Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  144

 

гр. Сливен, 09.05.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

        СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на седми май през две хиляди и четиринадесета година в състав:                

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                              ЧЛЕНОВЕ:В. АНГЕЛОВА                                                                       

                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря К.И., като разгледа докладваното от Мартин Сандулов въз.гр.  д.  N 136 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 219/13.12.2013г. по гр.д. № 69/13г. на НзРС, с което е осъдена Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”, гр. София, да заплати на В.М.Д.:

-  сумата 786,92 лв. главница, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.01.2010г.- 01.01.2013г., заедно със законовата лихва от 29.01.2013г. до окончателното изплащане и 155,03 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата от датата на изискуемост на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба и

- сумата 706,20 лв. главница, представляваща паричната равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна и ободрителни напитки за периода 21.01.2010г - 21.01.2013г., заедно със законовата лихва от 29.01.2013г. до окончателното изплащане и 85,03 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата от датата на изискуемост на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба и са присъдени такси и разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, обжалва решението, като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно в частите само относно главните искове, с които са присъдени сумите, представляващи възнаграждение за положен извънреден труд и парична равностойност на безплатна храна и ободрителни напитки.

Заявява, че по отношение на първия главен иск съдът е основал част от фактическите си констатации на свидетелски показания, депозирани от лица, които са служители на РС ПБЗН-Нова Загора, имащи частен интерес от изхода на делото, понеже са предявили искове със същия предмет. Не се е съобразил с представените писмени доказателства и действалите през исковия период Наредба № 491/10г. Инструкция № 343/09г. и  така е достигнал до незаконосъобразни правни изводи. По отношение на другите искове относно паричната равностойност на храна и ободрителни напитки, въззивникът също твърди, че те са незаконосъобразно уважени, поради неправилно прилагане на относимите правни норми и без да се вземат предвид Наредба № Із-1681/12г., МЗ № Із-1259/22.08.2006г. и последвалите МЗ, с които тя е изменяна и допълвана. Развива подробни съображения относно това, че на ищеца не се е дължало осигуряване на безплатна предпазна храна, тъй като извършваната от него дейност не е свързана с някоя от рисковите за здравето последици по т. 1 от първата цитирана МЗ, а по-късно са му изплащани суми за храна, именно през исковия период. Заявява, че щом е получавал пари за храна, такива не му се дължат на друго основание, с оглед т. 9 на МЗ Із-1259/06г. Също така въззивникът заявява, че е неоснователно и искането за присъждане равностойност на ободрителни напитки, тъй като на работното място на ищеца са осигурени легла за сън и почивка за времето, през което той не е бил на произшествие и които реално се ползват, с оглед което не му се дължат и ободряващи напитки. Освен всичко това, въззивникът заявява, че по начало е недопустимо компенсирането на осигуряваната безплатна храна и тонизиращи напитки с пари. Такава забрана има в посочената МЗ – т. 10, а нормите на КТ са неприложими, тъй като ищецът не е работил по трудово правоотношение, освен това е налице ЗМВР и подзаконова нормативна уредба по неговото прилагане. Аргументира се и с практика на ВКС, че безплатната храна не е доход и не представлява част от трудовото възнаграждение, поради което няма и възможност за парична компенсация при недаването й. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени в атакуваните части първоинстанционното решение и вместо това постанови ново, с което отхвърли исковете на ищеца за тях, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски и ю.к.възнаграждение.

С въззивната жалба са представени копия от отчети за дейността на КУТ за 2011г. и 2012г. и протокол от заседание на КУТ за 4-то тримесечие а 2012г., които съдът е отказал да приеме като доказателствени средства поради настъпила преклузия и неотносимост към предмета на доказване.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Въззиваемият подробно и последователно оборва всички инвокирани доводи на въззивника и излага контрааргументи, с които обосновава основателността на претенциите си. Счита, че атакуваните части на решението са правилни и законосъобразни, поради което моли въззивния съд да ги потвърди. Претендира разноски за въззивната инстанция. Няма направени нови доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивника, редовно призован, не се явява процесуален представител.

В с.з.  въззиваемият, редовно призован, не се явява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е ЧАСТИЧНО неправилно.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към мотивите на първоинстанционното решение.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са частично основателни.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРЕТЕНЦИЯТА ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА ИЗВЪНРЕДЕН ТРУД:

Съдът счита, че тя е изцяло основателна и доказана в размера и за периода, за който е предявена, след допуснатото изменение на исковете.

Установено е безспорно, че ищецът, с оглед естеството на работата си и нейната организация, е работел на смени от по 24 часа, които, обаче реално са продължавали по 24, 30 ч., тоест – е полаган извънреден труд, който, съгласно разпоредбата на чл. 202 ал. 1 т. 3 от ЗМВР, следва да бъде и допълнително възнаграден. Въззивният съд не намира за основателно възражението на въззивника, че за формирането на тези изводи са ползвани гласни доказателства, които са събрани от свидетели, имащи частен интерес от изхода на делото. Действително разпитаните лица са служители на РС ПБЗН-Нова Загора, но именно това обстоятелство гарантира в по-голяма степен верността на показанията им, които напълно съвпадат, имат плътност, конкретност и убедителност. Само това, че докато се намират в служебни правоотношения с ответника и са в положение на зависимост от него, те изнасят факти, които са неблагоприятни за него, е достатъчна препоръка за надеждността на показанията им. Доколкото свидетелите са обещали да дадат истинни показания, при съзнаване отговорността по чл. 290 от НК, настоящата инстанция не може да презумира съзнателно лъжесвидетелстване, доколкото няма никакви индицци, че изложеното от тях не отговаря на обективната фактическа обстановка. Аргумент в тази насока не могат да бъдат разпоредбите на цитираните от въззивника Наредба № 491, Инструкция № 343, МЗ и допълненията им, и др., тъй като за основателността на иска са от значение не само формално разписаните принципни положения в правната норма - сами по себе си, а  действително осъществените факти и дали те са в съзвучие с разпоредбите, регулиращи тези правоотношения.

Ето защо, след като в случая е констатирано разминаване между тях и се установява, че ищецът е полагал извънреден труд по смисъла на ЗМВР, но само част от него му е бил заплатен, ответникът безусловно следва да изпълни задължението си, възникнало по силата на закона и да му изплати възнаграждение и за останалата част от положения извънреден труд за исковия период. Представените Графици за организиране на работата и Протоколи за отчитане на положения извънреден труд не влизат в противоречие с горните изводи – спазването на графиците не може да се установи със самото им съществуване, а протоколите са взети предвид при извършване на експертизата и изплатения извънреден труд е приспаднат от общо положения. След като страната, носеща тежестта да стори това, не е представила заповед с конкретно почасово разпределение на времето за носене на непрекъснатото денонощно дежурство, касаещо спорния период, е допустимо това да бъде доказано с гласни доказателствени средства.

Така този иск следва да бъде уважен изцяло.

Основателността му обуславя и основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за лихви до завеждането на исковата молба.

ПО ОТНОШЕНИЕ НА ИСКОВЕТЕ ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА ЛЕВОВАТА РАВНОСТОЙНОСТ НА ПОЛАГАЩА СЕ БЕЗПЛАТНА ХРАНА И РАВНОСТОЙНОСТТА НА ПОЛАГАЩИ СЕ ОБОДРИТЕЛНИ НАПИТКИ:

Въззивният съд счита, че претенцията за заплащане на стойността на безплатна предпазна храна  е неоснователна и следва да се отхвърли.

Съгласно основната разпоредба в специалния закон – ЗМВР, чл. 204 ал. 3, пр. 1, на служителите, работещи при специфични и рискови условия, се осигурява безплатна храна.

Въз основа на тази норма в Заповед на министъра на МВР, неколкократно изменяна и допълвана, е доразвита идеята и е конкретизирана съобразно различните групи служители на МВР с оглед съответната работа, която извършват. В нея е посочено, че служителите, които имат право на безплатна храна се определят със заповед на ръководителя на основното структурно звено. Такава заповед не е представена по делото, но са представени платежни бележки на ищеца за периода, от които е видно, че са му били начислявани и изплащани суми за „храна”.  

Съгласно разпоредбата на т. 9 от цитираната МЗ, когато за служител на МВР съществуват няколко основания за осигуряване на безплатна храна, такава следва да им се осигурява само на едно основание.

Така, щом за ищеца не се установява да е попадал в категорията служители, на които се полага безплатна храна на конкретно основание, посочено в някоя от заповедите, но работодателят му е изплащал през исковия период суми за непредоставена такава, съдът приема, че той не може да претендира по-голям размер на стойността й, дори да е съществувало друго основание. Ето защо този иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

Неговата неоснователност обуславя неоснователността и отхвърлянето на акцесорната претенция за лихви върху главната сума.

Претенцията за заплащане стойността на полагащи се ободрителни напитки в размер на 111,00 лв.  е основателна и следва да бъде уважена.

Безспорно разпоредбата на чл. 204 ал. 3 пр. 2 от ЗМВР предвижда на служителите, работещи на смени, да се осигуряват ободряващи напитки. Извън съмнение е, че ищецът е попадал в приложното поле на тази разпоредба, както и, че  ответникът не е доказал нито предоставянето на такива за исковия период, нито заплащане на паричната им равностойност. Не може да се сподели възражението му, че щом на служителите в звената на ПБЗН са осигурени условия за сън и почивка по време на 24 часовите смени в районните служби, това освобождава работодателя от задължението му по чл. 204 ал. 3 пр. 2 от ЗМВР, тъй като двете неща не са поставени в условие на зависимост едно от друго.

Другото възражение на въззивника-ответник е свързано със забрана да се компенсира осигуряваната безплатна предпазна храна и тонизиращи напитки с пари, която е закрепена в т.10 на МЗ  № Із-1259/22.08.2006г. Въззивният съд не  приема за основателен и този аргумент. На първо място цитираната заповед е издадена по време на действието на забранителната разпоредба на чл. 285 ал. 3 от КТ /отм./ Съдът счита, че поради характера и предназначението, както и с оглед съображенията за предоставяне на тонизиращи напитки, те следва да се приравнят от правна гледна точка на храната, дължима за осигуряване от работодателя. През исковия период, какъвто той е останал след допуснатото изменение, посочената разпоредба вече е била отменена и следва да се приеме, че е допустимо да се търси паричната равностойност на ободряващите напитки, както поради формалното отпадане на забраната, така и с оглед общите граждански правила. Тъй като е налице, най-общо казано, едно задължение на ответника, при неговото неизпълнение законът предвижда освен иска за реално изпълнение, кредиторът да може да получи обезщетение вместо изпълнение, тоест – паричната равностойност на дължимата престация, в случая –  натуралното задължение за предоставяне на ободряващи напитки. На второ място следва да се посочи, че самият работодател е възприел в практиката си заместване на дължимо в натура изпълнение – безплатна храна – с парични суми, тъй като такива са били редовно начислявани и изплащани на ищеца. С оглед посоченото по-горе, че и храната, и напитките служат за облекчаване и подкрепяне на физиологичното състояние на служителя, извършващ определена дейност, то не може да се приеме различния подход при изпълнението на това задължение.

На следващо място, дори да се счете, че КТ е неприложим към отношенията между страните и че те се уреждат единствено посредством правилата на ЗМВР, то разпоредбите на чл. 204 ал. 1  и ал. 2 дефинитивно допускат заместването на натуралните престации /за храна и облекло/ с пари. С оглед систематичното място на ал. 3, тя само стеснява и прецизира вида и предназначението на храната и напитките, като въвежда конкретни изисквания, при наличие на които възниква субективното право на служителя. Поради това няма причина да се приеме, че допуснатото в ал. 1 заплащане на левова равностойност на храната е забранено по отношение на нея и напитките в ал. 3.   На последно място, т. 10 от МЗ, на която се позовава въззивникът, е норма от акт със значително по-нисък ранг от този на закон или кодекс, като при колизия приоритет има по-силната норма. В случая нормата на МЗ не е била своевременно хармонизирана с настъпилите изменения в законовите разпоредби, което изключва и действието й пред тях.

Уважаването й прави основателна и акцесорната претенция за обезщетение за забава в размер на законовата лихва, която следва да се уважи също изцяло в размер на 13, 38 лв.

Основателни са и исковете за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане на всички уважени главни претенции.

Така, щом крайните правни изводи на двете инстанции по отношение на обжалваните части на решението, частично се разминават, атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, касаеща главния иск за заплащане левовата равностойност на полагаща се, но непредоставена храна за процесния период в размер на  595,00 лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, и акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва от падежа на всяко задължение до завеждането на исковата молба в размер общо на 69,65 лв. и вместо това бъде постановено ново, с което тези претенции бъдат отхвърлени изцяло.

По отношение на акцесорните претенции за заплащане на обезщетение за забава в размер на мораторната лихва от изискуемостта на всяко задължение до завеждането на исковата молба въззивникът не е подал жалба и съдът няма да се произнася с решението си по тях.

В останалите атакувани части първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

В необжалваните части актът на НзРС е влязъл в сила.

Присъдените на ищеца разноски следва да се намалят на 240,60 лв., с оглед частичното уважаване на исковете.

 Въззивникът е претендирал заплащане на разноски. Съгласно чл.78 ал.8 от ГПК в полза на юридически лица и еднолични търговци се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. От действащата норма, в сравнение с тази по отменения ГПК, отпаднаха държавните учреждения и общините . В чл.64 ал.5 от ГПК /отм/ беше разписано, че когато делото е решено в полза на държавно учреждение или община, осъденото лице е длъжно да заплати всички задължителни за отделните граждани такси и разноски. В полза на държавните учреждения, общините и другите юридически лица се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт.  Новата редакция на закона е повлияна от обстоятелството, че юрисконсултите получават трудово възнаграждение за процесуалното си представителство и, за разлика от тези при юридическите лица и едноличните търговци, на тях не следва да им се признава разхода за такова възнаграждение. Поради това и в случая не следва да бъдат присъждани претендираните разноски.

С оглед изхода на процеса на въззиваемия следва да се заплатят 240,60лв. разноски за въззивното производство.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                                        Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 219/13.12.2013г. по гр.д. № 69/13г. на НзРС, В ЧАСТИТЕ , с които е осъдена Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”, гр. София, да заплати на В.м.Д. сумата 595,00 лв., главница, представляваща паричната равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна за периода 21.01.2010г-21.01.2013г., заедно със законовата лихва от 29.01.2013г. до окончателното изплащане и сумата от 69,65 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата от датата на изискуемост на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба, както и по отношение на присъдените разноски на В.М.Д. по делото над сумата от 240,60 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

 

ОТХВЪРЛЯ  предявените от В.М.Д. ЕГН ********** *** против ГЛАВНА ДИРЕКЦИЯ „ПОЖАРНА БЕЗОПАСНОСТ И ЗАЩИТА НА НАСЕЛЕНИЕТО”, ГР. С.,ул. „П.” № *, ЕИК 129010164 искове за заплащане на сумата 595,00, представляваща паричната равностойност на незаплатена безплатна предпазна храна за периода 21.01.2010г-21.01.2013г., заедно със законовата лихва от 29.01.2013г. до окончателното изплащане и 69,65 лв., представляващи мораторна лихва върху главницата от датата на изискуемост на всяко вземане до датата на подаване на исковата молба, като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение№ 219/13.12.2013г. по гр.д. № 69/13г. на НзРС в останалите обжалвани части.

 

ОСЪЖДА  Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението”, гр. София да заплати на  В.М.Д. направените разноски за въззивното производство съразмерно на отхвърлената част от жалбата в размер на 240,60 лв.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед цена на исковете под 5 000 лв.

                                       

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                                               ЧЛЕНОВЕ: