Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №102

 

гр. Сливен, 31.03.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди и четиринадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:       МАРИЯ БЛЕЦОВА        

 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №105 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №1017/13.12.2013г. по гр.д.№832/2013г. на Сливенски районен съд, с което е осъдена Община Сливен да заплати на А.И.А. сумата от 2500лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на удар на 17.10.2012г. в пътен знак „А13“, поставен на тротоар на ул.“Д.Д.“, гр.Сливен, вследствие на което са причинени болки и страдания и белег в лявата част на лицето и окосмената част на челото, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на увреждането – 17.10.2012г. до окончателното й изплащане, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 4000лв. е отхвърлен като неоснователен, присъдени са разноски на двете страни, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковата претенция.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство Община Сливен частичнов осъдителната му част и в частта относно разноските.

С въззивната си жалба Община Сливен посочва, че решението в осъдителната му част е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Счита, че районният съд е отчел неправилно фактическата обстановка и неправилно е приложил материалния закон. Счита, че ищецът е видял знака при слизането от автомобила и ударът не е станал ненадейно и неочаквано за ищеца. Ищецът не е положил необходимото внимание и грижа за собственото си здраве и безопасност, като е налице съпричиняване на вредоносния резултат. Посочва, че ищецът е нарушил разпоредбата на чл.40, ал.1 от ППЗДвП във връзка с паркирането на автомобила. Налице е разминаване в твърденията на ищеца и показанията на свидетелите относно механизма на получаване на раната. Налице е разминаване и в датите, на които са направени приложените към делото снимки на мястото на инцидента. Останало недоказано твърдението на ищеца за посещение при частни козметични лекари, като нямало представени медицински документи от такива посещения. В издадения болничен лист било отразено, че злополуката е нетрудова, а в хода на делото се установило, че ищецът към него момент е бил на работа със служебния автомобил. Не се представили по делото документи, удостоверяващи реално извършени медицински или козметични манипулации. Вещото лице, изготвило заключение по назначената съдебно-медицинска експертиза посочило, че белега е почти изчезнал, едва забележим, не загрозява лицето и е козметичен дефект Поради това определеното от съда обезщетение е нереално. С оглед изложеното, моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната осъдителна част и да постанови ново, с което да отхвърли исковата претенция изцяло, евентуално да намали присъденото обезщетение, поради наличие на съпричиняване. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от А.И.А. чрез пълномощника му адв. Т..

С отговора на въззивната жалба, въззиваемият оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение не страда от посочените в жалбата пороци и моли въззивния съд да го потвърди. По делото се установило, че пътният знак бил поставен в нарушение на Наредба №18/23.07.2001г., което станало причина за съществуването на опасност за движещи се хора и ищецът е получил съответни наранявания. Районният съд е установил правилно фактическата обстановка, кореспондираща напълно с твърденията на ищеца и със събраните по делото доказателства. Счита, че не е налице съпричиняване, тъй като ищецът се е ударил в пътния знак като пешеходец. Посочва, че след получаване на исковата молба служители на Общината са преместили знака на необходимата височина, което се установило от съдебно-техническата експертиза. Събрани били достатъчно доказателства относно нараняванията на ищеца, болките и страданията, както се установило обстоятелството, че белегът никога няма да изчезне. Поради това счита, че размера на обезщетението е правилно  определен от първоинстанционния съд. Претендира присъждане на направените по делото пред въззивната инстанция разноски.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът – Община Сливен, редовно призована, се представлява от пълномощник – юриск. М.Д., която поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски.  

В с.з. въззиваемият А.И.А., редовно призован, не се явява,  представлява се от пълномощник – адв.Т., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Излага подробни съображения в писмена защита. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.  

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната му част, настоящата инстанция, след преценка на събраните по делото доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно и като т. следва да бъде отменено частично.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Искът, с който първоинстанционният съд е бил сезиран е за заплащане на обезщетение в размер на 4000лв. за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане от страна на служители на ответната Община Сливен, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, с правно основание чл.49 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Съдът намира въззивната жалба за частично основателна.

Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, състоящ се от следните пет елемента: деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.

Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Това е отговорност на юридическите лица за противоправни и виновни действия или бездействия на техни длъжностни лица при или по повод изпълнение на възложена работа. Отговорността е гаранционно – обезпечителна - възложителят не отговаря заради своя вина, а заради вината на свои работници или служители, на които е възложил работа. В случая следва да се  установят следните обстоятелства: наличие на противоправно поведение от страна на служители на ответната Община Сливен, като не е необходимо да се установява точно кой служител е извършил съответното деяние; вина; причинени вреди и причинна връзка между вредите и противоправното поведение.

От събраните по делото доказателства е установено, че на 17.10.2012г. при качване в лекия си автомобил, паркиран на ул.“Д.Д.“ №5Б, гр.Сливен срещу Х-то СОУ „Йордан Йовков“ ищецът в първоинстанционното производство А.А. е ударил лявата лицева част на главата си в пътен знак А13, поставен на тротоара на улицата, в резултат на което е получил масивна разкъсноконтузна рана на лявата лицева половина – челото, очницата и лявата буза в близост до носа.

От разпитаните по делото свидетели се установява безспорно, че ищецът се е ударил в посочения пътен знак, като същият е бил поставен ниско – на разстояние около 1,20м – 1,24м. от тротоара. Това обстоятелство се потвърждава и от  заключението на съдебно-техническата експертиза, според която е напълно възможно при движението си към вратата на автомобила А.А. да се е ударил в табелата на знака, като си е причинил вертикална рана в лявата половина на челото до лявата скула на лицето. Според вещото лице, извършило оглед на място е възможно табелите на пътния знак да са местени нагоре. С оглед събраните доказателства, въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд, че ищецът се е ударил в пътния знак, който е бил поставен на височина около 1,20м. от тротоара. Във връзка с възраженията на въззивника следва да се отбележи, че в случая е без значение дали удара на ищеца в знака е бил при качване в  автомобила или при слизане, респ. разминаването в свидетелските показания в тази насока не е съществено и не се променя основния правнорелевантен факт на удара на ищеца /лявата лицева част на главата/ в пътен знак, поставен на тротоара на ул.“Д.Д.“ пред дом №5Б в гр.Сливен на височина около 1,20м.

Въпросната улица /ул.”Д.Д.”/, като находяща се в населено място – гр.Сливен, представлява местен път – общински, извън републиканската пътна мрежа, като съгласно разпоредбата на чл.8, ал.3 от Закона за пътищата общинските пътища са публична общинска собственост. Съгласно чл.8, ал.5 от Закона за пътищата собствеността на пътищата се разпростира върху всички основни елементи по условията на чл. 5, които са обхват на пътя, пътни съоръжения и пътни принадлежности. Съгласно разпоредбата на пар.1, т.4 от ДР на ЗП пътните знаци са пътни принадлежности. Съгласно разпоредбата на чл.31 от ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. Разпоредбата на чл.75, ал.3 от ЗУТ въвежда изискването транспортната техническа инфраструктура да осигурява най-добри условия за удобен, безопасен и икономичен транспорт на пътници и товари и за достъпност на лица с увреждания, при опазване на околната среда.

С оглед собствеността на пътя, поддръжката на пътя и на неговите елементи, в т.ч. пътните знаци, като пътни принадлежности следва да се осигури от Община Сливен чрез съответните длъжностни лица.

Съгласно чл.40, ал.1 - 4 от Правилника за прилагане на Закона за движението по пътищата пътните знаци се поставят от дясната страна на пътя срещу посоката на движението така, че да бъдат лесно разпознавани и своевременно възприемани от участниците в движението; пътните знаци се поставят така, че да не пречат на движението на превозните средства и на пешеходците; пътните знаци се поставят на т. разстояние един от друг, че водачите да могат да извършат действията, изисквани от тях, своевременно и безопасно.

Съгласно чл.16, ал.5 от Наредба № 18 oт 23.07.2001г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци, в населени места разстоянието от настилката на тротоара до най-ниско разположената точка на пътния знак или допълнителната табела, поставени отстрани на платното за движение, е не по-малко от 2,25 м.

В случая безспорно е установено, че по ул.”Д.Д.”, гр.Сливен пътния знак А13 е бил поставен на височина 1,20м, в нарушение на цитираната разпоредба на чл.16, ал.5 от Наредба № 18 oт 23.07.2001г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци. По този начин е налице лошо изпълнение на задълженията, произтичащи от законовите и подзаконовите нормативни актове. С поставянето на пътния знак А13 на по-ниско ниво от нормативно установената височина е създадена реална опасност за преминаващите по улицата пешеходци.   

За ангажиране на отговорността на Община Сливен по чл.49 от ЗЗД е достатъчно да се установи виновно неизпълнение от страна на нейни длъжностни лица на нормативно установеното задължение за поддръжка на пътя /в случая ул.”Д.Д.”/ и осигуряване на най-добри условия за удобно и безопасно ползване на пътя, както от превозните средства, така и от пешеходците, поддръжка на пътните елементи, в т.ч. на пътните  принадлежности /вкл. пътните знаци/. Не е необходимо да се установи точно кой от служителите е виновно лице, достатъчно е установяване въобще виновно поведение на служители, без да се разграничава поведението на всеки служител. В случая е налице виновно неизпълнение на нормативно вменени задължения за осигуряване на безопасно и удобно движение по посочената улица, както и неправилно, в нарушение на нормативните изисквания поставяне на пътен знак А13.

Съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД вината на съответното длъжностно лице се предполага до доказване на противното, а т. обратно доказване не е извършено. Ответната Община Сливен не е установила с пълно доказване, че презумирания факт – вината на негови служители, не се е осъществил. Не е проведено успешно обратно доказване от носещата доказателствената тежест страна и законоустановената презумпция за вина не е оборена.   

От събраните по делото гласни доказателства безспорно се установява причинната връзка между противоправното поведение на служителите на Община Сливен и вредоносния резултат – удар на ищеца в неправилно поставения знак А13, в резултат на което е получил масивна разкъсноконтузна рана на лявата лицева половина. По безспорен начин от свидетелските показания е установено, че причината за увреждането на ищеца е удара в знак А13, поставен ниско, не на нормативно установената височина от 2,25м. от тротоара, което от своя страна е резултат от виновното лошо, неправилно изпълнение на нормативно установените задължения от страна на служители на Община Сливен.

Следващият основен елемент на непозволеното увреждане е вредата. Без наличие на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. От събраните по делото писмени и гласни доказателства е установено, че в резултат на удара в пътен знак А13, ищеца в първоинстанционното производство А.А. е получил увреждане на здравето, изразяващо се в: масивна разкъсноконтузна рана на лявата лицева половина – челото, очницата и лявата буза в близост до носа, кървяща обилно и силно болезнена. Това увреждане е причинило на А. „временно разстройство на здравето, неопасно за живота“, т.е. разстройство на здравето, извън случаите на чл.128 и чл.129 от НК /арг. заключението на съдебно-медицинската експертиза/. Следователно е налице вреда под формата на накърняване на телесната цялост и здраве на ищеца, както и наличието причинна връзка между противоправното деяние и вредата, изразяваща се в посочените увреждания, установена от събраните по делото писмени и гласни доказателства.

Съдът е мотивиран и приема, че са налице всички предвидени в закона елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане.

Обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Във всеки отделен случай размерът му следва да се определя съобразно претърпените телесни увреждания – характер, брой, отражението им върху здравето на увреденото лице, годността на увредения за нормален живот, продължителността на страданието във времето. Целта на законовата разпоредба е да се репарират в относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които с оглед характера си, са трудно оценими.

При определяне на дължимото обезщетение в случая, съдът взе предвид установения факт, че на А.И.А. в резултат на деликта е причинена лека телесна повреда, изразяваща се в масивна разкъсноконтузна рана на лявата лицева половина – челото, очницата и лявата буза в близост до носа, кървяща обилно и силно болезнена. Съдът съобрази възрастта на ищеца и продължителността на изпитваните силни болки – поне 2-3 месеца с оглед студените месеци последвали инцидента, при които ниските температури се отразяват негативно на силната чувствителност на лицето и са причина за по-продължителното изпитване на значително силни болки /арг. заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза/. Съдът взе предвид факта, че близко време след нараняването разкосноконтузната рана е загрозявала ищеца, като е имало промяна на добрия изглед и анатомична цялост, като ищеца е изпитвал дълго време емоционално и психично неудобство и дискомфорт от външния си вид. Съдът отчете и факта, че с времето белега е станал по-незабележим, почти е изчезнал, макар че никога няма да изчезне напълно и няма решителна промяна на външния вид на ищеца, която да го загрозява и да променя обичайния анатомичен вид, като последиците от нараняването на лицето осъществяват медикобиологичния признак „козметичен дефект“.

Съобразявайки посочените обстоятелства, оказващи влияние при определяне на дължимото обезщетение, съдът намира, че справедливия паричен еквивалент на причинените увреждания - неимуществени вреди, възлиза на сумата от 3000лв. 

Следва да се отбележи, че претенцията е за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки, страдания, неудобства и психически и емоционален дискомфорт, но не и за имуществени вреди – разходи за хирургични, пластични интервенции и съдът не следва да обсъжда такива и да ги взема предвид при определяне размера на дължимото обезщетение за обезвреда. Неправилно районният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е взел предвид цената на евентуалните /недоказани/ интервенции и е смесил имуществените с неимуществените вреди.

Ответната Община Сливен с отговора на исковата молба е направила възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Въззивният съд намира това възражение за основателно и доказано. Безспорно от заключението по допуснатата и изслушана от първоинстанционния съд съдебна техническа експертиза се установява, че ищецът е паркирал автомобила си на ул.”Д.Д.” №5Б технически неправилно – автомобилът не е спрял по посоката си на движение от дясната страна на платното за движение. По този начин ищецът е нарушил разпоредбата на чл.94, ал.3 от ЗДвП и чл.96, ал.3 от ППЗДвП. При технически правилно паркиране по посоката на движение на автомобила в посока север – юг вратата на водача би била от страната на платното за движение, а не от страната на тротоара, където е пътния знак и траекторията на движение на водача от багажника към вратата на водача /установена от свидетелските показания, съответстващи на твърденията на самия ищец в исковата молба/ не преминава покрай пътния знак и не би възникнал инцидента. Поради това съдът приема, че ищеца със своето поведение е допринесъл за увреждането и приема, че е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД, като дължимото обезщетение за причинените му вреди следва да се намали с 30%.

Следва да се отбележи, че районният съд не е посочил какъв процент на съпричиняване приема, а само е посочил, че при определяне на дължимия размер на обезщетението приема наличието на съпричиняване. Това процедиране е неправилно, като нарушава правата и на двете страни, тъй като не може да се прецени какъв е размера на определеното обезщетение за установените неимуществени вреди и съответния приложен процент на съпричиняване.

Определеното по-горе обезщетение за неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането в размер на 3000лв. с оглед наличието на съпричиняване следва да се намали с 30 на сто, като на ищеца следва да се присъди обезщетение за неимуществени вреди от процесното непозволено увреждане в размер на 2100лв. До този размер искът като основателен следва да бъде уважен, а в останалата част – до пълния претендиран размер от 4000лв. – да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

Върху главницата следва да се присъди законната лихва за забава, считано от деня на увреждането – 17.10.2012г., с оглед  разпоредбата на чл.84, ал.3 от ЗЗД.

С оглед изложеното и частичната основателност на иска по чл.49 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размера от 2100лв., при уважен от районния съд размер от 2500лв., въззивният съд следва да отмени решението на Сливенски районен съд, в частта, с която иска е уважен над размера от 2100лв. до присъдения размер от 2500лв. и вместо него да постанови друго по същество, с което да отхвърли иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди над размера от 2100лв. до 2500лв.

В частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди до размера от 2100лв. решението на СлРС е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, с която е отхвърлен иска по чл.49 от ЗЗД над присъдения от районния съд размер от 2500лв. до пълния претендиран размер от 4000лв. и в тази част същото е влязло в сила.

С оглед изхода на спора, на ищеца в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК се дължат разноски, съразмерно с уважената част от иска в размер на 392,70лв., поради което решението на районния съд в частта относно присъдените му разноски следва да се отмени над сумата от 392,70лв. до присъдения му размер от 465,50лв.

На ответника в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение и депозит за вещо лице, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции в размер на 275,50лв. /при присъдени 150лв./, поради което следва да му се присъдят такива допълнително в размер на 125,50лв.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се разпредели съразмерно между страните. Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

На въззивника Община Сливен следва да се присъдят съразмерно разноски пред настоящата инстанция за платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 54,40лв., с оглед частичната основателност на въззивната жалба.

На въззиваемия А. следва да се присъдят съразмерно разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 252лв. с оглед частичната неоснователност на въззивна жалба.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №1017 от 13.12.2013г., постановено по гр.д. №832/2013г. по описа на Сливенски районен съд в частите, с които е осъдена ОБЩИНА СЛИВЕН с ЕИК 000590654, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, бул.“Ц. О.“ №* да заплати на А.И.А. *** обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на удар на 17.10.2012г. в пътен знак „А13“, поставен на тротоар на ул.“Д.Д.“ в гр.Сливен, вследствие на което са причинени болки и страдания и белег в лявата част на лицето и окосмената част на челото, ведно със законната лихва за забава, считано от 17.10.2012г. над размера от 2100лв. до размера от 2500лв. и разноски по делото над размера от 392,70лв. до присъдения размер от 465,50лв.,  като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от А.И.А. *** с ЕИК 000590654, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, бул.“Цар Освободител“ №1 за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на удар на 17.10.2012г. в пътен знак „А13“, поставен на тротоар на ул.“Д.Д.“ в гр.Сливен с правно основание чл.49 от ЗЗД над размера от 2100лв. до размера от 2500лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №1017 от 13.12.2013г. по гр.д.№832/2013г. на Сливенски районен съд в останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА А.И.А. *** да заплати на ОБЩИНА СЛИВЕН с ЕИК 000590654, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, бул.“Цар Освободител“ №1 сумата от 125,50лв., представляваща допълнителни разноски пред първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от иска и сумата от 54,40лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА ОБЩИНА СЛИВЕН с ЕИК 000590654, със седалище и адрес на управление: гр.Сливен, бул.“Цар Освободител“ №1 да заплати на А.И.А. *** сумата от 252лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване с оглед нормата на чл.280, ал.2 от ГПК.

 

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                              ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                    2.