Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 21.02.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №17 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Д.Г.А.  чрез пълномощника адв. О. *** против Решение №745/18.10.2013г. по гр.д.№865/2013г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено, че Д.Г.А. *** част от сумите, за които на дружеството е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №4139/14.12.2012г. по ч.гр.д.№6172/2012г. на СлРС, а именно: сумата 339,85лв., представляваща главница за ползвана, но неплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2009г. до 13.06.2012г., ведно със законната лихва, считано от 13.12.2012г. до окончателното й изплащане; мораторна лихва в размер на 61,46лв., начислена до 04.12.2012г. и разноски в заповедното производство в размер на 25лв. На ищцовото дружество са присъдени разноски в размер на 395лв. 

Решението е обжалвано от ответницата в първоинстанционното производство Д.Г.А.  изцяло.

            В жалбата си въззивницата Д.Г.А. чрез пълномощника адв.О. твърди, че обжалваното решение е недопустимо,  незаконосъобразно и неправилно, противоречащо на материалния закон и в противоречие със събраните по делото доказателства. Посочва, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че процесния обект е самостоятелен и за него не се отнасят разпоредбите на чл.153, ал.6 от ЗЕ. Не било ясно дали е налице доставена и измерена топлинна енергия на останалите обекти в сградата за общи части и сградна инсталация, поради което с начислената на въззивницата топлинна енергия въззиваемото дружество би се обогатило неоснователно. Не било доказано наличие на валиден писмен договор, включващ действителна уговорка за ползване на ТЕЦ нито за нея, нито за етажната собственост. Договорът по ЗЕ е формален писмен договор, като писмената форма е условие за действителност. Дружеството не представило и общи условия. Не е доказано качеството „потребител на ТЕ“ на ответницата. Не е представено по делото покана до ответницата за заплащане на дължими суми, поради което тя не е изпаднала в забава. Освен това посочва, че обекта представлява СИО и дори и да е потребена топлинна енергия, то тя трябвало да бъде до ½, защото ответницата не е собственик на целия обект. Оспорва решението и в частта за разноските, като възразява, че присъденото адвокатско възнаграждение е завишено многократно и моли съда да го намали според възнагражденията, предвидени в Наредбата за минимални адвокатски възнаграждения. Моли съда да редуцира и сумата по заповедното производство според Наредбата. С оглед изложеното моли съда да отмени обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и незаконосъобразно. С оглед установените пороци моли съда да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, ведно със законните последици, а в случай на недопустимост – да обезсили решението и да прекрати делото. Претендира присъждане на направените по делото разноски, в т.ч. и тези пред въззивната инстанция.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна.

            В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

            Съдът не е допуснал събиране на доказателства във въззивната фаза на производството с нарочно мотивирано определение.

В с.з. въззивницата Д.Г.А., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник адв.О., който поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени и вместо него въззивният съд постанови ново решение по същество, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемото дружество „Топлофикация - Сливен” ЕАД, гр.Сливен, редовно призовано, в с.з. не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му адв.Г., която оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, като потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. От заключението на вещото лице се установило, че е спазена нормативната уредба, както и правилността на разпределението на топлинната енергия. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимостта на вземания за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2009г. – 13.06.2012г. за обект в гр.С., ул.”Н. Р.” №* в размер на 339,85лв. и за мораторна лихва в размер на 61,46лв., начислена до 04.12.2012г., за които вземания на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок.

Предявените положителни установителни искове имат за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото съществуване, дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. В случая ищцовото дружество следва да установи обстоятелството, че ответника Д.Г.А. е ползвала през процесния период 01.11.2009г. – 13.06.2012г. за обект, находящ се в гр.С., ул.”Н. Р.” №* топлинна енергия, за какво е ползвана тази енергия, правилно ли е разпределена същата и правилно и законосъобразно ли са начислени съответните суми за нея.

По делото е установено, а и не се спори, че ответницата е собственик на имота, за който е начислена топлинна енергия. Като собственик на имота, тя се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката /обн. ДВ бр.107/09.12.2003г./. Имота представлява самостоятелен обект с предназначение: за търговска дейност /магазин/ в сграда етажна собственост.

С оглед възражението на въззивницата, че имота е придобит в режим на СИО, поради което тя евентуално би дължала само половината от стойността на доставеното топлинна енергия, следва да се отбележи, че доказателства в тази насока няма ангажирани от въззивницата, носеща доказателствената тежест за установяване на това, твърдяно от нея обстоятелство. Друг е въпроса, че за тези задължения съпрузите носят солидарна отговорност, съгл. разпоредбите на СК.

С оглед възражението за липса на договорни отношения, съдът констатира, че през целия процесен период са били налице изготвени, одобрени от ДКЕР и публикувани Общи условия за  продажба на топлинна енергия с гореща вода от “Топлофикация – Сливен“ ЕАД на потребители за битови нужди. Същите са публикувани в местен вестник „Седмица“, бр.426/04.07.2002г. и национален вестник „Новинар“ бр.170/22.07.2002г., както и изложени в приемните на дружеството и на адреса на АС, обслужваща имота на въззивницата, видно от събраните по делото доказателства /документите относно присъединяване към топлопреносната мрежа и включването към централно топлоснабдяване/.

Съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Съгласно чл.150, ал.2 от ЗЕ, топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и един местен всекидневник. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите. В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, потребителите, които не са съгласни с тях имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения /чл.150, ал.3 от ЗЕ/.

Следователно, с оглед нормативната уредба, не е предвидено сключване на индивидуални договори нито между АС и топлопреносното предприятие, нито между потребител за битови нужди /каквато е ответницата по смисъла на цитираните по-горе разпоредби, като собственик на имот в сграда - етажна собственост, топлоснабдявана от топлопреносното дружество/ и предприятието.

Поради това, съдът намира възражението на ответницата за недължимост, поради липса на договорни отношения, за неоснователно.

Безспорно по делото е установено /заключението на съдебно-техническата експертиза/, че в имота на ответницата през целия процесен период 01.11.2009г. – 13.06.2012г., ищцовото дружество е доставяло ежемесечно топлинна енергия, т.е. налице е ползване на топлинна енергия, като за ответницата, като потребител по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ, е възникнало задължението да заплати стойността й. Установено е, че в имота на ответницата е ползвана топлинна енергия за битово-горещо водоснабдяване /БГВ/ и топлинна енергия за отопление и вентилация /ОВ/ в частта си отдадена от “сградна инсталация” през месеците с отопление. Начислените й суми се формират, както от сумите за посочената ТЕ за БГВ и ОВ за „сградна инсталация“, така и от сума за услугата отчитане и дялово разпределение. В имота не е ползвана топлинна енергия за ОВ, отдадена от отоплителни тела и за такава суми не се дължат и не се претендират. Следователно е налице обстоятелството, че ответницата е ползвала услугите на ищцовото дружество, като в нейния имот е доставяна топлинна енергия. Установено е доставяне на ТЕ в обекта, поради което се дължи нейното заплащане.

Следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл.153, ал.6 от ЗЕ, потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоотдаването към отоплителните тела в имотите си, остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата. Следователно ответницата, дори и при не ползване на топлинна енергия за отопление отдадена от отоплителни тела, остава потребител на ТЕ отдадена от сградната инсталация. С оглед направеното от нея възражение, че се касае за самостоятелен обект, следва да се отбележи, че действително е налице обособен самостоятелен обект по смисъла на ЗУТ и съответните технически правила и норми, но той се намира безспорно в сграда етажна собственост и категорично е измежду тези обекти, визирани в разпоредбата на чл.153, ал.6 от ЗЕ.

Вещото лице, изготвило заключението по изслушаната и приета от първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза, е дало категорично заключение, че топлинната отдадена от сградната инсталация е определена в съответствие с методиката за дялово разпределение. Тя се определя като разлика между общото количество топлинна енергия за отопление и сумата от показанията на индивидуалните топломери в отделните имоти и се разпределя между всички потребители пропорционално на отопляемия им обем по проект. За да достигне до този извод вещото лице е извършило съответните справки и изчисления и от това следва и отговора на направеното от въззивницата възражение, че е установено доставянето на ТЕ и точното й количество, доставено в останалите обекти в сградата – етажна собственост, захранвана от въпросната АС. Вещото лице е категорично, че разпределението е в съответствие с методиката за дялово разпределение.

От заключението се установява и правилността на определената топлинна енергия за БГВ – начислени суми за потребена 2 куб.м. БГВ, отчетени по показанията на водомера в обекта на въззивницата. Правилно са начислени и сумите за услугата дялово разпределение според обявените тарифи и разценки.

Следва да се отбележи, че отношенията между страните, свързани с ползването на ТЕ са сложни и динамични и се уреждат не само по правилата на общото гражданско законодателство, но са и предмет на регулиране с държавновластнически актове, чието прилагане има императивен характер. След като ответницата в качеството си на потребител на топлинна енергия е ползвала такава през посочения период, то за нея е възникнало насрещното задължение да заплати стойността й.  

С оглед изложеното съдът намира, че предявеният главен положителен установителен иск по чл.415, ал.1 от ГПК, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК е основателен и доказан в пълния претендиран размер от 339,85лв., представляваща цена на потребена топлинна енергия за обект в гр.С., ул.”Н. Р.” №* за периода от 01.11.2009г. – 13.06.2012г. /част от вземанията по заповедното производство/ и като такъв следва да бъде уважен изцяло.

От основателността на главния иск за установяване съществуването на начислени суми за топлинна енергия, следва и основателността на акцесорното вземане за мораторна лихва върху главницата, изтекла към 04.12.2012г. Върху начислената сума за дължима топлинна енергия при неизпълнение на задължението на потребителя за плащане в срок /до 30 дни след съответния месец на доставката/, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД се дължи заплащане на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата до момента на заплащане на топлинната енергия. В случая деня на изпълнение е определен с Общите условия на дружеството /до 30 дни след съответния месец на доставката/, поради което въззивницата изпада в забава след изтичането му, като не е необходимо отправяне на нарочна покана за изпълнение на задължението й за заплащане на цената на доставеното количество ТЕ, поради което възражението й в тази насока е неоснователно. С оглед дължимостта на горепосочената главница от 339,85лв. върху нея се дължи и съответно обезщетение за забава, възлизащо на общата сума от 61,46лв., определено към 04.12.2012г.

Върху посочената като дължима главница в размер на 339,85лв. следва да се признае за дължима и законната лихва за забава, считано от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 13.12.2012г., съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК.

Следва да се признае дължимост и разноските, направени от ищцовото дружество – кредитор в заповедното производство.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ищцовото дружество направените от него разноски в първоинстанционното производство в пълен размер.

Във връзка с направеното с въззивната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовото дружество пред първата инстанция, присъдено с обжалваното решение, следва да се отбележи, че същото е преклудирано. Въззивницата – ответница в първоинстанционното производство е следвало да направи искането по чл.78, ал.5 от ГПК своевременно пред районния съд до приключване на последното по делото съдебно заседание. Производството по делото е спорно, исково производство, с участие на две насрещни страни и въпросното искане следва да се направи своевременно. Правото на страната да направи такова искане след приключване на производството по делото пред първата инстанция е преклудирано. Недопустимо е искане по чл.78, ал.5 от ГПК относно разноските пред първата инстанция да се прави за първи път пред въззивната инстанция.

Същото важи и за разноските, направени в заповедното призводство. Възражението по чл.78, ал.5 от ГПК по отношение на адвокатски хонорар в заповедно производство е преклудирано. Искането е следвало да се направи в заповедното производство по реда на обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските /чл.413, ал.1 от ГПК/, което не е сторено. Освен това в случая въобще няма претендирани от кредитора и присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство. Признатите за дължими от съда разноски са единствено за платена държавна такса.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивницата и тя следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемото дружество направените от него разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер от 250лв.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №745/18.10.2013г., постановено по гр.д.№865/2013г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Д.Г.А. с ЕГН ********** *** да заплати на “ТОПЛОФИКАЦИЯ – СЛИВЕН” ЕАД, ЕИК 119004654, със седалище и адрес на управление на дейността: гр.С., бул.“С. К.” №* сумата от 250 /двеста и петдесет/ лева, представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                 

               

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

    

                                                     

                                                                               2.