Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен,10.07.2014 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

          Сливенският окръжен съд, гражданско отделение , в съдебно заседание на девети юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

При секретаря И.К. и в присъствието на…, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 684 по описа за 2013 година, за да се произнесе, съобрази следното:

          Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Постъпила е въззивна жалба от юриск.С. *** , процесуален представител на ГД „ ИН“ София. Предмет на обжалване е решение № 728/2013г. по гр.д. № 6195/2012г. по описа на СлРС, в частта с която ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на С.И.Б. *** сумата от 2 507,31лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 14.12.2009г. до 14.12.2012г., ведно със законната лихва за забава, считано от 14.12.2012г. както и мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба в размер на 391,71 лв. и разноски по делото в размер на 255.00 лв. Решението е обжалвано и в частта с която е признато за установено по отношение на ГД „ ИН„ при Министерство на правосъдието , че С.Б. има право на 355 часа и 30 минути допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден.

Въззивникът посочва, че в обжалваната си част решението е неправилно и недоказано, поради което следва да се отмени. Твърди се, че  въззиваемата не е доказала по никакъв начин колко пъти й се е налагало да бъде на разположение през всяко 24-часово дежурство за цитирания период. Във връзка с това се цитира разпоредбата на чл. 301 ал.5 от ППЗИНЗС, която забранява отчитането за работното време на времето за почивка, каквото се явява времето от 4 часа разлика от 20 до 24 часа, които служителят е на територията на службата си, но не изпълнява постова служба и на практика не полага труд. Въззивникът твърди, че неправилно съдът не е приспаднал полагащата се съгласно разпоредбата на чл. 301 ал.4 от ППЗИНЗС почивка. Посочено е, че когато службата се носи без прекъсване за работно време от 24 часа се полага 90 минути почивка. Това било време, през което работникът можел да се нахрани и подобно на много други случаи от другите сфери на живота, през време на почивката работникът е бил на работното си място. Страната заявява, че не следва да се кредитират свидетелските показания по делото, тъй като разпитаните свидетели са заинтересовани от изхода на делото. Счита, че ако съдът приспадне 90-те минути предвидени за хранене и 4-те часови почивки, няма да е налице извънреден труд. Ако все пак съдът приеме, че се дължи заплащане, то същият следва да приеме, че е налице непрекъснат 24 часов график и че е налице хипотезата на полагане на труд при дежурство, които часове са част от редовното работно време и работната седмица. Направено е отбелязване във въззивната жалба, че трудът на лицата, работещи в МВР е първа категория и те получават по-високи възнаграждения и по-рано се пенсионират именно поради естеството на работата, която изпълняват. Моли се в обжалваните части решението да бъде отменено като незаконосъобразно.

В законоустановения срок по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. П., пълномощник на С.Б.. С него въззивната жалба е оспорена като неоснователна и е посочено, че решението не страда от пороците, които са посочени във въззивната жалба. Въззиваемата страна счита, че за да е налице „време за почивка“ това време следва да може да бъде ползвано свободно от работника така, както той счете за необходимо, без да е задължен да носи униформа, без да е задължен да не напуска работното си място, без да е задължен във всеки един момент при възникнала необходимост да извършва дейност по трудовата си функция. На практика „почивките“, за които говори работодателя на въззиваемия нямат същински характер на време за почивка, тъй като докато работниците се намират в т.нар. „почивки“, същите не могат да разполагат с времето си както намерят за добре, задължени са да носят униформа, да остават на разположение на главния надзирател, да не напускат работното си място. Времето, което ищцата е използвала за хранене по време на 12 и 24 часовото дежурство, не е било с фиксиран час, а съобразно оперативната обстановка и затова не следва да се приеме за време, което представлява почивка и не следва да се заплаща от работодателя като работно време. Възззиваемият счита, че макар разпоредбата на чл. 301 ал.4 от ППЗИНЗС /стара редакция/ да е предвиждала възможност за почивка, на практика, поради недостиг на служители, такава не е можела да бъде осигурена за ищеца. Страната посочва, че във връзка с гореизложеното са и последните изменения на ППЗИНЗС от 07.03.2014 г., които предвиждат, че работното време при 8, 12 и 24 часово дежурство, се зачита за 8, 12 или 24 часа, като в допълнителните разпоредби се съдържа квалификация на понятието „време за хранене“ и „време за отдих“. В подкрепа на това, че така наречените „почивки“ по време на дежурство са част от работното време на служителя е цитирана практика на различни районни и окръжни съдилища от страната. Въззиваемата страна е цитирала практика на съда на Европейските общности по делото Simap съгласно която било прието, че когато работникът е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато е длъжен да изпълни задълженията си при повикване, работно време е само времето през което действително е положен труд. Страната е цитирала и разпоредбата на § 1 т.2 от ДР на Наредба № 15/31.05.1999 г., приета във връзка с Директива 2003/88/ЕО, съдържаща минимални изисквания за безопасност и здраве при работа, съгласно която „почивките по време на работа са специално организирани и регламентирани от работодателя в периоди на пълно прекъсване на дейността по време на работния ден, които се използват от работещите за отмора и възстановяване  ….  и са част от работното време“. Въззиваемата заявява, че не е претендирала заплащане на всички така наречени „почивки“ по време на положените от нея дежурства отделно като извънреден труд, а само доколкото работното й време е нахвърлило нормата за работно време за съответно отчетно тримесечие. Неправено е заявление, че ирелевантни към спора са аргументите на въззивната страна относно категорията труд, време на пенсиониране, социални и допълнителни придобивки. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено.

В с.з. въззивникът се представлява от юрисконсулт С. , която поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена. Страната прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция и моли същото да бъде редуцирано. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. възизваемата страна се представлява от адв. П. , който оспорва въззивната жалба , поддържа депозирания по нея отговор и моли да се потвърди първоинстанционното решение . Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивната страна на 29.10.2013 г. и в рамките на законоустановения  двуседмичен срок – на 12.11.2013 г. е била депозирана въззивната жалба.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение , поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въведените с въззивната жалба оплаквания не са основателни.

Безспорно по делото е установено, че ищцата в първоинстанционното производство С.Б. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период е заемала длъжността „надзирател“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

За отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР и съответните подзаконови нормативни актове, в т.ч. ППЗИНЗС. В чл.202, ал.1, т.3 от ЗМВР, към който препраща чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, е предвидено, че държавните служители имат право на допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл.211, ал. 3 от ЗМВР е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал. 3, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Безспорно, ищцата в първоинстанционото производство, видно от събраните по делото доказателства, през процесния период е работила на 24-часови и  8-часови смени, като основно са били 24-часовите й дежурства. 

Съгласно разпоредбите на чл.301, ал. 3, 4 и 6 ППЗИНЗС, надзирателите се назначават на пост за 6, 8, 12 или 24 часа, като непрекъснатото носене на службата за една смяна на един пост не може да бъде повече от 12 часа; когато службата се носи без прекъсване, за работно време от 8 часа на постовия се осигурява половин час почивка, за работно време от 12 часа - 45 минути почивка, и за работно време от 24 часа - 90 минути почивка; служителите от наряда, които не изпълняват постова служба, са на разположение на дежурния главен надзирател, а в ареста - на командира на отделение или дежурния по арест; те имат право да почиват, без да се събличат, и не могат да напускат района на поделението, тъй като по това време са на разположение. Съгласно разпоредбата на чл.317, ал.1 от ППЗИНЗС дежурният главен надзирател, командирът на отделение и дежурният по арест при 24-часов режим на работа могат да почиват до 4 часа през нощта, без да се събличат, в различно време един от друг.

Времето на разположение по същество е работно време, защото е част от времето свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност. Отговорът на въпроса дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, се съдържа в това, дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя - тогава цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.

Въззивният съд счита, че в случая неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, тъй като работникът или служителят е присъствал физически на място, определено от работодателя. Предвид изложеното следва извода, че в разглеждания случай определените в цитираната разпоредба минути за почивка, съставляват част от работното време на ищеца, в рамките на което той е изпълнявал трудовите си задължения, макар и в ограничен обем. Почивката която е ползвал, няма белезите на същинската "почивка", свързани с правото на служителя да разполага с времето си. Ищецът е на разположение на работодателя през всички часове от съответното полагано дежурство, като през времето, регламентирано за почивка, изпълнението на трудовите му задължения е макар и ограничено, не е преустановено – ищецът като главен надзирател няма право да напуска територията на поделението, няма право да съблича униформата си,  няма право да изключва радиостанцията и във всеки един момент трябва да е на разположение, като той с оглед заеманата длъжност той следва във всеки един момент да упражнява контрол върху надзорно-охранителния състав /показанията на свид.Минчев и свид. Михайлов/. От свидетелските показания се установи, че на практика регламентираното време за почивка не е спазвано, тъй като не достигали хора и винаги се налагало прекъсване на почивката.

В този смисъл е и чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент е на Съвета от 4.03.2003 г., съгласно който работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в редица решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, с които се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Освен това се установи, че служителите идвали 15 минути преди всяко дежурство, съгл. разпоредбата на чл.305 от ППЗИНЗС, като смяната завършвала едва след отвода и приемане на дежурството от следващата смяна, като по време на инструктажите и отводите присъства целият личен състав с униформите и пълно снаряжение. Съгласно разпоредбата на чл.307, ал.1 от ППЗИНЗС едно от задълженията на главния надзирател е извършване на инструктажа на наряда,  както и задължения свързани с приемане и предаване на дежурството /чл.314 от ППЗИНЗС/, като при приемането проверява наличността на документацията и се запознава с оперативната обстановка, отбелязва в книгата за приемане и сдаване на дежурството приемането и сдаването, както и всички нередности, открити при приемането, които не са отстранени, а след приемането и сдаването той заедно с дежурния по арест се явява при началника за доклад.

 С действията по инструктаж и отвод се удължавали 24-часовите дежурства с още 45 мин., към които следва да се прибавят  и установените 15мин. задължително явяване преди инструктажа.  На практика работното време на ищеца при 24-часовите смени трае по 25 часа – от 7,30 часа до 8,30часа на следващия ден сутринта.

Въззивният състав счита, че вътрешно-служебните заповеди, инструкции, указания и др. под. не следва да се прилагат при регулиране на процесните отношения, предвид противоречието им с нормативни актове с по-висок ранг.

Поради изложеното, съдът приема, че времето, през което ищцата е била на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното й време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение. 

По предявения иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд с правно основание чл. 202 ал.1 т. 3 във вр. с чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР претенцията с оглед изготвената съдебно – счетоводна експертиза е основателна в размер на 2507,31 лв. Това е и размерът на предявения иск / предвид направеното изменение/ , поради което същият следва да бъде изцяло уважен.

Основателна е претенцията и за присъждане на мораторна лихва до завеждане на исковата молба . От изготвената по делото експертиза е видно , че тя е в размер на 391,71 лв. и в такъв размер следва да се уважи изцяло.

Основателна е претенцията на въззиваемата за признаване правото на допълнителен платен годишен отпуск. Предвид разпоредбата на чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР при положен извънреден труд над 50 часа за тримесечие се компенсира с допълнителен отпуск. Съгласно изготвената по делото експертиза за периода на ищцата се дължат 355 часа и 30 минути. Тъй като в този смисъл е направено изменение на иска пред РС , то исковата претенция следва да бъде изцяло удовлетворена.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция изцяло съвпадат с тези на първоинстанционния съд , обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

Пред настоящата инстанция следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 950.00 лв в полза на въззиваемия. Цената на обжалваните искове е в размер на 3154.02 лв и един неоценяем иск. Минималното възнаграждение , което се дължи на страната за една инстанция е в размер на 750.78 лв / чл. 7 ал. 1 т. 4 и чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 4 за минималните адвокатски възнаграждения/. Това е обаче минимумът , който се следва при положение , че делото не представлява фактическа и правна сложност. В случая делото е със завишена правна сложност. Процесуалният защитник на въззиваемия е издирал и цитирал практика на Съда на ЕО, подробно е анализирал действащата нормативна уредба , взел е участие лично в съдебно заседание, поради което съдът намира , че не следва да бъде намалено дължимото на страната възнаграждение за процесуално представителство.

 

С оглед гореизложеното съдът

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 728/2013г. по гр.д. № 6195/2012г. по описа на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието гр. С. , бул. „ Ген. С. „ № * да заплати на С.И.Б. *** сумата от 950.00 / деветстотин и петдесет / лева деловодни разноски за въззивна инстанция.

 

 

Решението подлежи на обжалване по отношение на предявения установителен иск в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на Р България . В останалата част не подлежи на обжалване.

 

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ :