Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

 

гр. Сливен, 26.02.2014 г.

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на двадесет и шести февруари през двехиляди и четиринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ                                                                                                                                            

                                                                                     МАРИЯ БЛЕЦОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря И.К., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 68  по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 913/26.11.2013г. по гр.д. № 2276/13г. на СлРС, с което е отхвърлен предявения от „ДЗИ-Общо застраховане“ АД, гр. София, против община Сливен иск за заплащане на сумата 871, 99 лв., представляваща заплатено от застрахователя обезщетение за вреди от ПТП, настъпило на 11.02.2010г., заедно със законовата лихва от предявяване на иска на 27.06.2013г. до окончателното изплащане и сумата 267, 99 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главницата от 25.05.2010г. до завеждането на исковата молба на 27.06.2013г., като неоснователен и са присъдени разноски по делото.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е неправилно и необосновано, противоречащо на материалния закон. Заявява, че на 11.02.2010г. поради необезопасена дупка на пътното платно в гр. Сливен, са нанесени щети на лек автомобил, за който собственикът имал сключен договор за застраховка „Автокаско“ с ищеца, последният образувал преписка по щета, определил стойността на вредите на 1 713, 98 лв., които изплатил на застрахованото лице, след което е встъпил в правата му против прекия причинител. Твърди, че необосновано РС е счел, че не е доказано от ищеца надлежно възникването на процесното ПТП, датата и мястото му. Счита, че тези обстоятелства са пряко и несъмнено доказани от свидетела, разпитан в с.з. – П.П., водач на увредения автомобил. Той си е спомнил, че на 11.02.2010г. при управление на колата в кв. „Речица“ е влязъл в дупка и е ударил превозното средство. Допуснатата СТИ е установила категорично механизма нва ПТП, повредите настъпили в резултат на него и, че те съответстват на описаните от експертите на ищцовото дружество. Тъй като за изправността на пътищата отговорността лежи върху общината като техен собственик, и при наличието на плащането на застрахователното обезщетение като предпоставка за правото на иск по чл. 213 от КЗ, въззивникът счита, че претенцията му е била основателна и доказана и е следвало да бъде уважена. Поради това моли въззивния съд да отмени като неправилно решението на СлРС и вместо него постанови ново, с което уважи изцяло предявените искове. Пратандира разноските по делото. Няма направени нови доказателствени искания за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Развива доводи, с които оборва наведените в жалбата оплаквания. Иска въззивният съд да потвърди атакувания акт като правилен и законосъобразен. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

 В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1, 3 от ГПК, който поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена. Претендира разноски..

В с.з. за въззиваемата община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата и моли атакуваното решение да бъде потвърдено, претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Фактическите и правните констатации на решаващия съд намират опора в събраните доказателствени средства и кореспондират с материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

За да се ангажира отговорността на ответника в качеството му на пряк причинител на вредата за възстановяване на застрахователното обезщетение по застраховка “Автокаско”, изплатено от ищцовото дружество-застраховател на увреденото и застраховано от него лице следва да са налице изискванията, заложени във фактическия състав на чл. 213 ал. 1 от КЗ.

 Правото на застрахователя да встъпи в правата на застрахованото от него увредено лице срещу делинквента възниква по силата на посочената законова норма, обуславя се от деликтното правоотношение между последните двама и предпоставка за упражняването му е осъществяване на юридическия факт на плащане на застрахователното обезщетение за вредите в изпълнение на договора за имуществено застраховане.

В настоящия случай е безспорно наличието на валидно застрахователно правоотношение, както и е доказано изплащането на застрахователно обезщетение от страна на ищеца на застрахованото лице.

Това обезщетение, обаче, е за вреди от произшествие, различно от това, на което ищецът се позовава в исковата молба и за което, единствено, има съставен от надлежен орган протокол за констатиране на ПТП.

Протоколът е с дата 11.02.2010г. и в него е описано произшествие от същата дата, с участие на застрахованото МПС. Експертизата, приета по делото, обсъжда механизма на това произшествие, вредите, произтекли от него и ищецът основава регресната си претенция именно на него, но сочи като предпоставка за встъпване в правата на увредения плащането по щета № 44010211000489/08.02.2010г.

От друга страна безспорно е установено от всички други писмени доказателствени средства, представени от ищеца, представляващи  документите от преписка по щета № 44010211000489/08.02.2010г., че застрахованият автомобил е претърпял ПТП на 08.02.2010г. /а в уведомлението до застрахователя е посочена трета дата – 07.02.2010г./ Заключението по щетата, с описаните повреди, е от 08.02.2010г., на същата дата е възложен ремонт на превозното средство на „Ауто-ДГ“ и на 13.02.2010г. с приемо-предавателен протокол е предаден на водча П.П.. В ликвидационния акт на застрахователя  по цитираната преписка отново е посочена като дата на настъпване на ПТП 07.02.2010г.

Гласните доказателствени средства, събрани от съда, чрез разпит на свидетеля П.П., който е бил и водач на застрахованото МПС, са ненадеждни, тъй като в показанията си той признава настъпване на няколко сходни ПТП в рамките на около седмица около датата, твърдяна от ищеца, изявленията му имат характер на предположения, не са точни и не могат да свържат убедително вредите с конкретно произшествие.

От така изложените факти не може да се направи еднозначен и категоричен извод, че е активиран регресният механизъм на чл. 213 ал. 1 от КЗ за ангажиране отговорността на ответника за връщане на застрахователя на платеното от него застрахователно обезщетение, тъй като не е безспорно и непререкаемо доказано от страната, носеща доказателствената тежест за това, обуславящото деликтно правоотношение. Доказаното произшествие, от което са настъпили увреждания на застрахования автомобил е различно и настъпило по-късно от това, описано в преписката по щетата, заведена от ищеца и за вредите от което той е изплатил застрахователно обезщетение. От своя страна настъпването на това произшествие, което е цитирано в преписката, не е доказано по никакъв начин с годни и допустими доказателства, тъй като информацията за него се съдържа само в документите, съставени от ищеца и съдържащи негови и на водача на автомобила твърдения.

Така в обобщение – произшествието, за вредите от което е платил застрахователят, не е доказано, а за доказаното произшествие застрахователят не е плащал обезщетение. Няма нито основание, нито индиция, нито доказателства да се счете, че се касае за едно и също ПТП. По тези причини ищецът не може да търси връщане на платеното обезщетение за вреди от ПТП от 08.02.2010г., основавайки се на доказателства за ПТП, настъпило на 11.02.2010г.

Като е достигнал до идентични правни изводи, решаващият съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивната страна, която следва да понесе своите както са направени и заплати на въззиваемия такива в размер на 100 лв. за ю.к. възнаграждение.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

                       

ПОТВЪРЖДАВА решение № 913/26.11.2013г. по гр.д. № 2276/13г. на СлРС.

 

 

ОСЪЖДА  “ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД – гр. София да заплати на Община Сливен направените разноски за въззивната инстанция в размер на 100 лв.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ, с оглед цената на иска под 5 000, 01 лв.

                   

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: