Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. С., 05.02.2014 г.

 

 

С.СКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на пети февруари през двехиляди и четиринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                           

                                                                        МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 696  по описа за 2013  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 802/06.11.2013г. по гр.д. № 541/13г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че ищцовото дружество не дължи на ответното дружество сумата 1 077, 20 лв., представляваща цената на електрическа енергия за м. 01.2013г.  за обект в гр. С., бул. „Георги Данчев“ – „Заведение за обществено хранене“ по фактура № 1088072549/31.01.2013г. и са присъдени разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство, който атакува изцяло решението, като заявява, че то е незаконосъобразно, необосновано  и неправилно. Заявява, че РС неправилно е извел заключение за недължимост на сумата въз основа на обстоятелството, че клиентът няма визуален достъп до електромера, и че не е доказано правното основание за начисляване на добавките към цената за ел.енергия при формиране на крайната сума. Счита, че и двата аргумента на съда са неправилно и развива подробни съображения в тази насока. Твърди, че са неотносими хпредставените фактури за предходни отчетни периоди, че е доказано несъмнено консумацията на енергията за спорния период и изправността на отчетните уреди, а остойностяването е извършено съгласно вътрешното ни законодателство. Поради това моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и постанови ново, с което отхвърли предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., за въззивното дружество, редовно призован, не се явява  процесуален представител по закон или пълномощие.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са основателни.

Основният защитен аргумент на ищцовото дружество, предявило отрицателния установителен иск, се състои в твърдението, че отчетеното количество електрическа енергия за м. 01.2013г. е нереална и завишена, тъй като предходното потребление било по-чалко и че стойността не неправилно изчислена, тъй като били включени добавки, които не били отразени в чл. 7 от НРЦЕЕ.

Настоящият състав счита, че безспорно е установено по делото, че, на първо място, ищецът има качеството на потребител на електроенергия, съответно – и на  “клиент” по смисъла на ОУ, като с оглед битността му на ЮЛ – търговец и вида на обекта, към който е доставяна ел.енергията, той е стопански потребител, както и че по отношение на дължимостта на сумата, начислена за периода 21.12.2012г. – 25.01.2013г., е без значение дали клиентът е имал или не визуален достъп до електромера, отчитащ потреблението. Това задължение по чл. 662 от Наредбата за средствата за измерване…., има административен характер и не се отразява пряко на облигационните задължения между страните.

Въззивният съд счита, че категорично е доказано и, че обектът на ищцовото дружество е бил присъединен към електроразпределителната мрежа, подаването на електроенергия е продължавало в процесния период, а електромерът е съответствал на техническите и метрологични изисквания, също така консумираното количество електрическа енергия се е отчитало реално. Неоспорените заключения на техническите експертизи са категорични в тази насока, а свидетелските показания относно консумацията и потреблението не еленергия в обекта нямат по-голяма доказателствена сила. Непререкаемо е установено и, че стойността на доставената електрическа енергия е била правилно начислена, съобразно отчетеното потребление и по нормативноопределените цени, също правилно са били начислени и таксите за достъп и добавките, съгласно действалата към него момент нормативна уредба, която обективира и приложимото към спора право. Издадената от ответника фактура е  в съответствие с изискванията на ЗСч, надлежно е осчетоводена и отразена като парично задължение на ищеца в счетоводството на ответника. Поради всичко това съдът счита, че стойността на отчетеното количество електроенергия се дължи от дружеството-ищец съгласно разпоредбата на чл. 18 ал. 1 от ОУ на ЕВН ЕС.

Не са настъпили правоизменящи, правоизключващи или правопогасяващи факти, които да рефлектират върху това договорно задължение – безспорно е доказано, че не е налице грешка при измерването на електроенергията, която е реално консумирана от процесния обект към крайния момент на периода, за който е фактурирана, правилно е остойностена и няма данни да е настъпило плащане или погасяване на задължението по друг начин.

Несъстоятелни са аргументите на ищеца-въззиваем, градящи се на предположения, че не е възможно да е имало такова потребление, понеже за предходните месеци е било отчетено по-малко. Също без значение за спорния период е изследването на общото потребление на уредите, доколкото не е доказано несъмнено наличието на тези, при провеждане на експертизата и липсата на други такива.

Ето защо предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Тъй като крайните правни изводи на двете инстанции се разминават, въззивната жалба е основателна и първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него бъде постановено ново, с което искът бъде отхвърлен.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на ищеца и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на ответника-въззивник в размер на 700 лв. за първата и 325 лв. за настоящата инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 802/06.11.2013г. по гр.д. № 541/13г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А:

  

ОТХВЪРЛЯ предявения от „ИСКРА-ММ 2011“ ЕООД , гр. С., със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., кв. „Д.“ *-*, съд.адр. адв. Г. Х.,*** против „ЕВН БЪЛГАРИЯ ЕЛЕКТРОСНАБДЯВАНЕ” ЕАД, гр. Пловдив, със седалище и адрес на управление на дейността гр. П., ул. „Х. Г. Д.“ № * ЕИК 115552190 отрицателен установителен иск за признаване за установено между страните, че първото дружество не дължи на второто сумата 1 077, 20 лв., представляваща цената на електрическа енергия за периода 21.12.2012г.- 25.01.2013г. за обект в гр. С., бул. „Георги Данчев“ – „Заведение за обществено хранене“ по фактура № 1088072549/31.01.2013г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА „Искра-ММ 2011“ ЕООД , гр. С. да заплати на „ЕВН България Електроснабдяване” ЕАД, гр. Пловдив направените разноски по делото за двете инстанции в размер на 700 лв. за първоинстанционното и 325 лв. за въззивното производство.

 

                                      

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска под 10 000 лв.

                   

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: