Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  

 

гр. Сливен, 19.02.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на деветнадесети февруари през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                      М. БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 34 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 793/01.11.2013г. по гр.д. № 953/13г. на СлРС, с което е признато за установено между страните, че Й.А.Б. дължи на “ЕВН България Електроснабдяване” АД, гр. Пловдив, сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 184/06.02.2013г. по ч.гр.д. № 339/2013г. на СлРС и са присъдени разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство и с нея се атакува изцяло решението, като въззивникът твърди, че то е незаконосъобразно, неправилно, недопустимо и необосновано. Твърди, че предявеният срещу него иск е без правно основание, тъй като още с възражението в заповедното производство е заявил, че не е нито собственик, нито ползвател на недвижимия имот, за потреблението на ел.енергия в който, му е начислено паричното задължение за периода 25.11.2009г. – 23.03.2011г., тъй като го е отчуждил още през 2003г. Твърди още, че е представил по заповедното производство този нотариален акт и не знае причината за неговата липса. Установил още, че имотът е продаден с последваща сделка от неговия купувач, на нов собственик – „Флора алианс“ ООД, като управителката му съобщила, че е пропуснала да представи н.а. пред ЕВН, но смята да заплаща разсрочено задълженията. Поради изложеното въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло решението на СлРС и вместо него постанови ново, с което отхвърли исковете като неоснователни. Претендира разноски.

С въззивната жалба е представил нови писмени доказателства – копие от н.а. №п71 от 13.05.2003г. и от декларация от Е.С. – управител на „Флора алианс“ ООД, гр. Сливен.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който я оспорва изцяло като неоснователна. Заявява, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения, а възможността за представянето на нотариалния акт от страна на ответника е преклудирана. Поради това моли обжалваното решене да бъде потвърдено, претендира разноски за ю.к.възнаграждение в размер на 150 лв.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.з., съдът е оставил без уваженеи искането на въззивника за събиране на нови писмени доказателства, поради липса на условията на чл. 266 ал. 2 и 3 от ГПК.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява, представлява се от своите родители като процесуални представители по пълномощие по чл. 32 т. 2 от ГПК. С писмено становище, поддържано и от процесуалните му представтиели, въззивикът поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Няма искане за събиране на нови доказателства.

В с.з. въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща процесуален представител по закон или  пълномощие, с писмена молба, подадена чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, оспорва жалбата и моли въззивния съд да не я уважава, поддържа подадения отговор и иска съдът да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника нарушения от страна на първоинстанционния съд.

СлРС, в съответствие с правилата на ГПК, е изяснил релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, дал е правната квалификация на иска, разпределил е доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои точно факти с какви доказателствени средства следва да докажат. Допуснал е своевременните доказателствени искания за съсъбиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност.

Независимо дали с възражението, подадено по заповедносто производство ответникът е посочил и представил нотариалния акт от 2003г., в исковото производство той следва да направи своевременно всички свои възражения и да посочи доказателствата си, като представи писмените от тях. Единствено тези възражения и доказателства, въведени в състезателното производство по установителния иск, се взимат предви и обсъждат от съда при решаване на спора. Установи се, че на ответника е бил редовно връчен на 10.06.2013г. препис от исковата молба и приложенията и са му били дадени указания от съда за възможността да подаде отговор, съдържението на същия и последиците от неподаването му. В преклузивния законов срок той не е сторил това. Дори с писменото си становище, подадено до съда в деня на съдебното заседание на 03.10.2013г., ответникът, възразявайки, че не е собственик на имота, където е доставена електрическата енергия, чиято стойност се тъси, не е представил писмени доказателства в подкрепа на това си твърдение.

Поради това той не може да се позове във въззивното производство на този факт, нито може да представи н.а. от 2003г. като писмено доказателствено средство, тъй като спрямо тези процесуални действия е настъпил ефектът на ранна преклузия и съдът следва да реши спора при наличните доказателства.

Така и от материалноправна гледна точка първоинстанционният съд правилно е привел фактическата обстановка към съответстващите й правни норми и е достигнал до правилен и законосъобразен правен извод.

С оглед процесуалното поведение и в резултат на несвоевременно предприетите действия на ответника, следва да се приеме, в съответствие със събраните доказателства, че той има качеството на потребител на електроенергия, съответно – и на  “клиент” по смисъла на ОУ. След като обектът е бил присъединен към електроразпределителната мрежа, подаването на електроенергия е продължавало в процесния период и не е оспорено, че електромерът е съответствал на техническите и метрологични изисквания, то отчетеното количество електроенергия е фактурирано надлежно и стойността му се дължи съгласно разпоредбата на чл. 18 ал. 1 от ОУ на ЕВН ЕС. Не са настъпили правоизменящи, правоизключващи или правопогасяваши факти, които да рефлектират върху това договорно задължение, поради което отчетената от електромера електроенергия е реално консумирана от процесния обект към крайния момент на периода, за който е фактурирана и се дължи от ответника. Няма данни той да се е освободил от паричното си задължение чрез плащане или чрез друг способ, поради което съществуването му следва да бъде признато за периода и в размера, за който е издадена заповедта по чл. 410 от ГПК.

Положителният установителен иск относно дължимостта на стойността на фактурираната електроенергия за периода 25.11.2009г. – 23.03.2011г. в размер на 1 309, 07 лв. е основателен и следва да бъде уважен.

Основателен е и искът за признаване за установено между страните, че ответникът дължи и сумата 266, 06 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва до подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, както и обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от тази дата, до окончателното изплащане, и той също следва да бъде уважен. Налице е парично задължение, което не е изпълнено в предвидения срок, поради което длъжникът дължи и обезщетение за забава.

С оглед изложеното дотук, основателен се явява и искът за признаване за установена и дължимостта на направените от ищеца разноски по заповедното производство по ч.гр.д. № 339/13г. на СлРС.

Следва да се отбележи, че отношенията между него и трети лица, които евентуално са придобили собствеността, отношенията не могат да се разрешат в настоящото производство, но той разполага със самостоятелен способ за защита, ако имуществените му права са накърнени.

Ето защо, след като крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба е неоснователна и като такава не следва да се уважава.

Атакуваният акт следва да бъде потвърден.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, и заплати тези на въззиваемата страна за въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение  в размер на 150 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 793/01.11.2013г. по гр.д. № 953/13г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА Й.А.Б. да заплати на “ЕВН България – Електроснабдяване” АД, гр. Пловдив, ЕИК 123526430  направените разноски за юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция в размер на 150 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване с оглед цена на иска под 5 000 лв.

                                                

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

       

 

ЧЛЕНОВЕ: