Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е  

 

гр. Сливен, 02.04.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на втори април през две хиляди и четиринадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №147 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от „В. и к. – С.“ ООД против Решение №999/07.01.2014г. по гр.д.№2617/2012г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от „В. и к. – С.“ ООД против В.Д.В. иск по чл.415, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че В.Д.В. му дължи сумите, за които на дружеството е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №1082/19.05.2012г. по ч.гр.д.№1723/2012г. на СлРС, поради погасяване на задълженията за периода 31.05.1999г. – 28.02.2009г. по давност, а за месеците м. юни 2011г., м.декември 2011г. и м.януари 2012г. – чрез плащане от ответника; на ответника В. са присъдени разноски в размер на 300лв., отхвърлено е искането на ищцовото дружество за присъждане на разноски и същото е осъдено да заплати допълнителна държавна такса за предявения иск. Решението е обжалвано изцяло.

В жалбата си дружеството въззивник „В. и к. – С.“ ООД чрез пълномощника адв. К. твърди, че обжалваното решение е материално и процесуално незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Посочва, че съдът неправилно и в противоречие с процесуалния закон е зачел направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, което било преклудирано. Заявява, че такова възражение не е направено с отговора на исковата молба, нито в първото по делото съдебно заседание, не е направено и в заповедното производство с депозираното възражение, а едва от пълномощника на ответника в проведеното второ съдебно заседание. Като е приел възражението за своевременно направено, районният съд е допуснал процесуално нарушение и е постановил неправилен съдебен акт, като го е зачел. На следващо място посочва, че неправилно районният съд е приел, че задълженията на ответника за месеците юни и декември 2011г. и м.януари 2012г. са заплатени, тъй като квитанциите се намирали у длъжника. Посочва, че наличието на квитанцията у длъжника не може да се приеме като доказателство за плащане, като способите за удостоверяване на този факт са други – в случая касова бележка или платежно нареждане, каквито нямало представени по делото. Тези доказателства всъщност са преписи от фактурите, представени от ищеца с исковата молба, като не е отразено кое е лицето записало под тях текста „платено“. Това определено не бил служител на дружеството. Плащане по тези фактури не е извършено. С оглед изложеното моли въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да постанови ново, с което да уважи изцяло предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по делото пред двете инстанции разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна В.В., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемия В.Д.В. чрез пълномощника си адв.Ю.Я. оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Посочва, че възражението за изтекла погасителна давност е направено своевременно от ответника с отговора на исковата молба, който той е депозирал лично – посочил е „изтекли са повече от 10 години“, което безспорно представлява възражение за изтекла погасителна давност. Поради това правилно районният съд е приел и разгледал възражението за погасителна давност. Посочва, че писмените доказателства, въз основа на които съдът е направил извода за плащане, не са оспорени от въззивника по съответния процесуален ред и районният съд правилно ги е приел и присъединил към доказателствата по делото. След като въззивникът навежда възражения относно истинността на представените писмени доказателства, то съгл. чл.193, ал.3 от ГПК тежестта за доказване неистинността на документа пада върху него. Намира атакуваното първоинстанционно решение за мотивирано и обосновано, съобразено със събраните доказателства и моли въззивния съд да го потвърди. Претендира присъждане на направените по делото пред въззивната инстанция разноски.

С въззивната жалба и отговора не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззивното дружество „В. и к. – С.“ ООД, редовно призовано, се представлява от пълномощник адв. К., който поддържа подадената въззивна жалба на изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени и вместо него въззивният съд постанови ново решение по същество, с което признае за установено, че въззиваемият дължи сумите по издадената заповед за изпълнение. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски. Прави възражение за прекомерност на заплатеното на пълномощника на въззиваемия адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция с оглед фактическата и правна сложност на делото и моли съда да го намали до минималния размер по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатскити възнаграждения. 

Въззиваемият В.Д.В., редовно призован, в с.з. не се явява. Представлява се от пълномощник адв.Я., който оспорва въззивната жалбата като неоснователна и поддържа подадения отговор. Моли съда да потвърди решението на Сливенски районен съд, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично незаконосъобразно и неправилно.  

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимостта на вземания за доставена питейна вода за периода 31.05.1999г. – 31.01.2012г. за обект в гр.С., кв.”Д.**-*-* в размер на 401,33лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК и за мораторна лихва в размер на 335,51лв., начислена до 18.04.2012г., за които вземания на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок. Предявените искове са с правно основание чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Подадената въззивна жалба е частично основателна.

Предявените положителни установителни искове имат за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото възникване и съществуване, дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. В случая ищцовото дружество следва да установи по безспорен начин обстоятелството, че в обекта, собственост на ответника в първоинстанционното производство В.Д.В.,*** през процесния период 31.05.1999г. – 31.01.2012г. е доставяна питейна вода, като следва да се установи точното консумирано количество. 

Между страните не се спори, че процесния обект, за който е начислена процесната сума е собственост на ответника и за него има открита самостоятелна партида в ищцовото водоснабдително дружество, като представените по делото фактури /квитанции/ се отнасят за него. Не се спори, че ищцовото дружество е доставяло в този обект ежемесечно питейна вода през процесния период 31.05.1999г. – 31.01.2012г.

Ответникът, с отговора на исковата молба в първоинстанционното производство, е въвел като възражение за недължимост на сумите по предявения иск изтекла погасителна давност.

Въззивният съд намира възраженията, направени във въззивната жалба за настъпила преклузия по отношение на това възражение на ответника и за допуснато процесуално нарушение от страна на районния съд при разглеждането му, за неоснователно.

С отговора на исковата молба ответникът В. изрично е посочил „изминали са повече от 10 години“. Въззивният съд споделя напълно извода на първоинстанционния съд, че това възражение, направено лично от ответника с отговора на исковата молба, е възражение за изтекла погасителна давност. Безспорно е ясно волеизявлението на ответника и направеното от него възражение. Същото е направено своевременно – с отговора на исковата молба в срока по чл.131 от ГПК, поради което това възражение не е преклудирано и правилно е прието и разгледано от районния съд.

Настоящия състав напълно споделя и правния извод на районния съд, че вземанията на ищцовото дружество – въззивник за доставена питейна вода за периода 31.05.1999г. – 28.02.2009г. са погасени по давност.

Течението на погасителната  давност се свързва с бездействието на носителя на субективното право и с изтичането на предвидения в закона срок се погасява правото за принудително осъществяване на вземанията.

Безспорно в случая се касае за вземания за периодични плащания - за заплащане стойността на доставена питейна вода, което задължение възниква ежемесечно за съответната текуща година, както и за вземане за лихви, които съгласно разпоредбата на чл.111, б.”В” от ЗЗД се погасяват с изтичане на тригодишна давност. Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Падежът на всяко едно от задълженията е 30 дни след датата на фактуриране /арг. чл.31, ал.2 от Общите условия за предоставяне на ВиК услуги на потребителите от ВиК оператор “ВиК” Сливен/. Както се установи от събраните по делото доказателства всеки месец ищцовото дружество е издавало съответна фактура за стойността на осъществените от него на абоната ВиК услуги. След срока по чл.31, ал.2 от ОУ, вземането на ищцовото дружество е станало изискуемо, като не е необходима нарочна покана в тази насока. В случая се прилага разпоредбата на чл.84, ал.1от ЗЗД. 

Заявлението за издаване на заповед за изпълнение с цел предприемане на действия за принудително изпълнение, ищцовото дружество е подало на 18.04.2012г., следователно до този момент, имайки предвид тригодишния давностен срок, вземането му спрямо В.Д.В. за неплатената стойност на доставена питейна вода за периода от 01.05.1999г. до 28.02.2009г. вкл., възлизащо на сумата от 346,25лв. е било погасено по давност.

Вземането на ищцовото дружество по акцесорната претенция за лихви в размер на сумата от 334,61лв., начислена към 02.03.2012г. върху горепосочените главници за периода от 01.05.1999г. до 28.02.2009г. по кв.№41-66, кв.200 и кв.201, също е погасено по давност на основание чл.111, б.”в” от ЗЗД.

Ищцовото дружество не е навело доводи и не е ангажирало доказателства относно спиране или прекъсване на давността, поради което в тази част исковата му претенция е неоснователна, тъй като вземанията му за главница и мораторна лихва за посочения период от 01.05.1999г. до 28.02.2009г. са погасени по давност и като такива са недължими.

Предявените искове в тези им части, като неоснователни следва да се отхвърлят. Решението на районния съд в тази му част, с която са отхвърлени исковете по чл.415, ал.1, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК за посочения период, поради изтекла погасителна давност е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

По отношение на останалата част от вземането на ищцовото дружество за доставена питейна вода за м.юни 2011г. /по кв.№227/, м.декември 2011г. /кв.№233/ и за м.януари 2012г. /по кв.№234/ в общ размер на 55,08лв. е дължимо от ответника. По отношение на тези вземания е налице възражение за заплащането им от страна на ответника в първоинстанционното производство. Въззивният съд намира за неоснователно и недоказано това възражение. Тежестта за установяване на твърдяното плащане се носи от направилата го страна – ответника В.. Същият не е ангажирал годни доказателства, установяващи плащане на тези задължения.

Съдът намира въззивната жалба в тази й част за основателна.

Представените от ответника В. пред районния съд преписи от фактури за задълженията за трите процесни месеца – м.06.2011г., м.12.2011г. и м.01.2012г. не доказват извършено от него плащане на установените с тях задължения. Съдът не споделя извода на районния съд, че щом като същите се намират у абоната, то той е заплатил задължението си. Тези документи са преписи от фактури, а не фискален бон и освен удостоверяване на задължението, те не доказват извършено плащане. Документ за извършено плащане – фискален бон, платежно нареждане и др. под. няма представен по делото. Върху тези преписи от фактури има изписан ръкописен текст „платено“ и подпис, като няма отбелязване чий е този подпис и кой е автора на този ръкописен текст. По всяка вероятност текста и подписа са на ответника В., но това е само предположение. Самата фактура не съдържа отразяване на извършено плащане, а само на задължението, като както бе отбелязано, плащането следва да се удостовери с нарочен документ – касов, фискален бон, какъвто не е самата фактура и какъвто няма представен по делото. Напълно произволен е извода на първоинстанционния съд, че щом този документ се намира у длъжника – абоната, то сумата по него е платена. Всеки абонат има право да получи от водоснабдителното дружество документ, установяващ задължението му, какъвто са процесните преписи от фактури, съдържащи подробни данни, индивидуализиращи съответното месечно задължение /услуга, показания на водомери – старо, ново, разлика и общо задължение с и без ДДС/.

Именно от тези фактури /съдържащите се в тях показания на водомери/ и преписите от карнетите, се установява възникването и съществуването на вземането на дружеството въззивник за доставена през тези процесни месеци /м.06.2011г., м.12.2011г. и м.01.2012г./ питейна вода в обекта на въззиваемия – ответник, в т.ч. точното количество доставена и консумирана питейна вода и нейната стойност.

С оглед липсата на годни доказателства относно твърдения факт за извършено плащане на задълженията за тези три месеца, съдът следва да приложи санкцията на доказателствената тежест и да приеме за ненастъпил недоказания факт на плащане за тези задължения.

С оглед изложеното съдът намира, че предявеният главен положителен установителен иск по чл.415, ал.1 от ГПК, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК е основателен и доказан до размера на сумата от 55,08лв., представляваща цена на доставена и консумирана питейна вода за обект в гр.С., кв.”Д.****  за периода: м.06.2011г., м.12.2011г. и м.01.2012г.

От частичната основателност на главния иск за установяване съществуването на начислени суми за доставена и консумирана питейна вода, следва и частичната основателност на акцесорното вземане за мораторна лихва върху главницата, изтекла към 02.03.2012г. Върху начислената сума за дължима питейна вода при неизпълнение на задължението на потребителя за плащане в срок /до 30 дни след датата на фактуриране/, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.84, ал.1 от ЗЗД, се дължи заплащане на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата до момента на заплащане на задължението. С оглед дължимостта на горепосочената главница от 55,08лв., върху нея се дължи и съответно обезщетение за забава, възлизащо на сумата от 0,90лв., изтекла към 02.03.2012г.

Върху посочената като дължима главница в размер на 55,08лв. следва да се признае за дължима и законната лихва за забава, считано от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.04.2012г., съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК.

Следва да се признае дължимост и на съответна част от разноските, направени от ищцовото дружество в заповедното производство в размер на 2,01лв.

Като е отхвърлил предявените искове в тази им част, районният съд е постановил неправилно и незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено в тази част и постановено ново по същество, с което се установи дължимостта на вземанията за главница и мораторна лихва за периода м.06.2011г., м.12.2011г. и м.01.2012г., както и на съответната част от направените в заповедното производство разноски.

В останалата отхвърлителна част решението на Сливенски районен съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, на ищеца в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК се дължат разноски за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 23,93лв., поради което решението на районния съд в частта, с която е отхвърлено искането му за присъждане на разноски следва да бъде отменено до този размер и вместо него съдът му присъди съответната част от направените разноски.

На ответника в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.3  от ГПК се дължат разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции в размер на 277,21лв., поради което решението на районния съд в частта относно присъдените му разноски следва да се отмени над сумата от 277,21лв. до присъдения му размер от 300лв.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се разпредели съразмерно между страните. Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

На въззивника „В. и к. – С.“ ООД следва да се присъдят съразмерно разноски пред настоящата инстанция за платена държавна такса в размер на 3,80лв., с оглед частичната основателност на въззивната жалба.

На въззиваемия В.Д.В. следва да се присъдят съразмерно разноски пред настоящата инстанция за адвокатски хонорар, с оглед частичната неоснователност на въззивната жалба.

В проведеното открито съдебно заседание пълномощника на въззивника е направил искане за присъждане на по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение. Искането по чл.78, ал.5 от ГПК е своевременно и основателно. Настоящата инстанция намира заплатеното от въззиваемия В. на адв. Я. възнаграждение за процесуално представителство и защита пред настоящата инстанция в размер на 250лв. за прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Същото следва да се присъди в по-нисък размер, като съдът го определя в размер на 100лв., съгласно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вр. с т.3 от ТР №6/2012 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изложеното на въззиваемия следва да се присъдят по съразмерност разноски за въззивната инстанция в размер на 92,40лв., с оглед частичната неоснователност на въззивната жалба и оставянето й без уважение в тази част.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №999 от 07.01.2014г., постановено по гр.д. №2617/2012г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от „В. и к. – С.“ ООД против В.Д.В. *** иск по чл.415, ал.1, вр. с чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено, че В.Д.В. му дължи сумите, за които на дружеството е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №1082/19.05.2012г. по ч.гр.д.№1723/2012г. на СлРС за месеците м. юни 2011г., м.декември 2011г. и м.януари 2012г. – чрез плащане от ответника; в частта, с която е осъдено „В. и к. – С.“ ООД да заплати на В.Д.В. разноски по делото над размера от 277,21лв. до присъдения размер от 300лв. и в частта, с която е отхвърлено като неоснователно искането на „В. и к. - Сливен“ ООД, гр.С. за заплащане на направените по делото разноски до размера от 23,93лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че  В.Д.В. *** ДЪЛЖИ на „В. И К. – С.” ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. ”Ш. С.” №*** сумата от 55,08лв. /петдесет и пет лева и осем ст./, представляваща цена на доставена и консумирана питейна вода за обект, находящ се в гр.С., кв.”Д.*** за периода: м.06.2011г., м.12.2011г. и м.01.2012г., ведно със законната лихва за забава, считано от 18.04.2014г. до окончателното й изплащане, сумата от 0,90лв. /деветдесет ст./, представляваща мораторна лихва за забава, изтекла върху дължимата главница към 02.03.2012г. и сумата от 2,01лв. /два лева и една ст./, представляваща разноски, направени в заповедното производство по ч.гр.д.№1723/2012г. на СлРС, за които суми е издадена Заповед за изпълнение №1082/19.04.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1723/2012г. на СлРС.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №999 от 07.01.2014г., постановено по гр.д. №2617/2012г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА В.Д.В. *** да заплати на „В. И К. – С.” ООД, ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. ”Ш. С.” №** сумата от 23,93лв., представляваща разноски пред първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата от 3,80лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

ОСЪЖДА „В. И К.- С.” ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.С., ул. ”Ш. С.” №** да заплати на В.Д.В. *** сумата от 92,40лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.