Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 24.03.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:        МАРИЯ БЛЕЦОВА 

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря К.И. като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №114 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

            Образувано е по въззивна жалба против Решение №911/04.12.2013г. по гр.д.№6353/2012г. на Сливенски районен съд, с което ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на С.Т.Ч. сумата от 1668,66лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 21.12.2009г. до 21.12.2012г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 21.12.2012г. до окончателното й изплащане; сумата от 347,18лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода до завеждане на исковата молба и направените по делото разноски в размер на 200лв.; признато е за установено по отношение на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че С.Т.Ч. има право на 170 часа допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода от 21.12.2009г. до 21.12.2012г.; отхвърлени са като неоснователни предявените от С.Т.Ч. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София искове за заплащане на възнаграждение в размер на 282лв. за нощен труд в периода 21.12.2009г. – 21.12.2012г., ведно със законната лихва, считано от 21.12.2012г. и за заплащане на мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба в размер на 58,76лв.; присъдени са разноски на страните, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции и е осъдена ГД „Изпълнение на наказанията” – София да заплати в полза на съдебната власт държавна такса в размер на 196,75лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 240лв.

Решението е обжалвано от ГД „Изпълнение на наказанията” – София частично, в частта, с която ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на С.Т.Ч. сумата от 1668,66лв., представляваща непратено възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 21.12.2009г. до 21.12.2012г., ведно със законната лихва за забава, считано от 21.12.2012г. до окончателното й изплащане; сумата от 347,18лв., представляваща мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба, сумата от 200лв. – разноски, както и в частта, с която е признато за установено право на С.Т.Ч. на 170 часа допълнителен платен годишен отпуск за периода от 21.12.2009г. до 21.12.2012г., както и в частта относно осъждането й да заплати държавна такса и разноски за вещо лице.

            В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София твърди, че първоинстанционното решение в обжалваните части е неправилно и необосновано. Ищецът не доказал колко пъти му се е налагало да бъде на разположение и не е могъл да почива през всяко 24-часово дежурство през процесния период. Съгласно т.16 от Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007г. на Министъра на правосъдието е забранено отчитането за работно време на времето за почивка, каквото се пада 4-те часа разлика от 20 до 24 часа, които служителят е на територията на службата си, но не изпълнява постова служба и на практика не полага труд. В тази насока е и чл.301 от ППЗИНЗС. Неправилно съдът не е приспаднал полагащата се почивка от 90 минути, съгл. чл.301, ал.4 от ППЗИНЗС от действително отработеното време през наряда, като фактически отработеното време на ищеца става 22,5 часа за всеки наряд. Счита, че не следва да се кредитират свидетелските показания, поради заинтересуваност на свидетелите. Не се установило нарушение на 4-часовите почивки през процесния период, като през 4-часовата почивка ищецът е можел да ползва 90 минути за хранене при желания от негова страна, тъй като надзирателите почиват на ротационен принцип и поста не се оставя без надзор. Евентуално счита, че се касае за непрекъснат 24-часов график и тогава е налице хипотезата на полагане на труд при дежурство, които часове са част от редовното работно време и не следва да се заплаща като извънреден труд. Ищецът полага труд първа категория и получава допълнително материално и социално осигуряване. Възнаграждението му се образува от заплата за категория и заплата за длъжност, което не се влияе от отработените часове за тримесечието и остава непроменено, дори служителят да е отработил по-малко от нормативно определеното време за дадено тримесечие. Счита, че на основание чл.84, т.1 от ГПК не дължи заплащане на държавна такса и разноски за вещо лице. С оглед изложеното въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното първоинстанционно решение в обжалваните части.

            С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ищеца в първоинстанционното производство С.Т.Ч. чрез пълномощника адв.П., който оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. С.Т.Ч. намира постановеното решение в обжалваните части за правилно, обосновано и законосъобразно. Посочва, че в хода на производството се установило, че т.нар. „почивки по време на дежурство“ нямат характеристиките на същински такива. От свидетелските показания се установило, че времето за почивка по време на всяко дежурство представлява работно време с присъщите му основни характеристики за оставане на разположение на работодателя в рамките на териториалната единица по местослужене с готовност за престация на работна сила по всяко време при нужда. Времето за хранене не е пълноправна почивка, тъй като по всяко едно време, дори когато се храни, ищеца е бил на разположение на главния надзирател със задължението да изпълнява възложените му задачи. Ищецът не е можел да ползва фактически регламентираните в чл.301, ал.4 от ППЗИНЗС почивки с оглед характера на изпълняваната от него дейност и недостига на служители в Затвора – Сливен, като на практика не е почивал и тези почивки не следва да се приспадат от работното му време. Работодателят не е изпълнил задължението си съгл. цитираната норма да осигури почивки със съответното времетраене, като същото е и неизпълнимо. Посочва, че претендира извънреден труд само дотолкова, доколкото работното време на ищеца е надхвърляло нормата работно време за съответното отчетно тримесечие. Намира за ирелевантни аргументите на въззивника относно категоризиране на положения от ищеца труд и допълнителните материални придобивки. Моли съда да потвърди атакуваното решение в обжалваните от ГД „Изпълнение на наказанията” – София части.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК е подадена насрещна въззивна жалба от С.Т.Ч., който обжалва посоченото решение в частта, с която са отхвърлени като неоснователни предявените от него против ГД „Изпълнение на наказанията” – София искове за заплащане на възнаграждение в размер на 282лв. за нощен труд в периода 21.12.2009г. – 21.12.2012г., ведно със законната лихва, считано от 21.12.2012г. и за заплащане на мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба в размер на 58,76лв. и Ч. е осъден да заплати на ГД „Изпълнение на наказанията” – София разноски по делото в размер на 60лв., съразмерно с отхвърлената част от исковете.

С подадената насрещна въззивна жалба С.Т.Ч. атакува първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и относно присъдените на ответната дирекция разноски, като неправилно. Счита, че от събраните по делото доказателства се установило фактическото полагане на нощен труд от негова страна по време на даваните 24-часови и 12-часови дежурства. Счита, че неправилно районният съд се е позовал на разпоредбата на чл.302, ал.1 от ППЗИНЗС, който противоречал на по-високи по степен нормативни актове. В ЗИНЗС липсва изрична правна норма относно нощния труд, но съгл. чл.19, ал.2 от същия следва да се прилага ЗМВР. В чл.202, ал.4 от ЗМВР е предвидена възможност държавните служители да претендират и други допълнителни възнаграждения, каквото е възнаграждението за положен нощен труд, когато е предвидено със закон или друг акт на МС. В случая допълнителното възнаграждение е посочено в ЗДСл, към който ЗМВР препраща. С разпоредбата на чл.67, ал.3, т.4 от ЗДСл., респ. чл.67, ал.7, т.1 от ЗДСл. след изменението от 01.07.2012г., е предвидено допълнително възнаграждение за работа през нощта. Нормата на чл.302, ал.1 от ППЗИНЗС е норма от подзаконов нормативен акт и следва да се приложи при колизия нормата на по-високия нормативен акт – в случая ЗМВР и ЗДСл. Поради това счита, че претенцията му за заплащане на положен нощен труд е основателна и доказана. Основателна е и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху тази главница. Моли въззивния съд да отмени решението на СлРС в отхвърлителната му част, както и в частта относно присъдените на ответната дирекция разноски  и да постанови ново, с което да уважи исковете му за заплащане на сумата от 282лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд в периода от 21.12.2009г. до 21.12.2012г., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба и за заплащане на мораторна лихва в размер на 58,76лв. за периода до завеждане на исковата молба.

С насрещната въззивна жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.3 от ГПК по делото е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба, подаден от ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

С отговора на насрещната въззивна жалба ГД „Изпълнение на наказанията” – София оспорва същата като неоснователна. Счита, че първоинстанционното решение в обжалваната от Ч. част е правилно,  законосъобразно и обосновано. Съгласно чл.302 от ППЗИНЗС служителите от надзорно-охранителния състав не получават компенсация за нощен труд. Поради наличието на регламентация на нощния труд в цитираната разпоредба не следва да се прилага ЗДСл. Моли съда да остави насрещната въззивна жалба без уважение и да потвърди решението на СлРС в тази му част като правилно и законосъобразно.

            В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба и оспорва насрещната въззивна жалба. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната от дирекцията част  - относно присъденото възнаграждение за положен инзвънреден труд, мораторна лихва върху него и установяването на право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 170 часа. Претендира разноски за двете инстанции. Прави възражение за прекомерност на адвокатските възнаграждения, заплатени от въззиваемия Ч. за двете инстанции и моли съда да ги намали. Излага подробни съображения в писмена защита.

В с.з. въззиваемият С.Т.Ч., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощника адв.П., който поддържа насрещната въззивна жалба и оспорва подадената от ГД „Изпълнение на наказанията” – София въззивна жалба. Моли съда да уважи насрещната въззивна жалба, като присъди възнаграждение за положен от Ч. нощен труд и мораторна лихва. Претендира присъждане на съответна част от направените пред първата инстанция разноски, както и тези, направени пред въззивната инстанция. Посочва, че адвокатските възнаграждения не прекомерни, а са към минимума.

Въззивният съд намира въззивната жалба и насрещната въззивна жалба за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната и насрещната въззивна жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

От събраните пред районния съд доказателства се установява следното от фактическа страна:

Ищецът в първоинстанционното производство С.Т.Ч. през периода 05.11.2009г. – 01.06.2012г. заемал длъжността „надзирател“ в Затвора – гр.Сливен, като е встъпил в длъжност на 26.04.2004г., а през периода 01.06.2010г. – 05.11.2012г. е заемал длъжността „главен технически сътрудник /надзорно-охранителна дейност/“ в Затвора – гр.Сливен, встъпил в длъжност на 01.06.2010г.

През процесния период ищецът е давал 24- часови, 12-часови и 8-часови дежурства.

От събраните по делото гласни доказателства се установява, че 24-часовите смени започвали сутрин в 7,45ч. с инструктаж на наряда и завършвали на следващия ден в 8,30 часа с отвод. 12-часовите смени са дневни и нощни. Дневната 12-часова смяна започва в 7,45 часа сутринта и завършва в 20,30часа вечерта. Нощната 12-часова смяна започва в 19,45 часа и завършва на следващия ден в 8,30 часа сутринта. В дежурствата се включват инструктажите и отводите, по време на които личния състав е с униформата и полагащото се снаряжение. Налага се пристигане по-рано преди всяко дежурство за обличане на униформата. През цялото време на дежурството служителят е на разположение на главния надзирател, няма право да изключва радиостанцията и следва да се отзове при всяко повикване. Служебните занятия и претърсванията се извършват, когато служителят не е на смяна  и би трябвало да си почиват, а биват викани за тези дейности. Времето за хранене и за почивка на практика е по-малко от установеното, защото хора не достигали и обедните почивки редовно се нарушавали. По време на дежурството служителите нямали право да събличат работното облекло.

От заключението на назначената и изслушана пред районния съд съдебно-икономическа експертиза се установява следното: Продължителността на положения от С.Т.Ч. извънреден труд за всяко тримесечие от отчетния период от началото на м.10.2009г. до края на м.09.2012г. е общо 505 часа, от които са му заплатени по ведомост 18 часа извънреден труд. Вещото лице е изчислило продължителността на положения извънреден труд за всеки отчетен период от 12-те тримесечия от началото на м.10.2009г. до края на м.09.2012г., като е съобразило положените дежурства по утвърдения за всеки месец график, реално отработените часове по време на всяко дежурство, както следва: за периода 01.10.2009г. – 31.08.2010г. съответно по 8 часа и 30 минути за 8-часовите дежурства, по 13 часа за 12-часовите дежурства и по 25 часа за 24-часовите дежурства, и за периода 01.09.2010г. – 30.09.2012г. съответно  по 8 часа, 12 часа и 45 мин. и 24 часа и 45 мин., сметнати са часовете за извършените претърсвания и обиски; 2 часа за участие в служебни занятия, ползваните дни платен годишен отпуск и отпуск поради временна неработоспособност. Общият размер на дължимото обезщетение за положен извънреден труд за периода м.10.2009г. – м.09.2012г. е 1679,06лв. и допълнителен отпуск за 170 часа. Общият размер на дължимите лихви за забава за неплатения извънреден труд за всяко тримесечие от датата на настъпване на изискуемостта на всяко вземане /първо число на месеца, следващ шестмесечието, през който труда е бил положен до 31.07.2011г. и от 01.08.2011г. – първо число на месеца, следващ тримесечието/ до подаване на исковата молба – 14.12.2012г. е 347,18лв. Нощният труд, положен от ищеца по графици за дежурство за всяко тримесечие от отчетния период м.10.2010г. до м.09.2012г. х 0,25лв. на час е общо за 282лв. Общият размер на дължимите лихви за забава за положения от ищеца нощен труд за всяко тримесечие от датата на настъпване на изискуемостта на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба е 58,76лв.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от С.Т.Ч. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, след допуснато от съда изменение, както следва: иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 1668,66лв. за периода от 21.12.2009г. до 21.12.2012г. с правно основание чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР; акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 347,18лв. с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд в размер на 282лв. за периода от 21.12.2009г. до 21.12.2012г. и акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху втората главница, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 58,76лв. с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД; иск за установяване правото на допълнителен платен годишен отпуск в размер на 170 часа, представляващи компенсация за положения извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие за периода от 21.12.2009г. до 21.12.2012г., с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

По въззивната жалба, подадена от ГД „Изпълнение на наказанията” – София:

Съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

Решението е обжалвано от въззивника ГД „Изпълнение на наказанията” – София в частите, с които предявените искове за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и обезщетение за забава върху него са уважени, както и в частта, с която е признато правото на Ч. на 170 часа допълнителен платен годишен отпуск за процесния период 21.12.2009г. – 21.12.2012г.

Настоящата инстанция споделя напълно правните изводи на Сливенски районен съд по тези обжалвани от ответника искове.  

Безспорно по делото е установено, че ищеца в първоинстанционното производство Ч. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като заема длъжност „надзирател“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София през периода м.12.2009г. – 01.06.2012г., а след това – от 01.06.2010г. до края на процесния период – м.12.2012г. заема длъжността „главен технически сътрудник /надзорно-охранителна дейност/“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

За отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР и съответните подзаконови нормативни актове, в т.ч. ППЗИНЗС. В чл. 202, ал.1, т.3 от ЗМВР, към който препраща чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, е предвидено, че държавните служители имат право на допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл. 211, ал. 3 от ЗМВР е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал. 3, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Безспорно, ищецът в първоинстанционото производство, видно от представените по делото писмени доказателства през процесния период е работил на 24-часови, 12-часови и 8-часови смени.  

Съгласно разпоредбите на чл.301, ал. 3, 4 и 6 ППЗИНЗС, надзирателите се назначават на пост за 6, 8, 12 или 24 часа, като непрекъснатото носене на службата за една смяна на един пост не може да бъде повече от 12 часа; че когато службата се носи без прекъсване, за работно време от 8 часа на постовия се осигурява половин час почивка, за работно време от 12 часа - 45 минути почивка, и за работно време от 24 часа - 90 минути почивка; служителите от наряда, които не изпълняват постова служба, са на разположение на дежурния главен надзирател, а в ареста - на командира на отделение или дежурния по арест; те имат право да почиват, без да се събличат, и не могат да напускат района на поделението, тъй като по това време са на разположение. Времето на разположение по същество е работно време, защото е част от времето свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност. Отговорът на въпроса, дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, се съдържа в това, дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя - тогава цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.    

Въззивният съд счита, че в случая неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, тъй като работникът или служителят е присъствал физически на място, определено от работодателя. Предвид изложеното следва извода, че в разглеждания случай определените в цитираната разпоредба минути за почивка, съставляват част от работното време на ищеца, в рамките на което той е изпълнявал трудовите си задължения, макар и в ограничен обем. Почивката която е ползвал, няма белезите на същинската "почивка", свързани с правото на служителя да разполага с времето си. Ищецът е на разположение на работодателя през всички часове от съответното полагано дежурство, като през времето, регламентирано за почивка, изпълнението на трудовите му задължения е макар и ограничено, не е преустановено – ищецът е постоянно на разположение на главния надзирател, няма право да изключва радиостанцията и следва да се отзове при всяко повикване. От свидетелските показания се установи, че на практика регламентираното време за почивка не е спазвано, тъй като не достигали хора и винаги се налагало прекъсване на почивката.

В този смисъл е и чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент е на Съвета от 4.03.2003 г., съгласно който работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в редица решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, с които се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Освен това се установи, че служителите идвали 15 минути преди всяко дежурство, съгл. разпоредбата на чл.305 от ППЗИНЗС, като смяната завършвала едва след отвода и приемане на дежурството от следващата смяна, като по време на инструктажите и отводите присъства целият личен състав с униформите и пълно снаряжение. С тези действия по инструктаж и отвод се удължавали 12-часовите и 24-часовите дежурства с още 45 мин., към които следва да се прибавят  и установените 15мин. задължително явяване преди инструктажа.    

Въззивният състав споделя извода на районния съд, че вътрешно-служебните заповеди, инструкции, указания и др. под. не следва да се прилагат при регулиране на процесните отношения, предвид противоречието им с нормативни актове с по-висок ранг.

Поради изложеното съдът приема, че времето, през което ищецът е бил на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение.  От заключението на назначената и изслушана пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, е установен размера на дължимото възнаграждение за положения от ищеца извънреден труд при прилагане правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР - 1679,06лв., което не е заплатено.

Следователно главният иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан в пълния претендиран след допуснатото изменение размер от 1668,66лв. за процесния период от 21.12.2009г. до 21.12.2012г.

С оглед основателността на главния иск, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху възнаграждението за положен извънреден труд. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на извънредния труд е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок /месечно или при тримесечно сумарно отчитане на работното време/. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение. Поради което съдът приема, че за претендирания период ответникът е бил в забава. С оглед разпоредбата на чл.86 от ЗЗД върху главницата следва да се присъди и лихва за забава, считано от изискуемостта на всяко вземане /първо число на месеца, следващ шестмесечието, през който труда е бил положен до 31.07.2011г. и от 01.08.2011г. – първо число на месеца, следващ тримесечието/ до подаване на исковата молба – 14.12.2012г. Размерът на мораторната лихва е определен от кредитираното заключение на СИЕ и възлиза на сумата от 347,18лв. Следователно акцесорната претенция е основателна в пълния претендиран размер след допуснатото от съда изменение.

Съгласно разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа. От кредитираното заключение на съдебно-икономическа експертиза се установява, че ищецът е положил извънреден труд повече от 50 часа на тримесечие, а именно - 170 часа за целия процесен период, които следва да се компенсират с допълнителен платен отпуск. Следователно предявеният установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР е основателен в пълния претендиран след изменението размер от 170 часа.

С оглед изложеното, въззивната жалба, подадена от  ГД „Изпълнение на наказанията” – София е неоснователна. Първоинстанционното решение в обжалваните от дирекцията части, с които са уважени исковите претенции по чл.202, ал.1, т.3, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР, 86, ал.1 от ЗЗД и чл.124, ал.1, вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР е правилно и законосъобразно и като такова ще бъде потвърдено в тази му част.

По насрещната въззивна жалба, подадена от С.Т.Ч.:

Съдът намира насрещната въззивна жалба за неоснователна.

С.Т.Ч. е обжалвал решението на районния съд в частите, с които са отхвърлени предявените от него искове за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд през процесния период 21.12.2009г. – 21.12.2012г. в размер на 282лв. и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху тази главница в размер на 58,76лв.

            Настоящата инстанция споделя напълно извода на районния съд, че исковата претенция за заплащане на възнаграждение за положен нощен труд през процесния период по време на даваните от ищеца 12-часови и 24-часови дежурства е неоснователна. Правилно районният съд е взел предвид и се е позовал на специалната разпоредба на чл.302, ал.1 от ППЗИНЗС, уреждаща материята, а именно, че служителите от надзорно-охранителния състав не получават компенсация за нощен труд.

Ищецът Ч. в подадената насрещна въззивна жалба се позовава на разпоредбата на чл. 67, ал.7, т.1 ЗДСл., според която за положен от държавните служители нощен труд, се дължи съответното допълнително възнаграждение. Настоящият съдебен състав намира, че цитираната разпоредба не може да намери приложение при регулирането на служебното правоотношение на ищеца и по-конкретно при определянето на елементите на дължимото му се възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 1 от ЗДСл., този закон урежда възникването, съдържанието и прекратяването на служебните правоотношения на държавните служители, доколкото друго не е предвидено в специален закон. В случая ищецът е държавен служител при ГДИН и законът, уреждащ служебното му правоотношение, е ЗИНЗС, а по силата на чл. 19, ал.2 от същия и субсидиарно приложимия ЗМВР. В разпоредбата на чл. 202, ал.1 ЗМВР са изброени допълнителните възнаграждения, които се изплащат на държавните служители, но сред тях не е предвидено възнаграждение за нощен труд. Съобразно изричната разпоредбата на чл. 302, ал.1 ППЗИНЗС, служителите от надзорно-охранителният състав, към който безспорно се числи ищецът, не получават компенсация за положен нощен труд. Положеният от тях нощен труд е част от 24-часовото, респ. 12-часовото  дежурство, което същите дават, съобразно на установеното за тях работно време. При тези обстоятелства специалните разпоредби на чл. 202, ал.1 ЗМВР и чл. 302, ал.1 ППЗИНЗС дерогират общата разпоредба на чл. 67 от ЗДСл., поради което в полза на ищеца не е възникнало правото да претендира заплащане на нощен труд.

Поради изложеното, съдът намира предявения иск за неоснователен.

Неоснователността на главния иск обуславя неоснователността на акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху главницата.

Поради това решението на районния съд и в тази му, обжалвана от Ч., част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на всяка страна направените от нея разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковите претенции. По направеното от пълномощника на ответната дирекция възражение за прекомерност, районният съд го е обсъдил с решението и го е оставил без уважение, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Съдът намира този извод на районния съд за правилен. Не са налице условия за присъждане в по-нисък размер на разноски за адвокатско възнаграждение в първата инстанция. Заплатения адвокатски хонорар в размер на 300лв. е съвсем малко над минимума по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет /294,39лв./. Решението на СлРС в частта относно присъдените на страните съразмерно разноски е правилно и законосъобразно.

Решението на районния съд относно определената държавна такса и разноски в полза на бюджета на съдебната власт е правилно и законосъобразно, с оглед изхода на спора. Следва само да се отбележи, с оглед възражението във въззивната жалба на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че в случая е неприложима разпоредбата на чл.84, т.1 от ГПК, тъй като се касае именно за визираното в правната норма изключение – частни вземания, като правилно районният съд е приложил разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК.

С оглед изхода на спора по въззивната и насрещната въззивна жалба – неоснователността и на двете, на страните не следва да се присъждат разноски за тази инстанция.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №911 от 04.12.2013г., постановено по гр.д. №6353/2012г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

Решението в частта относно установителния иск може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, а в останалата му част е окончателно, с оглед нормата на чл.280, ал.2 от ГПК.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                            

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.