Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 05.03.2014 г.

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на пети март през двехиляди и четиринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                              НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                       ВАНЯ АНГЕЛОВА

                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 106  по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 863/14.11.2013г. по гр.д. № 1184/13г. на СлРС, с което е осъдено „Тент груп“ ЕООД , гр. Сливен да заплати на „Арте груп“ ЕООД, гр. София сумата 16 891, 20 лв. главница, представляваща дължимо възнаграждение по комисионен договор от 09.11.2012г. и сумата 675, 65 лв., представляваща договорна неустойка по същия договор за периода от 02.03.2013г. до завеждане на исковата молба на 21.03.2013г., заедно със законовата лихва върху сумите, считано от 21.03.2013г. до окончателното изплащане и са присъдени на ищеца разноските по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е неправилно и необосновано, противоречащо на материалния закон. Заявява, че са налице противоречия между събраните писмени доказателства и изявленията на страните, съдът бил възприел за верни само твърденията на ищеца и едностранчиво е интерпретирал и тълкувал събраните доказателства. Неправилно не е взел предвид извънсъдебно признание на ищеца на факти, имащи отношение към спора, направено в електронно писмо. Въззивникът твърди още, че съдът неправилно е ценил направеното в отговора на исковата молба признаване на дължимостта на сумата, тъй като едновременно с това е посочено извършено прихващане, направено със сключването на Договор за прехвърляне на вземане. С отговора било направено искане за привличане на страната на ответника на трето лице помагач - „Униарт и Ко“ ООД, гр. Сливен, но съдът, с определението си от 24.06.2013г., връчено на 01.07.2013г., не се е произнесъл по искането. В мотивите си бил посочил, че намира искането за неоснователно, тъй като липсват доказателства за правен интерес от участие в процеса, но било пропуснато произнасяне в определението, за което било посочено, че е необжалваемо. Прави анализ на законовата уредба относно привличането и встъпването на помагач и заявява, че първоинстанционният съд е нарушил правото му на защита и го е лишил от възможността за провеждане на друг вид защита и събиране на доказателства, както и доказаване на основния факт, че е удовлетворил плащането чрез разновидно прихващане. Съдът бил нарушил и интереса на третото лице и процесуалната позиция на ответника. Въззивникът заявява и, че съдът е посочил че фактическата обстановка е безпротиворечива, а не е държал сметка за противоречия между различни факти, като датата на издаване на фактурата и последното плащане по сметка на ответника. Неправилно бил посочил, че договорът за прехвърляне на вземане е представен от ответника, като това всъщност е сторил ищецът, а това означавало своеобразно признание на фактите, отразени в него. Въззивникът развива доводи, че от представеният договор ставало ясно, че е извършено прихващане и задължениетона ответника към ищеца е погасено. Оплаква се, че съдът не е допуснал неоснователно и отговори и допълнително заключение на вещото лице по въпроси, касаещи такова прихващане. По-нататък в жалбата въззивникът прави обстоен и подробен анализ на мотивите на СлРС, като извежда заключение за тяхното несъответствие с обективните факти, със събраните доказателства и с правните норми, изтъква вътрешната им противоречивост и стига до заключението за тяхната неправилност.

Поради това моли въззивния съд да отмени като неправилно решението на СлРС и вместо него постанови ново, с което отхвърли изцяло предявените искове. Пратандира разноските по делото.

Във въззивната жалба въззивникът е направил няколко процесуални и доказателствени искания. Иска да бъде допуснато като помагач на негова страна в производството „Униарт и Ко“ ООД, гр. Сливен, или СлОС да се произнесе по това искане и върне делото на първоинстанционния съд за разглеждане от друг състав. Моли да бъде задължено същото дружество – като трето, неучастващо в делото лице, да представи намиращи се у него доказателства – договори между „Униарт и Ко“ ООД и „Арте груп“ ЕООД, „Тент груп“ ЕООД, „Боряна 22“ ЕООД, иска отново да бъде изслушано вещото лице, иска допускане и изслушване на допълнителна СИЕ, към която поставя нови въпроси, във връзка с извършване на проверка в счетоводствата на дружествата „Тент груп“ ЕООД, „Униарт и Ко“ ООД, „Боряна 22“ ЕООД и ищеца, да се проверят всички плащания помежду им, какви фактури са издавани по договора от 04.02.2013г. и осчетоводен ли е той. Иска да бъдат представени от „Униарт и Ко“ ООД и други писмени доказателства – договор за довършване на изработка от 13.01.2011г. между „Боряна 22“ ЕООД, „Арте груп“ ЕООД  и „Униарт и Ко“ ООД, с който бил довършен договор за изработка с възложител „Джерамис“ ООД, както и общ юридически статус на „Арте груп“ ЕООД. Иска съдът да изиска служебно от СлРС ч.гр.д. № 902/13г. по което е издаден изпълнителен лист против „Униарт и Ко“ ООД с взискател „Боряна 22“ ЕООД.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение,  държано в з.с.з., съдът е оставил без уважение направените от въззивника с въззивната жалба нови доказателствени и процесуални искания за въззивната фаза на производството, поради неотносимост и настъпила преклузия.

 В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и иска тя да бъде уважена. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна за първата и тази инстанция, както и че няма доказателства, че действително са направени тези разноски.

В с.з. за въззиваемото дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва жалбата и моли атакуваното решение да бъде потвърдено. Развива контрадоводи на изложените във въззивната жалба. Претендира разноски за тази инстанция, заявява, че те са платени на ръка.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд.

Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищецът сам характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права. Съдът е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства.

РС е събрал допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени доказателствени средства. При преценката им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи. Относно твърдението, че неправилно са записани изявленията на вещото лице в с.з., ответникът е имал възможност да поиска надлежна поправка на протокола, но не е сторил това и отразеното в него се ползва с отредената му от правната норма доказателствена тежест. Предвид това липсват причини за отмяна на атакувания акт, свързани с допуснати процесуални нарушения.

Неучастието на помагач на ответника в процеса не е било в резултат на процесуално нарушение на съда, а и това не е намалило възможностите за защита на ответника. С или без помагач на своя страна, той е имал процесуална възможност да изложи подробни възражения, да се позове на правоотношения, които биха рефлектирали върху процесното, да посочи и ангажира годни, допустими и относими доказателствени средства за тяхното доказване. Той не е сторил това и неконституирането на помагач не може да оправдае пасивността му, тъй като всички тези процесуални действия зависят единствено от волята на ответника и са изцяло в неговата дискресия, тъй като той е главна страна в процеса. След като ответникът не е обжалвал отказа на съда да конституира помагач на негова страна, процесът надлежно е продължил между първоначалните страни. Освен това за установяване на отношенията му с ищеца  не е задължително да бъде подпомаган. В тази връзка правилно РС не е допуснал допълнителна експертиза, тъй като поставените към нея въпроси касаят непосочени своевременно от ответника факти.

Що се отнася до твърденията за противоречие с материалния закон, този състав не споделя и тях. Първоинстанционният съд правилно е привел фактическата обстановка към съответстващите й правни норми и е достигнал до правилни и законосъобразни правни изводи.

Не се спори по делото, че между ищеца „Арте груп“ ЕООД от една страна, като комисионер и ответника „Тент груп“ ЕООД от друга  като комитент, е бил сключен в писмена форма комисионен договор от 09.11.2012г., няма спор относно предмета, правата и задълженията на страните, както и за размера на комисионното възнаграждение и на неустойката за забава.

С неоспорено експертно заключение е установен размерът на комисиона, изчислен според договорната клауза – 16 891, 20 лв., както и размерът на договорната неустойка за забава - 675, 65 лв.

Съдът счита, че е несъмнено изпълнението на договорните задължения от страна на ищеца-комисионер, тъй като нито в отговора на исковата молба, нито в хода на съдебното дирене ответникът не е оспорвал тези ищцови твърдения, не е правил възражения за неизпълнен договор и не е въвеждал никакви свои контратвърдения, които дори само да индицират, че ищцовото дружество не е престирало изцяло, в срок и съответстващо на уговореното изпълнение по комисионния договор. Още повече, че в самия договор страните се съгласяват, че комитентът приема извършеното от комисионера като изпълнено с грижа на добър търговец. Без значение е дали договорът за изработка по който изпълнител е ответното дружество, е бил изпълнен, а липсва възражение, че такъв не е сключен, което е и единственната отрицателна предпоставка за да не се породи задължение за плащане на комисиона. Освен това по данни от експертизата договорът с възложителя е бил сключен и стойността му е  била 183 600 лв. с ДДС. Така се е активирало главното насрещно договорно задължение на ответника – комитент да заплати комисинонното възнаграждение в срока и размера, закрепени в договора. Непререкаемо е установено, че той не е изпълнил паричното си задължение, като признание на този факт е направил в първото с.з.

Ключовият отбранителен аргумент на ответника се състои в твърдението му, че вземането на ищеца е погасено, поради сключен договор за цесия от 04.02.2013г., по който е извършено плащане на трето лице – „Униарт и Ко“ ООД.

Представен е писмен „Договор за прехвърляне на вземане“ от 04.02.2013г. с нотариална заверка на подписите, сключен между „Тент груп“ ЕООД – ЦЕДЕНТ и „Униарт и Ко“ ООД – ЦЕСИОНЕР. В тази връзка е несъстоятелно оплакването на въззивника, че РС неправилно бил посочил, че документът е представен от ответното дружество, вместо от ищцовото – това е напълно ирелевантно, особено след като никоя от страните не оспорва съществуването му, а ответникът гради защитната си теза върху него.

В този договор като предмет е посочено, че „… страните се споразумяха ЦЕДЕНТЪТ „Тент груп“ ЕООД се съгласява да замести особения длъжник „Арте груп“ ЕООД по задължение, равняващо се на 16 891, 20 лв., като плати сумата на „Униарт и Ко“ ООД, което е кредитор на „Арте груп“ ЕООД по задължение от 28 500 лв. Прехвърленото вземане преминава в патримониума на „Униарт и Ко“ ООД….“

По-нататък в договора е уговорено, че „„Униарт и Ко“ ООД се съгласява да придобие вземането на „Арте груп“ ЕООД към „Тент груп“ ЕООД в размер на 16 891, 20 лв., която „Тент груп“ ЕООД се задължава да преведе по сметка на цесионера“.

В антетната част на този договор, в раздел, наречен „Изходни позиции“ двете страни са описали своето виждане за налични договорни отношения и произтичащи от тях задължения между „Арте груп“ ЕООД, „Тент груп“ ЕООД, „Униарт и Ко“ ООД, „Джерамис“ ООД и „Боряна 22“ ЕООД.

Правният анализ на представения документ го дисквалифицира като договор за цесия. Независимо как страните ще изберат да нарекат едно съглашение, неговото правно действие се определя от характеризиращите го елементи, обективиращи волята на участниците в него.

По правната си същност договорът за цесия /прехвърляне на вземане/ представлява съглашение, при което носителят на едно вземане го отстъпва на едно трето лице. В този договор не участва само длъжникът, спрямо когото се прехвърля вземането, необходимо за валидността му, обаче, е съгласието на първоначалния и новия кредитор.

Приложена към настоящия случай, тази постановка предполага, че щом по комисионния договор кредитор на паричното вземане е „Арте груп“ ЕООД, а „Тент груп“ ЕООД е длъжник, то да цедира вземането си може да стори само и единствено „Арте груп“ ЕООД – тоест кредиторът. Длъжникът не може да се разпорежда с чуждо вземане и уговорката, че „Униарт и Ко“ ООД се съгласява да придобие вземането на „Арте груп“ ЕООД, която прави, обаче, с „Тент груп“ ЕООД, не може да предизвика ефекта на цесията. Носител на правото на паричното вземане по комисионния договор си остава ищецът „Арте груп“ ЕООД. За да се освободи от него, длъжникът „Тент груп“ ЕООД следва или да плати, или да противопостави някакви други правоизключващи, правопогасяващи или правопрекратяващи възражения.

Доколкото в договора от 04.02.2013г. се коментират задължения на „Арте груп“ ЕООД към други дружества, включително и „Униарт и Ко“ ООД, и доколкото предметът му е дефиниран като „………..„Тент груп“ ЕООД се съгласява да замести „Арте груп“ ЕООД по задължение, равняващо се на 16 891, 20 лв., като плати сумата на „Униарт и Ко“ ООД“, би могло да се търси аналог с правната фигура на „поемане на дълг“. В такъв случай длъжникът „Тент груп“ ЕООД би могъл да оспорва в това производство основателността на иска против него, ако са налице всички белези на заместването в дълг по смисъла на чл. 102 от ЗЗД. За да се породят правните последици на освобождаването на длъжника от отговорност към кредитора при тази хипотеза, е абсолютно задължително изричното съгласие на кредитора. Тъй като, очевидно страните по съглашението от 04.02.2013г. са изключили кредитора по комисионния договор - „Арте груп“ ЕООД като участник, то не може да става дума за едностранно поемане на дълг, при което кредиторът сключва договора за заместване на стария длъжник с трето лице, което става нов длъжник – поемател на дълга. Поради това страните са се домогнали да извършат двустранно поемане на дълг, при което длъжникът уговаря с трето лице – новия длъжник, своето заместване в дълга по отношение на кредитора. Това, обаче, не може да стане без изричното съгласие на кредитора, тъй като те не могат своеволно да се разпореждат с неговото право и правната норма защитава интереса му определено лице да му е длъжник.

В светлината на изложеното е видно, че отново няма съвпадение между правната норма и фактическото положение. Освен, че ищецът „Арте груп“ ЕООД, кредитор по комисионния договор, не е участвал в договора от 04.02.2013г., липсва негово изрично съгласие, нещо повече – той е изразил категоричното си несъгласие и е настоял паричното задължение  да му бъде изпълнено именно от длъжника-ответник - „Тент груп“ ЕООД. В тази връзка е съставил и фактура за плащане. При така установените обстоятелства е видно, че съглашението между длъжника „Тент груп“ ЕООД и третото лице „Униарт и Ко“ ООД не може и няма действие спрямо кредитора-ищец „Арте груп“ ЕООД и той има годно притезание за исковата сума против ответника „Тент груп“ ЕООД.

Тук може да се отбележи, че настоящият състав намира за несъстоятелно твърдението на въззивника, че представянето от страна на ищеца на договора от 04.02.2013г. представлявало „своеобразно съдебно признание на фактите, отразени в него“. След като на ищеца е било изпратено копие от договора с нотариалната покана /и това е фактът, който той признава/, е закономерно и да представи документа, защото той не отрича самото осъществяване на юридическия факт на сключване на договора, но това процесуално действие не може да се приравни на съгласие със съдържанието му. Становището си относно правното значение и мнението си относно действието на договора, ищецът недвусмислено е изложил още в исковата си молба.

На последно място следва да се посочи и, че няма установено и доказано задължение на „Арте груп“ ЕООД към „Униарт и Ко“ ООД, но дори да се приеме наличието на такова, отношенията между страните по делото биха могли да резултират в освобождаване на ответника от паричното му задължение, единствено ако „Униарт и Ко“ ООД му е прехвърлил вземането си против „Арте груп“ ЕООД и той е извършил надлежна компенсация, за да погаси двете насрещни задължения до размера на по-малкото /евентуално – своето/. Такива данни няма, освен това в представения договор от 04.02.2013г. уговорки в този смисъл изобщо не са обективирани по предвидените в правната норма  условия и начин. Следователно всички плащания извършени между изброените по-горе търговци, не са годни да погасят задължението на ответника към ищеца.

С оглед всичко изложено главната претенция е основателна и доказана и следва да се уважи в предявения размер, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане.

Основателна и доказана се явява и акцесорната претенция за присъждане на договорната неустойка. Тя е мораторна – за вреди от забавяне на плащането и е предвидена като кумулативна – дължи се заедно с изпълнението на основното задължение. Този иск също следва да се уважи в предявения размер, който е изцяло доказан, заедно с лихвата за забава.

Като е достигнал до идентични правни изводи, решаващият съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

Възражението на въззивника за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение и искането за намаляването му е несвоевременно направено и не може да се разгледа от въззивния съд. То е следвало да бъде отправено до първоинстанционния съд до приключване на устните състезания, след този момент въззивникът губи правото да се позове на разпоредбата на чл. 78 ал. 5 от ГПК.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивната страна, която следва да понесе своите както са направени и заплати на въззиваемия такива в размер на  1000 лв. за адвокатско възнаграждение, като, предвид възражението на насрещната страна, съдът не счита, че то следва да бъде намалявано. С оглед цената на исковете, действителната сложност на спора и осъществената защита, размерът гравитира около минималния по Наредба №1. Също така няма съмнения относно заплащането на сумата, за която в договора е отразено, че е дадена в брой. В тази част документът е писмен, частен, удостоверителен и има характер на  разписка.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                                     

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 863/14.11.2013г. по гр.д. № 1184/13г. на СлРС.

 

ОСЪЖДА  „Тент груп“ ЕООД, гр. Сливен да заплати на „Арте груп“ ЕООД, гр. София направените разноски за въззивната инстанция в размер на 1000 лв.

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен срок от връчването му.

                   

 

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: