради което не му се дължат на друго основание. Освен това по повод изпълнение на специфични служебни дейности ежемесечно му е изплащана съответна сума. Жалбоподателят посочва, че в случая ищецът е работил по служебно правоотношение, по което са приложими ЗМВР и съответните подзаконови нормативни актове, като КТ и Наредба №11/21.12.2005г. за определяне на условията и реда за осигуряване на безплатна храна и/или добавки към нея са неприложими. Специалния закон и подзаконови нормативни актове уреждали изцяло конкретния случай, като липсвали препращащи разпоредби. С оглед самото предназначение на безплатната предпазна храна, същата няма характер на допълнително трудово възнаграждение, не е доход и задължението на работодателя има натурално изражение, като при неизпълнението му за работника не възниква парично притезание за равностойността на неполучената безплатна предпазна храна. В този смисъл било Решение №216/09.06.2011г. по гр.д.№718/2010г. на ВКС.

С оглед изложеното въззивникът моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното първоинстанционно решение в обжалваните части, като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли исковете в тези части като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.

            С въззивната жалба въззивникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София е направил доказателствени искания, по които съдът се е произнесъл, като не е допуснал събиране на поисканите доказателства, поради настъпила преклузия.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ищеца в първоинстанционното производство Т.П.Т., който оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Намира постановеното решение в обжалваните части за правилно, обосновано и законосъобразно. Посочва, че относно времето за сдаване на дежурството е представено и прието писмено доказателство – Заповед №165/28.04.2009г. относно „Определяне на разпределение на работните смени в РУПБС и УПБС към ОД МВР – Силистра, като този ред е единен и утвърден за цялата страна. Освен това от свидетелските показания се установило, че през времето на сдаване целият екип на сдаващата смяна има определен обем от трудови функции. По отношение на жалбата по втория главен иск посочва, че представените с жалбата писмени доказателства неотносими, както и цитираното решение на ВКС е неотносимо към настоящия спор. Забраната за компенсация с пари в трудовото право е отпаднала след 2005г. Счита, че в случая и да има забрана в подзаконов нормативен акт следва да се приложи по-високия по ранг нормативен акт – ЗМВР и КТ. Моли съда да потвърди атакуваното решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

             В срока по чл. 263 ал.2, вр. с ал.1 от ГПК по делото не е подадена насрещна въззивна жалба.

            В с.з., въззивникът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София, редовно призован, не се представлява.  

В с.з. въззиваемият Т.П.Т., редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпила писмена защита от пълномощника му адв.М., която излага подробни съображения относно неоснователността на въззивната жалба. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.   

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да бъде отменено частично.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Новозагорският районен съд е бил сезиран с предявени от Т.П.Т. против ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, след допуснато от съда изменение, както следва: иск за заплащане на положен извънреден труд в размер на 1176,79лв. за периода от 01.01.2010г. до 21.01.2013г. с правно основание чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 245,42лв. с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за заплащане паричната равностойност на незаплатена безплатна храна и ободрителни напитки в размер на 801,00лв. за периода от 01.01.2010г. до 21.01.2013г. с правно основание чл. 204, ал. 1 и ал.3 от ЗМВР и акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху втората главница, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 93,35лв. с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Съдът намира въззивната жалба за частично основателна.

Решението е обжалвано от въззивника ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София в частите, с които е осъден да заплати на Т.П.Т. по първия главен иск за неизплатен положен извънреден труд за признати 30 минути за приемане и предаване над 24 часа работна смяна сума от 468,95лв. и в частта, с която е осъден да заплати по втория главен иск левовата равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна и ободрителни напитки в размер на 801,00лв. Решението не е обжалвано в частта относно акцесорните искове.

Настоящата инстанция споделя правните изводи на Новозагорски районен съд относно първия главен иск по за заплащане на положен извънреден труд в размер на 1176,79лв. /след допуснато от съда изменение на размера на иска/ с правно основание чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР.  

Безспорно по делото е установено, че ищеца Т. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като заема длъжност „пожарникар – началник ДС“ при РС „ПБЗН“, гр.Нова Загора към ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София.

В чл. 202, ал.1, т.3 от ЗМВР е предвидено, че държавните служители имат право на допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл. 211, ал. 3 от ЗМВР е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал. 3, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Безспорно, ищецът в първоинстанционото производство, видно от представените по делото писмени доказателства работи на 24-часови смени по смисъла на законовата норма, като в отработеното време се включват установените физиологични почивки и времето на хранене.

От събраните по делото гласни доказателства се установява, че на практика продължителността на всяка негова смяна е 24,30 часа, вместо нормативно установена 24-часова такава и продължава от 08,00 часа до 08,30 часа на следващия ден. От разпитаните по делото свидетели е установено, че сдаването на дежурството започва в 08,00 часа на следващия ден и приключва в 08,30 часа, като при сдаване на дежурството присъства целия състав на застъпващата и отстъпваща смяна, като се проверяват абсолютно всички съоръжения и апарати, като в случай на неизправност тя следва да се отстрани от сдаващия смяната, като до тогава смяната не може да бъде сдадена. Едва след цялостната проверка на съоръженията и констатирани изправности, началника на приемащата смяна се подписва в съответния дневник, че е приел дежурството и едва тогава освобождавал старата смяна. Продължителността на сдаването било 30 минути. Следователно, с действията по приемане и предаване на дежурството, реално ищецът отработва при ответника 24,30 часа на разписано двадесет и четири часово дежурство, тъй като самото естество на работа изисква това. Тези 30 минути са извън установеното редовно работно време и представляват извънреден труд по смисъла на чл.211, ал.5, вр. с ал.3 от ЗМВР и следва да бъде компенсирано от работодателя със заплащане на възнаграждение, определено по правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР.

Съдът намира за неоснователни възраженията на въззивника за ангажирани доказателства от негова страна, оборващи показанията на свидетелите на ищеца в първоинстанционното производство. Гласни доказателства няма ангажирани от страна на ответника. Пред районния съд са допуснати и изслушани свидетели, посочени от ищеца и техните показания съдът кредитира като непротиворечиви и взаимно допълващи се, от които именно се установява реалната продължителност на работното време на ищеца. Свидетелските показания относно реалните действия и продължителност на сдаването на дежурството, не се оборват от писмените доказателства, от които се установява редовната, нормативно установена продължителност на смените /24 часа/, но не и реалната такава /24,30 часа/. Именно защото реалната продължителност на смяната надвишава с 30 мин. редовно установената такава, е налице полагане на извънреден труд от ищеца, който следва да бъде компенсиран от работодателя по законоустановения начин. 

От заключението на назначената и изслушана пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, е установен размера на дължимото възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд при прилагане правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР, като за 214 часа извънреден труд през процесния период се дължи възнаграждение в размер на 1176,79лв., което не е заплатено. От заключението се установява, че 17,30 часа труд следва да се компенсират с допълнителен платен отпуск, а останалите 32 часа положен извънреден труд е заплатен на ищеца.

Следователно главния иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан в пълния претендиран размер. Правилно и законосъобразно районният съд е осъдил работодателя да заплати на служителя възнаграждение за положения извънреден труд за процесния период от 01.01.2010г. до 21.01.2013г. в пълния претендиран, след допуснатото изменение, размер. Въззивната жалба в тази й част /касаеща само част от присъденото възнаграждение в размер на 468,95лв./ е неоснователна, а решението на Новозагорски районен съд – правилно и законосъобразно и като такова ще бъде потвърдено в тази му част.

По отношение на втория главен иск за заплащане на левовата равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна и ободрителни напитки в общ размер на 801,00лв. следва да се отбележи, че въззивната жалба е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 204, ал. 1 от ЗМВР на служителите на МВР се осигурява храна или левовата й равностойност. В разпоредбата на чл. 204 , ал. 3 от ЗМВР е предвидено, че на служители, които работят при специфични условия и рискове за живота и здравето се осигурява безплатна храна, а на служители работещи на смени се осигуряват ободряващи напитки. Със Заповед №Iз-1259/22.08.2006г. Министърът на вътрешните работи са определени дейностите, при извършването та които се осигурява безплатна предпазна храна на служителите в МВР /чл.1 от Заповедта/. По делото няма ангажирани доказателства от ищеца, носещ доказателствената тежест, установяващи, че същият извършва някоя от изрично посочените в Заповедта дейности, за да има право на такава храна. С оглед неизпълнение на основно процесуално задължение за доказване на твърдян факт, ищеца, носещ доказателствената тежест, следва да понесе своеобразната санкция на тежестта на доказване и съдът да приеме за ненастъпил недоказания факт. Следователно за периода на действие на цитираната заповед съдът приема, че ищеца не е служител, имащ право на безплатна предпазна храна по смисъла на чл.204, ал.3 от ЗМВР, вр. със Заповед №Iз-1259/22.08.2006г. на Министъра на вътрешните работи.

Настоящия състав намира за неправилно прилагането от страна на районния съд на разпоредбата на 161 от ГПК в тази насока, тъй като районният съд не е задължил с нарочно определение ответника да представи протоколи от заседанията на КУТ и заповеди, издадени въз основа на тях за определяне на служителите, имащи право на безплатна предпазна храна по чл.204, ал.3 от ЗМВР. Тези документи са изискани с нарочно определение от трето неучастващо по делото лице на основание чл.192 от ГПК, което не ги е представило с изложени мотиви за това, като съдът не е задължил ответника да ги представи, поради което не може да прилага санкционните последици, визирани в разпоредбата на чл.161 от ГПК.

С приемането на Наредба №Iз-1681/21.08.2012г. на МВР, в сила от 01.10.2012г. в чл.2, т.12 е предвидено осигуряване на безплатна храна на служители на МВР, които работят на 12 и 24-часови смени при сумарно изчисляване на работното време. Действително ищецът работи на 24-часова смени при сумарно изчисляване на работното време.

От представените по делото доказателства и от заключението по назначената и изслушана съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ответника е заплащал през целия процесен период левовата равностойност за храна, първоначално в размер на 30лв. месечно, а след последващо изменение в размер на 60 лв. месечно. Следователно на ищеца по силата на дадената законова възможност /чл.204, ал.1 от ЗМВР/ работодателят е заплащал левовата равностойност на храната, която не е осигурявал в натура. Съдът приема за основателно възражението на въззивника, че не може да се получава храна, респ. равностойността й на няколко различни основания. В тази насока е и разпоредбата на чл.9 от Наредба №11 от 21.12.2005г. В случая ответникът – въззивник е престирал паричната равностойност на сумата за безплатна храна и е изпълнил задължението си по чл.204, ал.1 от ЗМВР за целия процесен период. Предявеният иск в тази му част се явява неоснователен и като такъв следва да се отхвърли.

Като е достигнал до други правни изводи, първоинстанционния съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да се отмени в тази му част и вместо него да се постанови ново, с което иска на Т.Т. за заплащане на левовата равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна за периода от 21.01.2010 до 21.01.2013г. в размер на 679,20лв. следва да се отхвърли, като неоснователен и недоказан.

По отношение на претенцията за заплащане левовата равностойност на непредоставени ободрителни напитки, съдът намира същата за основателна, а въззивната жалба в тази й част за неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.204, ал.3 от ЗМВР на служители работещи на смени се осигуряват ободряващи напитки. Не може да се сподели възражението на въззивника, че щом на служителите в звената на ПБЗН са осигурени условия за сън и почивка по време на 24-часовите смени, това освобождава работодателя от задължението му по чл.204, ал.3, пр.2 от ЗМВР, тъй като двете неща не са поставени в условие на зависимост едно от друго. Безспорно ищецът е служител на МВР, работещ на смени и по силата на цитираната разпоредба работодателят е задължен да му осигурява тонизиращи напитки. Стойността е определена със Заповед №Iз-1259/22.08.2006г.  – 0,60лв. Видно от заключението на вещото лице за периода от 01.01.2010г. до 30.09.2012г. не са предоставяни или заплащани ободряващи напитки, каквито му се следват по силата на цитираната законова разпоредба. Въззивникът – работодател, носещ доказателствената тежест, не е ангажирал доказателства относно осигуряването на ободряващи напитки, респ. заплащане на левовата им равностойност за този период. Едва от 01.10.2012г. работодателят е започнал да осигурява на ищеца ободряващи напитки, получавани от последния срещу подпис в нарочна ведомост. От заключението на вещото лице се установява, че дължимата сума за ободряващи напитки за периода 01.01.2010г. – 30.09.2012г.  възлиза на сумата от 121,80лв. и за тази сума, и за този период следва да бъде уважен предявения иск.

Съдът не приема възражението на въззивника за неоснователност на иска, поради забрана за компенсиране на осигуряваните тонизиращи напитки с пари, съгласно т.10 от Заповед №Iз-1259/22.08.2006г. Съществувалата в трудовото законодателство забрана за парична компенсация е отпаднала с измененията на КТ, ДВ бр.83/2005г. Самият ЗМВР предвижда възможност за заплащане на левовата равностойност на дължимата храна и по аналогия тази разпоредба следва да се приложи и относно предвиденото задължение за осигуряване на ободряващи напитки в случаите на липса на престация от страна на работодателя в натура. Освен това т.10 от Заповедта е норма от акт със значително по-нисък ранг от този на закон или кодекс, като при колизия, приоритет има по-силната норма. В случая нормата на Заповед №Iз-1259/22.08.2006г. не е била своевременно хармонизирана с настъпилите изменения в законовите разпоредби, което изключва и действието й пред тях.

Следва да се отбележи и че цитираното от въззивника във въззивната жалба решение на ВКС е неотносимо към настоящия правен спор, тъй като визира напълно различен казус.

Поради това решението на районния съд в тази му част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта относно акцесорните искове за заплащане на мораторна лихва върху главниците, поради което в тази част, с която ответника е осъден да заплати такова обезщетение за забава е влязло в сила.

С оглед изхода на спора, на ищеца в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК се дължат разноски, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 282,72лв., поради което решението на районния съд в частта относно присъдените му разноски следва да се отмени над сумата от 282,72лв. до присъдения му размер от 400лв.

На ответника в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции в размер на 81,80лв., поради което следва да му се присъдят такива за първата инстанция в посочения размер.

Решението на районния съд относно определената държавна такса и разноски в полза на бюджета на съдебната власт е правилно и законосъобразно, с оглед изхода на спора.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се разпредели съразмерно между страните. Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

На въззивника ГД „Пожарна безопасност и защита на населението” – София следва да се присъдят съразмерно разноски пред настоящата инстанция за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 142,37лв., с оглед частичната основателност на неговата въззивна жалба.

На въззиваемия Т.Т. следва да се присъдят съразмерно разноски пред настоящата инстанция за адвокатски хонорар в размер на 186,07лв., с оглед частичната неоснователност на въззивната жалба.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №166 от 26.09.2013г., постановено по гр.д. №43/2013г. по описа на Новозагорски районен съд в частите, с които Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” ЕИК 129010164, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“П.“ №* е осъдена да заплати на Т.П.Т. с ЕГН ********** *** паричната равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна за периода от 21.01.2010г. до 21.01.2013г. в размер на 679,20лв., ведно със законната лихва, считано от 21.01.2013г. до окончателното изплащане и разноски по делото над размера от 282,72лв. до присъдения размер от 400лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от Т.П.Т. с ЕГН ********** *** против Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” ЕИК 129010164, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“П.“ №* за заплащане на паричната равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна за периода от 01.01.2010г. до 21.01.2013г. в размер на 679,20лв. с правно основание чл.204, ал.1 и ал.3 от ЗМВР, като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №166 от 26.09.2013г., постановено по гр.д. №43/2013г. по описа на Новозагорски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Т.П.Т. с ЕГН ********** *** да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” ЕИК 129010164, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“П.“ №* сумата от 81,80лв., представляваща разноски пред първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от исковете, както и сумата от 142,37лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението” ЕИК 129010164, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул.“П.“ №* да заплати на Т.П.Т. с ЕГН ********** *** сумата от 186,07лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                            

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.