Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  34

гр. Сливен, 12.02.2014 г.

             В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на дванадесети февруари през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                             СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 4 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 837/31.10.2013г. по гр.д. № 2511/13г. на СлРС, с което е осъдена Община Сливен да заплати на ЗАД “Булстрад Виена иншуърънс груп”, гр. София, сумата 897, 10 лв., представляваща изплатено обезщетение по застраховка „Каско” за щети, причинени на трето лице в резултат на управление на МПС – пропаднало в необозначена дупка, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от завеждането на исковата молба, до окончателното изплащане, и са присъдени разноските по делото.

С въззивната си жалба ответникът в първоинстанционното производство атакува решението, като заявява, че то е неправилно, незаконосъобразно и постановено в разрез с установената фактическа обстановка. Твърди, че съдът не е приложил правилно разпоредбата на чл. 20 от ЗДвП и не е отчел факта, че водачът не се е съобразил с дъждовното време и мокрия път. Освен това въззивникът твърди, че протоколът за ПТП има удостоверителен характер само относно възприетите от съставителя обстоятелства, като служителят не е бил очевидец, а само е констатирал наличие на дупка. И вредите по автомобила. Съдът не бил отчел и факта, че посоченият път имал дължина 2,4 км., а в протокола било отразено, че ПТП е станало на 3, 0 км. Също така въззивникът счита, че неправилно първоинстанционният съд не е приложил института на съпричиняването. С оглед изложеното иска отмяна на атакуваното решение, иска въззивният съд да постанови ново, като или отхвърли изцяло иска, или намали, поради наличие на съпричиняване, обезщетението. Претендира разноски за двете инстанции.

Няма направени нови доказателствени или процесуални искания за тази фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не изпраща процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон, с писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1от ГПК, оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава и потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че решението, в обжалваната част, е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено в нея.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

По начало не се спори между страните, че е възникнало валидно застрахователно правоотношение между ищеца, като застраховател, и третото лице, като застрахован, по застраховка „Каско“ на МПС за лекия автомобил, с участието на който е настъпило ПТП, действала през периода, в който е осъществено процесното ПТП. По несъмнен начин е доказано наличието на предпоставките, визирани от правната норма, които активират правото му на регрес – застрахователят е заплатил застрахователното обезщетение на застрахования собственик на увредения автомобил, с което е встъпил в правата му срещу прекия причинител, когото е поканил писмено да възстанови платеното. Видът и размерът на вредите също са категорично установени.

Въззивникът оспорва факта на деликта и, в условията на евентуалност, заявява наличие на принос на пострадалия.

Собственост на общините, съгласно пар. 7 ал. 1 т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, са “общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване”, което положение е закрепено и с чл.2 т. 5 от ЗОС.

Несъмнено е, че процесният път на територията на община Сливен, независимо от неговата дължина, се вписва в параметрите, поставени от нормата на т. 4 на пар. 7 ал. 1 на ПЗР на ЗМСМА, респективно попада и в регламентацията на чл. 2 ал. 1 т. 5 от ЗОС, и е  собственост на ответника-въззиваем в това производство.

Освен това, съгласно разпоредбата на чл. 6 ал. 1 т. 4 от ППЗДП, общината е длъжна да вземе своевременно мерки за отстраняване на препятствията по пътя и за осигуряване на условия за безопасно движение. В тази насока е и разпоредбата на чл. 31 от ЗП.

В светлината на така систематизираната нормативна регламентация и с оглед непререкаемо доказаното наличие върху пътното платно на необозначена дупка, е видно, че ответникът не е изпълнил свои задължения, закрепени от закона. Произшествието е възникнало в резултат на попадане на застрахованото МПС в необезопасена дупка на платното и е безспорно, че заплатените от застрахователя вреди са произтекли именно от това.

Така е установено наличието на всички, само обективни, елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, а именно –  деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и авторство на лице, на което е възложена определена работа, като вината на последното се презумира. Отговорността на общината като юридическо лице е с идентичен фактически състав на общия по чл. 45 от ЗЗД, като отклонението е само относно опосредяването на отговорността на носителя й, чрез пораждането й заради действия на други, физически лица, на които е било възложено от отговарящия субект, извършването на определена работа, при и по повод на която са причинени вредите. Така тя има характер на обективна, безвиновна и гаранционно-обезпечителна – субектът й отговаря за виновно поведение на друго лице, без самият той да е носител на вина в юридическия смисъл. Спрямо увредения възложителят и изпълнителят на работата отговарят солидарно, а отношенията между тях се уреждат на полето на друг правен институт.

Това е достатъчно за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност на ответника.

Въззивният съд също счита, че не следва да намалява тази отговорност, тъй като не са налице условията за това, предвидени в чл. 51 ал. 2 от ЗЗД.

За да се предизвика ефекта на намаляване отговорността на причинителя на вредата поради принос на увредения, е необходимо да се установи или, че и увреденият е действал противоправно и е обективирал виновно поведение, или, че без неговото участие /чрез, действие, въздействие или бездействие/, размерът на вредата би бил обективно по-малък. Само при втората хипотеза е неотносима липсата на вината като субективен фактор.

За да се приеме, че има принос за настъпването или увеличаването на вредата, по смисъла на чл. 51 ал. 2 от ЗЗД, увреденото лице трябва да е осъществило обективно определено поведение /както действие, така и бездействие/, което да е трябвало или да е могло и да не осъществи, и трябва именно без него, вредата да не би настъпила или да би била в по-малък размер.

Приложени към процесния казус, тези условия не намират проявление в установените факти.

Не се установи водачът на застрахованото МПС, от своя страна да е нарушил разпоредбата на чл. 20 ал. 2 от ЗДП. Той се е съобразил с условията и се е движел в рамките и под максимално позволената скорост, а от неоспореното заключение на съдебнотехническата експертиза е видно, че вредите биха настъпили в същия вид и размер, дори при движение с много по-ниска скорост /30-40 км./ч./. Това елиминира и втората възможност за наличие на съпричиняване.

Така, от една страна, след като дупката не е била надлежно обозначена, ответникът не е доказал, че зоната за спиране е била по-малка от реалната видимост спрямо нея – тоест – не се установява водачът да е възприел своевременно препятствието, но поради нарушение на законови норми, да не е имал възможност да го избегне.

От друга страна, с оглед констатациите на вещото лице, не може гражданите да се поставят в абсурдното положение да се движат със скорост 30 км./ч. или по-малко /което също представлява нарушение на ЗДвП/,  непрекъснато очаквайки по платното да се натъкнат на необозначени препятствия, които следва да избегнат, за да предотвратят някакво мислимо, евентуално произшествие. Гледната точка на въззивника в тази насока е дискриминативна и нецивилизована. Нормалното положение е обратното – участниците в движението /както пешеходци, така и водачи на ПС/,  презумптивно да допускат, при липсата на видими индиции за обратното, че се движат по очакваната за един път или улица равна и здрава настилка.  

Така въззивният съд счита, че липсва противоправното действие, обективиращо виновно поведение, или невиновно участие на водача на застрахования автомобил, без което вредата не би настъпила или би била в по-малък размер, поради което не може да се задейства и неговата отговорност и отговорността на ответника да се намали.

Ето защо предявеният от застрахователя, встъпил в правата на пострадалия, регресен иск, е изцяло основателен и доказан и следва да се уважи в размер на 897, 10 лв., както и акцесорната претенция за законовата лихва за забава от предявяването на иска.

След като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати на въззиваемата страна такива в размер на 240 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 837/31.10.2013г. по гр.д. № 2511/13г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Община Сливен да заплати на ЗАД „Булстрад Виена иншуърънс груп“, гр. София направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 240 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5000 лв.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: