Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 05.03.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на пети март през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          ВАНЯ АНГЕЛОВА

                                                               С. МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 91  по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 848/06.11.2013 г. по гр.д. № 842/2013 г. на СлРС, с което е осъдено СОУ „Йордан Йовков“, Сливен да заплати на И.И.Ж. сумата 1 397, 93 лв., представляваща обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ за оставане без работа за периода 19.09.2011г. – 05.02.2012г. вследствие на незаконно уволнеие, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 18.03.2013г. до окончателното изплащане,  искът е отхвърлен над тази сума до пълния претендиран размер от 1613, 37 лв. като неоснователен, отхвърлен е като неоснователен предявения от И.И.Ж. против СОУ „Йордан Йовков“, Сливен иск по чл. 225 ал. 2 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на 180, 60 лв. и са присъдени съразмерно д.т. и разноски по делото.

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстнационното производство и с нея се атакува ЧАСТИЧНО цитираното решение – в осъдителната част, касаеща присъденото обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ в размер на 1 397, 93 лв. и по отношение на разноските по делото в размер на 346, 59 лв., които е осъден да заплати на ищцата. Въззивникът твърди, че по отношение на уважения иск решението е недопустимо, евентуално – неправилно. Заявява, че съдът се е произнесъл по непредявен иск за периода 19.09.2011г. – 19.10.2011г., тъй като ищцата не е претендирала обезщетение за този период. В тази част иска обезсилване на решението. Освен това както по отношение на нея, така и по отношение на останалата част от периода, за който е присъдено обезщетение – до 05.02.2011г., въззивникът счита, че решението е неправилно и необосновано, тъй като размерът, който може да се приеме за дължим, е 790, 14 лв., а не този, приет от РС – 1 397, 93 лв. Развива подробни съображения относно неправилността на изчисленията при формиране размера на обезщетението. Също така въззивникът се оплаква, че макар в мотивите си първоинстанционният съд да е изложил подробни съображения по повод основателността на предявения от ответника насрещен иск и да е посочил, че ще го уважи изцяло, липсва осъдителен диспозитив в акта му. На последно място заявява, че неправилното произнасяне по исковете е довело и до неправилно разпределяне на разноските по делото. С оглед изложеното иска от въззивния съд да обезсили решението на СлРС в частта, с която се е произнесъл  по непредявен иск, респективно – да го отмени в нея и в останалата част относно този иск, като неправилно и вместо това отхвърли изцяло иска, при условията на евентуалност /в случай, че депозираната пред СлРС молба за допълване/поправяне на решението не бъде уважена/, иска да бъде уважен предявения насрещен иск и ищцата бъде осъдена да му заплати разноските по делото.

Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата  е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна и моли въззивния съд да я отхвърли и потвърди първоинстанционното решение в атакуваната част. Излага подробни съображения във връзка с наведените от въззивника оплаквания. Претендира разноски за тази инстанция. Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания..

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С допълнителна молба до СлОС въззивникът заявява, че първоинстанционният съд е постановил решение за поправка на ОФГ, с което е допълнил диспозитива на решението си като е уважил насрещния иск, поради което поддържа въззивната си жалба в частта й относно уважената част от иска с правно основание чл. 225 ал. 1 от КТ за периода 19.09.11г. – 19.10.11г. в размер на 722, 36 лв. и в частта относно присъдените разноски.

Няма направено оттегляне или отказ от жалбата в останалите й части.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител по закон, или пълномощие, с писмена молба, подадена чрез процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК /,  поддържа въззивната жалба в посочените по-горе части и моли съда да я уважи.  Претендира разноски.

В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не е направено искане за присъждане на разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,  настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Също така въззивният състав СПОДЕЛЯ и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първият от предявените главни искове е с правно основание чл. 225 ал. 1 от КТ. Още в исковата молба ищцата е посочила началния момент на претенцията си – датата на прекратяване на трудовия договор – 19.09.2011г., както и че търси обезщетение за максималния установен от законодателя период. Дали тя счита, че обезщетение й се дължи до м. 05.2012г., или че времето, през което е работила при друг работодател прекъсва предвидения от КТ период, е без значение – тя се е позовала на разпоредбата на чл. 225 ал. 1 от КТ и е изложила обстоятелства, които попадат в обсега на регулирането й. Доколкото правната норма определя продължителността на периода, за който би се дължало обезщетение и началния му момент, съдът, щом е сезиран с иск за такова обезщетение, определя за какъв период и в какъв размер той е евентуално основателен. Дори ищцата да не е конкретизирала началната и крайната дата, достатъчно е тя да посочи правопораждащия факт, от който черпи основание за претенцията си – незаконно уволнение и да посочи обем и цена на претенцията си, за да изследва съдът наличието на всички останали условия и се произнесе в рамките и в съответствие на законовите изисквания.

Така, в случая, първоинстанционният съд правилно е приел, че с оглед наличие на незаконно уволнение се е породила отговорност на работодателя по чл. 225 ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение на ищцата за оставане без работа и то се дължи от датата на уволнението – 19.09.2011г. до датата, на която тя е започнала работа по трудово правоотношение при друг работодател – 05.02.2012г., тъй като периодът не надвишава установения максимум от шест месеца. Само през този период ищцата е била без работа по причина на признатото по надлежен ред за незаконосъобразно прекратяване на трудовия й договор от страна на ответника. Въз основа на неоспореното и компетентно заключение на изслушаната икономическа експертиза, съдът правилно е приел, че за посочения период обезщетението възлиза на 3 101, 94 лв., но от него следва да се приспадне изплатеното на ищцата от НОИ обезщетение от 1 704, 01 лв.

Също така правилно решаващият съд не е приспаднал от остатъка – 1397, 93 лв. и плащанията, извършени от ответника в рамките на този период – обезщетение по чл. 222 ал. 1 от КТ в размер на 674, 20 лв. заедно със СБКО в размер на 48, 16 лв. Въззивният съд споделя виждането на СлРС, че ответникът не се е позовал на тези плащания в писмения си отговор и не е навел възражения за приспадането им.

Доколкото обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ е такова за безработица в резултат на незаконно уволнение, а  обезщетението за безработица по чл. 222, ал. 1 от КТ предполага правомерност на уволнението /дължимо е на безвиновно основание от страна на работодателя/, двете не могат да се кумулират помежду си, но може да се извърши прихващане с обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, при положение, че обезщетението по чл. 222, ал. 1 от КТ е изплатено на работника или служителя. В случая с влязло в сила решение на съда е направен извод за незаконосъобразно упражнено право на уволнение, като последното е било отменено, поради което получените от ищцата обезщетения, както по чл. 220 ал. 1, така и по чл. 222 ал. 1 от КТ, подлежат на връщане, тъй като за вредите от уволнението работникът подлежи на обезщетяване по реда на чл. 225, ал. 1 КТ.

За да се върне, респективно – приспадне сумата, получена от ищцата като обезщетение по чл. 222 ал. 1 от КТ обаче, е необходимо отправяне на искане или – в рамките на процеса – надлежно предявяване на иск или правене на възражение за прихващане. Това е така, понеже обезщетението по чл. 222 ал. 1 от КТ не се дължи по силата на закона, тъй като предполага правомерност на уволнението, за разлика от обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ за неправомерно уволнение, което се дължи по силата на правната норма. Поради това и както за изплащането му от страна на работодателя, така и за връщането му при отпадане на основанието, от страна на работника, е необходимо отправянето на покана, за каквато не се установи ответникът да е изпращал на ищцата. Ето защо, в рамките на исковото производство, той може да стори това или с насрещен иск, или с възражение за прихващане, но както правилно е приел първоинстанционният съд, такива процесуални действия не са извършвани своевременно и в надлежна форма. Насрещният иск, предявен, приет и разгледан от съда, касае единствено връщане на изплатеното обезщетение по чл. 220 ал. 1 от КТ, нито в него, нито в отговора, нито дори в първото с.з., ответната страна не е поискала прихващане/приспадане на обезщетението по чл. 222 ал. 1 от КТ. Поради това съдът не може сам да го извърши и вещото лице е излязло извън компетентността си, предлагайки заключение за недължимост на тази част от обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ.

Ето защо в тази част въззивната жалба е изцяло неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваният акт следва да бъде потвърден в нея.

По отношениена втория главен иск – за заплащане на обезщетение по чл. 225 ал. 2 от КТ не е подадена въззивна жалба и в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила.

Въззивната жалба е била подадена след постановяване на решение № 848 от 06.11.2013г. и преди постановяване на решението, с което, на основание чл. 247 ал. 1 от ГПК, е поправена допусната в него очевидна фактическа грешка и представляващо неразривна част от този съдебен акт. В жалбата са направени оплаквания, свързани с неизписване на диспозитив от страна на решаващия съд по насрещния иск, за който в мотивите има формирани изводи и крайна воля на съда. С допълнително постановеното по делото решение от 20.12.2013г. тази грешка е отстранена и е допълнен диспозитив, с който изцяло се уважава насрещния иск.

Тъй като с допълнителната си молба въззивната страна заявява само, че поддържа жалбата по отношение на частта от претенцията по чл. 225 ал. 1 от КТ за периода от 19.09. до 19.10.2011г., но не е десезирала по никакъв валиден начин съда с останалите части от въззивната жалба, то настоящата инстанция дължи произнасяне по тях. Така в частта относно произнасянето по насрещния иск въззивната жалба на въззивника-насрещен ищец, се явява недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по нея – прекратено.

От ответната по насрещния иск страна не е постъпила в срок въззивна жалба против тази част на първоинстанционното решение.

На последно място въззивникът атакува и решението на СлРС в частта, с която са присъдени разноските по делото, като иска тежестта им да бъде  преразпределена, с оглед твърденията му за недопустимост, респективно – за неоснователност на предявения първи главен иск. Тъй като въззивната инстанция счита претенцията за основателна и доказана в същия размер, в който е прието и от районния съд, то няма причина за изменение на решението му и в частта, касаеща разноските. Същите са изчислени при спазване правилата на чл. 78 от ГПК и са разпределени между страните съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за въззивната инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, а тъй като въззиваемата не е доказала и не е претендирала направени разноски, такива не следва да й се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба В ЧАСТТА с която се иска уважаване на насрещния иск и

ПРЕКРАТЯВА производството по въз.гр.д. № 91/2014г. на СлОС по отношение на нея като НЕДОПУСТИМО.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 848/06.11.2013 г. по гр.д. № 842/2013 г. на СлРС в останалите обжалвани части.

 

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване поради цена на иска под 5000 лв.

В прекратителната част, имаща характер на определение, подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС на РБ в едноседмичен срок от връчването на страните.

 

 

 

                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  

 

 

                                                           ЧЛЕНОВЕ: