Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 19.02.2014г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на деветнадесети февруари през двехиляди и четиринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                            М. САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                    М. БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 18 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 767/06.11.2013г. по гр.д. № 783/13г. на СлРС, с което е осъдена община Твърдица да заплати на И.Е.И. сумата 7 586, 67 лв., представляваща обезщетение за претърпяна загуба от прекратяване едностранно от община Твърдица на договор за наем, сключен на 06.02.2012г. за язовир – им. № 72165.109.368 в землището на гр. Твърдица, ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска на 12.03.2013г. до окончателното изплащане, искът е отхвърлен над тази сума до пълния предявен размер от 10 946, 67 лв., като неоснователен и са присъдени съразмерно разноски по делото.

Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство, с което то се атакува само в осъдителната си част, като въззивникът счита, че в нея обжалваното решение е недопустимо, тъй като е произнесено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че съдът не се е произнесъл по предявените искове за неоснователно обогатяване, а е постановил решението си, уважавайки искове за обезщетение за неизпълнен договор. Счита, че това представлява порок, налагащ обезсилване на акта. При условията на евентуалност заявява, че ако се приеме за допустимо решениетона СлРС, то в обжалваната част то е неправилно и незаконосъобразно и следва да се отмени. Развива подробни съображения относно вида на правоотношенията между страните и произтичащите от тях права, като счита, че в случай, че те се основават на договор, то сключеният между тях има сила на закон. С чл. 26 от него страните са определили мащаба и рамките на своята отговорност при виновно неизпълнение, а съдът не се е съобразил с тяхната воля. Заявява, че неправилно е прието, че вина за прекратяването на договора има общината, след като нищожността на договора произтича от нищожност на решение на общинския съвет. Оплаква се, че са събирани в противоречие с процесуалните правила, гласни доказателства за установяване на договор на стойност над 5 000 лв. Необосновано и без годни доказателства са приети цени и стойности на риба и зарибителен материал, не са установени твърдените от ищеца факти, във връзка с наличието на рибата – дали е бил действително зарибен язовирът и къде се намира материалът – наличен, продаден, изловен от бракониери, или изпуснат с водата. За ползването на фургона е платен наем, а ищецът не е бил лишен от това благо, тъй като сам го е ползвал, не е установено с какво ответникът е засегнал правата му. Неизясняването на тези въпроси прави исковете или изцяло неоснователни и недоказани, или поне частично. Поради изложеното първият въззивник моли въззивния съд да обезсили атакуваното решение в обжалваната част като недопустимо и го върне за произнасяне по предявените искове, или, при условията на евентуалност – да го отмени като неправилно и вместо това постанови ново, с което отхвърли исковете, респективно – да го отмени за сумата над едногодишния наем от 786, 67 лв., като договорна неустойка, претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна  е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата и моли съда да не я уважава. Развива съображения по същество, аналогични с доводите му, изтъкнати в първоинстанционното производство.  Заявява, че атакуваната част от решението е правилна и законосъобразна и иска в нея актът на СлРС да бъде потвърден. Няма претенция за разноски.

В същия срок няма подадена насрещна на първата въззивна жалба.

Постъпила е и въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство, с която се атакува цитираното решение само в отхвърлителната му част. Вторият въззивник счита, че в нея  решението е незаконосъобразно и неправилно. Заявява, че са неправилни констатациите на съда, че зарибителният материал се изчислява по средна цена от 2.50 лв./кг., тъй като тази сума е цената на вече отгледаната риба. Преди това личинките били отглеждани  повече от 10 месеца за да станат еднолетки, готови за зарибяване, от лицето, от което ищецът ги е закупил на цена средно по 4.00 лв./кг., което обстоятелство не било взето предвид от решаващия съд. С оглед изложеното иска атакувания акт да бъде отменен в отхвърлителната част и вместо това СлОС постанови решение, с което уважи иска за закупуване на зарибителен материал до пълния претендиран размер от 8 960 лв. Няма направени нови доказателствени искания. Няма претенция за разноски.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата по тази въззивна жалба страна  не е подала писмен отговор,

В същия срок няма подадена насрещна на тази въззивна жалба.

В с.з., за първия въззивник, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва тази на насрещната страна и иска съдът да уважи подадената от него и остави без уважение жалбата на другата страна.

В с.з. вторият въззивник, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва първата въззивна жалба и поддържа отговора срещу нея, както и подадената от него въззивна жалба. Моли да бъде уважена неговата и отхвърлена тази на насрещната страна.

Въззивният съд намира двете въззивни жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, но, с оглед пълния обхват на  обжалването – недопустимо.

Тъй като с двете жалби са засегнати всички части на първоинстанционното решение, проверката за допустимостта му се разпростира върху целия съдебен акт.

Определянето на правното основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. То се извлича не само от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата молба,  и доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и конкретната правна квалификация на иска или исковете, какато и в какво отношение се намират те помежду си.  Така, в  случая, от изложените в исковата молба факти от страна на ищеца е видно, че се касае за връщане на дадено без основание и именно това е правното основание, на което той се позовава.

От начина, по който е изложил фактическите си твърдения и от доказателствата, посочени в тяхна подкрепа, съдът счита, че правната квалификация на претенциите на ищеца е чл. 55 ал. 1 пр. 1 и чл. 59 от ЗЗД и дадената от самия него такава, е правилна и определяща параметрите и пределите на търсената от съда защита.

Действително между страните е бил сключен договор за наем на водоем от 06.02.2012г., но с оглед специфичния статут на страната-наемодател по договора – община Твърдица, и наличието на специални норми, регламентиращи начина на възникване на облигационни отношения, в които общината участва, условията за действителността му са  по-различни и по-тежки от общите изисквания. За да възникне валидно облигационната връзка, е необходимо предварително осъществяване на юридически факт от административноправен характер – общинският съвет следва да вземе решение както за отдаването под наем, така и за начина на избиране на наемател и за самото сключване на договора от страна на представляващия общината кмет. Без такова решение договорът не може да бъде сключен, тъй като това действие излиза извън самостоятелната компетентност на кмета на общината.

Безспорпно е, че с влязло в сила решение на АС-Сливен, Решение № 27, прието на заседание на общински съвет – Твърдица от 31.01.2008г., с което е дадено съгласие за отдаване под наем на процесния водоем и сключване на договор за наем след провеждане на търг, е обявено за нищожно. Доколкото именно въз основа на това решение е сключен договора между страните от 06.02.2012г., обявяването му за нищожно го лишава от битност в правния мир. Това означава, че следва да се счита, че такова решение въобще не е съществувало, поради което липсата му, като задължителна предпоставка за сключване на наемния договор, прави и последния също нищожен, като противоречащ на закона. От своя страна нищожният договор не може да породи целените правни последици и това положение се създава с обратна сила – тоест – от момента на сключването му. Обстоятелството, че на 15.02.2013г. е съставен приемо-предавателен протокол за процесния водоем и в него е отразено, че от подписването му ищецът няма правно основание да се ползва от имота, не създава облигационна връзка за предходния период, щом такава липсва по силата на правната норма.

Поради това всички действия на страните по нищожния договор са извършени при изначална липса на основание и даденото в изпълнение на недействителния договор подлежи на връщане. Именно на това основание ищецът претендира връщане на сумите, представляващи платена от него наемна цена. Произходът на претендираното от него засегнато материално право се свързва с разпоредбата на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Що се отнася до останалите му парични претенции, те също се основават на института на неоснователното обогатяване – ищецът заявява, че е направил разходи за закупуване на риба за зарибяване на водоема, за храна за нея и за наемане на фургон за охрана, които иска да му бъдат възстановени предвид уведомяването му от страна на ответника, че ползва обекта без правно основание. Доколкото те са направени с оглед сключването на нищожния договор, но не биха представлявали изпълнение на договорно задължение на наемателя към наемодателя, то отношенията между страните по повод тях следва да се уредят по субсидиарната хипотеза на чл. 59 от ЗЗД.

Така и в двата случая се касае за осъществяване на не договорна отговорност и това е защитата, поискана от страна на ищеца, като съдът е длъжен да остане в тези рамки при провеждане на съдебното дирене и при произнасянето си за решаване на спора. Всяко своеволно излизане на съда извън очертаните от ищеца предели, без да е бил надлежно сезиран от ищеца с искане за изменение на основанието или вида на търсената защита, е недопустимо.

В светлината на изложеното, като се е произнесъл по искове, основани на договорна отговорност за обезщетение за неизпълняване на договорни задължения, СлРС е постановил недопустимо решение. Той е разгледал непредявени искове, а не е разгледал предявените такива, поради което решението му следва да бъде обезсилено, съгласно разпоредбата на чл. 270 ал. 3 от ГПК, а делото върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове.

С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски за тази инстанции следва да се възложи върху втория въззивник и той дължи такива в размер на 820, 66 лв. на първия въззивник. Разноските за първоинстанционното производство следва да бъдат присъдени съразмерно от районния съд след произнасяне по предявените искове.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОБЕЗСИЛВА изцяло първоинстанционно решение № 767/06.11.2013г. по гр.д. № 783/13г. на СлРС като НЕДОПУСТИМО   и

 

ВРЪЩА делото на Сливенски районен съд за произнасяне по предявените искове.

 

 

 

ОСЪЖДА И.Е.И. *** направените разноски за въззивното производство в размер на 820, 66 лв.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване  пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: