Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 22.01.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и втори януари през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                        МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                             СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 665 по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 809/07.11.2013г. по гр.д. № 251/13г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Б.А.Х. против А.Ю.Я. иск по чл. 124 ал. 1 вр. чл. 422 ал. 1 от ГПК за признаване за установено между страните, че ответникът дължи сумите, за които срещу него е издадена заповед по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 5367/12г. на СлРС, а именно – главница от 12 105 евро, представляваща получена и невърната сума чрез международни парични преводи „Уестърн Юниън“ през периода 30.11.2007г. – 30.06.2010г., ведно със законовата лихва от 07.11.2012г. до окончателното изплащан и разноски по заповедното производство в размер на 473, 51 лв. и са присъдени разноски по делото.

Решението е обжалвано от ищцата в първоинстанционното производство, която счита същото за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Твърди, че при толкова сложна фактическа обстановка съдът е постановил решението си въз основа на показанията само на трима свидетели, като не е взел предвид останалите писмени доказателства и другите гласни такива, игнорирал е и заключенията на експертизите. Прави обстоен разбор на свидетелските показания и заявява, че съдът не е следвало да кредитира тези трима свидетели, а останалите, за които счита, че са по-обективни, верни и незаинтересувани. Въззивницата твърди още, че съдът не е взел под внимание и твърдението й, че е превела парите на ответника без основание, изпращала му ги е с цел той да ги съхранява и при поискване да й ги върне, което той не е сторил. Развива съображения, че тя не би имала интерес да ремонтира жилища, които са чужди. Въззивницата счита, че неправилно РС не е уважил искането му по чл. 192 от ГПК за представяне на документи от трето лице и повторен разпит на свидетел и това е довело до неправилни фактически и правни изводи.

С оглед изложеното моли въззивния съд да постанови решение, с което отмени атакувания акт на СлРС и вместо това постанови решение, с което уважи изцяло исковете й. претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба прави нови доказателствени искания за тази фаза на производството – за повторно разпитване на свидетел и за задължаване на трето, неучастващо в делото лице, да представи намиращи се в него оригинали на документи, които искания съдът, с мотивирано определение, държано в з.з., е оставил без уважение, поради липса на условията на чл. 266 от ГПК..

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна, последователно и подробно излага контрааргументи, с които оборва всички изложени от въззивницата оплаквания. Счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, постановено въз основа на обективна и вярна фактическа обстановка, изведена от надлежни доказателства и при правилно приложенеи на материалния закон РС е постановил законосъобразен и правилен краен съдебен акт, който моли да бъде потвърден. Противопоставя са на доказателствените искания на въззивната страна, няма нови искания за въззивното производство, претендира разноски за тази инстанция.

В същия срок не е подадена и насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и оспорва отговора, моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо това бъде постановено ново, с което искът бъде уважен. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него си явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна, поддържа отговора и иска потвърждаване на атакуваното решение. Претендира разноски за въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА мотивите си към тези на първоинстанционния съд, тъй като споделя фактическите констатации и изградените въз основа на тях правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

Предявеният установителен иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищцата, чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищцата претендира, че й се дължи сумата 12 105 евро, заедно с обезщетение за забава от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 07.11.2012г. и 473, 51 лв.разноски по заповедното производство. Главното задължение е формирано от сумите по 22 международни парични превода за периода 30.11.2007г. – 03.06.2010г.

В банковите документи няма посочено основание за плащане, ищцата не е изтъкнала такова и в исковата молба. При липса на друго заявено основание за дължимост на исковата сума и предвид изложеното в исковата молба, че е получил сума, чието връщане дължи, следва да се приеме, че ищцата счита, че ответникът се е обогатил без основание с нея. От своя страна той не отрича, че е получил сумите, но твърди, че те са използвани от него по нареждане на ищцата за закупуване на техника и обзавеждане и за ремонт на нейни имоти, на племенника й, на сина й и майка й.

Въззивният съд счита, че от събраните по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства непререкаемо е установено, че в получените от ответника суми са били включвани и суми на неговата съпруга, която също е работела в РГърция, както ищцата. Установено е и, че те са били използвани, въз основа на указания на ищцата, за ремонти и обзавеждане на жилища в с. Боров дол, община Твърдица, както и за нужди на майката и сина на ищцата. Липсват индиции, че той е задържал за себе си част от тези суми. Напълно голословни са твърденията на ищцата, инвокирани едва с уточнението на исковата молба, че е превеждала сумите на ответника с намерението той да ги съхранява. За обикновеното съхранение на парични суми съществува по-прост и по-надежден способ – депозиране по сметка, който ищцата не е използвала и това обстоятелство косвено  подкрепя тезата, че тя е целяла използването им.

Така настоящият състав намира, че отношенията между страните са се развивали на базата на устни договори за поръчка, при които ответникът е действал от свое или от името на ищцата и за нейна сметка, извършвайки по нейни нареждания редица фактически и правни действия в нейна полза, или в полза на посочени от нея лица. Както се посочи вече, не се установява конкретни суми на ищцата да са останали неизползвани, неотчетени и задържани от ответника. Поради това не може да се приеме, че той се е обогатил без основание за сметка на обедняването на ищцата с общата искова сума.

Неоснователно е възражението на въззивницата, че първоинстанционният съд неправилно е ценил събраните гласни доказателства – в мотивите си той е изложил съображения кои свидетелски показания и по каква причина кредитира, и въззивният съд напълно ги споделя. Счита, че решаващият съд задълбочено и прецизно е изследвал изложеното от свидетелите и за да формира фактическите си изводи, е изолирал тези части от тях, които са плътни, конкретни, припокриват се и се допълват, без да влизат в конфронтация с писмените доказателствени средства. Съдът не възприема и довода на въззивницата, че голяма част от заключенията на РС се градят на свидетелски показания, което ги прави неверни – става дума за отношения, за които законът не изисква писмена форма за доказване и информацията е от такъв характер, че е закономерно тя да е достояние на по-близки на страните лица. Освен това кръгът на кредитираните свидетели обхваща и лица без роднински връзки със страните и доколкото и ищцата, и ответникът са споделяли със свидетелите определена информация, няма причина те да не могат да я възпроизведат, като надеждността й се определя и от други, посочени по-горе условия, за които съдът е държал сметка.

Развитите във въззивната жалба тълкувания на волята на ищцата и хипотетичното наличие или липса на мотиви да извърши или не определено действие, имат спекулативен характер, и нито са подкрепени с доказателства, от които пряко да произтече такова умозаключение, нито са въведени своевременно в спора. Също не може да послужи като убедителен аргумент в тази посока и фактът, на който въззивната страна набляга в защитата си по същество в тази инстанция, че ищцата е станала собственик на апартамента в с. Боров дол през 2011г.

В обобщение въззивният съд също счита, че главният иск е недоказан и неоснователен и не следва да се уважава, което води и до отхвърлянето на акцесорните претенции за заплащане на лихва зазабава от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК и за разноските по заповедното производство.

Като е стигнал до идентични правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено, включително по отношение на разноските по делото.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да се възложи на въззивницата, която следва да понесе своите както са направени, въззиваемият не е доказал направени разноски и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно решение № 809/07.11.2013г. по гр.д. № 251/13г. на СлРС.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: