Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №136

 

гр. Сливен, 08.05.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тридесети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:  

            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:        МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №139 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от П.Т.Ж. против Решение №618/05.11.2013г. по гр.д.№3257/2012г. на Ямболски районен съд, с което е осъден П.Т.Ж. да заплати на И.В.И. на основание чл.45 от ЗЗД, вр.чл.471, ал.1 от ГПК сумата от 4700лв., представляваща обезщетение за причинени вреди, ведно със законната лихва за забава, считано от 12.05.2009г. до окончателното й изплащане, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от 7000лв. е отхвърлен като неоснователен и на страните са присъдени разноски по делото, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от иска.

С въззивната жалба се атакува решението в осъдителната му част и в частта относно разноските.

По повод отвод на всички окръжни съдии от състава на Ямболски окръжен съд, с Определение №60/24.02.2014г. по ч.гр.д.№38/2014г. АС – Бургас е определил Сливенски окръжен съд за компетентен да разгледа подадената въззивна жалба.

В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство П.Т.Ж. твърди, че първоинстанционното решение в обжалваната осъдителна част е необосновано и незаконосъобразно, постановено при допускане на съществени нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Счита, че районният съд не е изложил детайлни и обосновани мотиви. Ищецът не ангажирал доказателства относно демонстрирането на действие от стана на ответника, нарушаващо правна повелителна норма, задължаваща към определено поведение или общия принцип да не вреди другиму. Не е посочено коя конкретна правна норма ответника е нарушил, чрез която му е причинил вреди. Не е установена и причинната връзка между деянието и причинения резултат – липсата на процесното МПС. Не са ангажирани доказателства, от които да се установи, че причиненият вредоносен резултат е типичния, непосредствен такъв и е в пряка причинно-следствена обусловеност от поведението на ответника. Неправилно съдът е кредитирал заключението на вещото лице Божков и в нарушение на процесуалните правила оставил без уважение искането му за назначаване на тройна съдебно-оценителна експертиза. От въззивния съд иска отмяна на решението на РС - Ямбол в обжалваната част и постановяване на ново, с което да се отхвърли изцяло предявения против него иск по чл.45 от ЗЗД. Претендира присъждане на направените пред двете съдебни инстанции разноски.

С въззивната жалба не са направени доказателствени и процесуални искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – И.В.И., който оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Намира решението на ЯРС за правилно и законосъобразно. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди атакуваното първоинстанционно решение. Посочва, че съдът е обсъдил въпроса за противоправно разпореждане от страна на пазача със запорираната вещ и приел, че е налице деликт. Обсъдил е и причинната връзка между противоправните действия на пазача и настъпилите вреди. Посочва, че съдът правилно е кредитирал заключението на вещото лице Божков, като заключението е обективно, всестранно и пълно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът П.Ж., редовно призован, се явява лично и с представител по пълномощие адв.М.А. ***, която поддържа подадената въззивна жалба на съображенията изложени в нея и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски.  

В с.з., въззиваемият И.И., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник адв.Г. ***, който оспорва въззивната жалба като неоснователна и поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Искът, с който първоинстанционния съд е сезиран, е иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, извършено от пазач на запорирана вещ  с правно основание чл.45 от ЗЗД, вр. с чл.471, ал.1 от ГПК.

За да бъде уважен така предявения иск, на първо място ищецът следва да установи твърдяното качество „пазач“ на запорирана движима вещ на ответника и елементите на сложния фактически състав на чл.45 от ЗЗД: деяние /действие или бездействие/, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и причинената вреда и вина.

Безспорно по делото е установено, а и този въпрос не е спорен между страните, че ответника – въззивник Ж. е надлежно назначен с нарочен акт на ЧСИ Х. с район на действие ЯОС за пазач на процесната движима вещ – колесен трактор „ЮМЗ“ с ДК№У0391ЕЕ, т.е той има качеството „пазач“ на процесната движима вещ.

От събраните пред районния съд доказателства е установено и наличието на противоправно действие на ответника в качеството му на пазач на процесното МПС, като същият е предал оставеното му за съхранение МПС на представител на взискателя без нарочно разрешение и съответен акт от ЧСИ Х., която го е назначила за пазач и му е възложила действията по пазене на вещта. Ответникът Ж. има нормативно установено задължение да пази предадената му в това му качество вещ като добър стопанин /чл.471, ал.1 от ГПК/. Пазачът в изпълнителното производство, приложимо в случая при изпълнение на наложената обезпечителна мярка „запор“ /чл.400, ал.1 от ГПК, вр. с чл.465 – чл.472 ГПК/, се назначава от съдебния изпълнител и само той може да го замени, респ. освободи от задължението му. Извършените от ответника действия по фактическо предаване на взискателя на запорираната вещ е грубо нарушение на задълженията на пазач и грубо погазване правата на страните в обезпечителното производство. Целта на самото обезпечително производство е запазване на статуквото по отношение на запорираната вещ – запазване на същата в състоянието, в което се намира при налагане на запора, до решаване на спора по предявения, в случая, ревандикационен иск по отношение на нея. Със самоволното предаване на вещта на взискателя – една от страните в обезпечителното и исково производство, без нарочен акт на съдебния изпълнител, са нарушени правата на другата страна в производството – ищеца И.. На практика се стига да осуетяване действието на обезпечителната мярка и накърняване правата на другата страна. Наложеният запор има за цел да лиши длъжникът от възможност да се разпореди със запорираната движима вещ, но не води до възникване на такова право у кредитора. Законът урежда възможност за оставяне на запорираната вещ за пазене от длъжника /чл.469 от ГПК/, но не е предвидена възможност за предаване за пазене на взискателя. С извършените действия по предаване на оставената му за пазене вещ, ответникът е нарушил императивни законови разпоредби /чл.471, ал.1 от ГПК/, уреждащи задълженията му на пазач на запорираната вещ, което от своя страна представлява една обществена функция. Пазачът е длъжен да предаде вещта на съдебния изпълнител при поискване или на посочено от него лице. В случая не е установено наличие на разпореждане на съдебния изпълнител ЧСИ Х. за такова предаване. Ответникът не е освободен от възложените му задължения с нарочен акт на съдебния изпълнител. Твърденията на ответника в тази насока не са подкрепени с абсолютно никакви доказателства.

С оглед изложеното съдът приема, че е налице противоправно действие у страна на ответника в качеството му на пазач на процесното запорирано МПС.

По отношение на вината е налице заканоустановена презумпция по чл.45, ал.2 от ЗЗД - вината се предполага до доказване на противното. Ответникът в първоинстанционното производство не е установил с пълно доказване, че презумирания факт – вината, не се е осъществил. Не е проведено успешно обратно доказване от носещата доказателствената тежест страна и законоустановената презумпция за вина не е оборена.   

Следващия елемент от непозволеното увреждане е вредата. Без наличие на такава не може да се говори за непозволено увреждане. Вредата се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. В случая от събраните по делото доказателства се установява, че след предаване на процесния трактор от пазача на представител на взискателя – Председателя П., същия е с неизвестно местонахождение. Правилен е извода на районния съд, че следва при това положение да се приеме, че вещта е погинала. По този начин вредата се изразява в стойността на погиналата вещ. Според въззивния съд е установена по безспорен начин и наличието на причинна връзка между противоправното поведение на ответника – предаване на запорираната вещ на взискателя в нарушение на установени императивни разпоредби без съответно разпореждане от ЧСИ Х. и изчезването, респ. погиването на вещта. Безспорно от действията на ответника е настъпила вреда за длъжника – ищеца в първоинстанционното производство, като по делото е безспорно установено, че И. е собственик на запорираната вещ.  

По отношение на стойността на трактора правилно районният съд е кредитирал заключението на повторната съдебно-оценителна експертиза, изготвено от вещото лице Веселин Божков. Заключението е обосновано, базирано на три използвани метода за оценка, изготвено от компетентно вещо лице, в чиято добросъвестност съдът няма основания да се съмнява. От това заключение се установява справедливата пазарна стойност на погиналата вещ – 4700лв., която представлява пряката и непосредствена вреда от противоправните действия на ответника, подлежаща на обезвреда /чл.51, ал.1 от ЗЗД/.  

С оглед изложеното, съдът е мотивиран и приема, че са налице всички предвидени в закона елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане, обуславящи ангажиране на отговорността на П.Ж. по чл.45 от ЗЗД, вр. с чл.471 от ГПК. За него възниква задължение да обезщети причинените преки и непосредствени вреди, в случая – имуществени, в установения размер от 4700лв.  До този размер искът е основателен.

С оглед основателността на главната искова претенция в посочения размер, основателна се явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 12.05.2009г., съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1, вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден в обжалваната му част, като правилен и законосъобразен.

В отхвърлителна част над присъдения размер от 4700лв. до пълния претендиран такъв от 7000лв. решението на РС - Ямбол е влязло в сила, поради необжалването му.

Районният съд правилно е определил и дължимите на страните разноски, съразмерно с уважената част, респ. отхвърлената част от исковата претенция, с оглед разпоредбата на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК, поради което решението е правилно и законосъобразно и в тази му част. 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника Ж., като той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия И. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер на 240лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА Решение №618/05.11.2013г., постановено по гр.д. №3257/2012г. по описа на Ямболски районен съд в обжалваната част.

 

 

ОСЪЖДА П.Т.Ж. с ЕГН ********** *** да заплати на И.В.И. с ЕГН ********** **** сумата от 240 /двеста и четиридесет/ лева, представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                          2.