Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   155

 

гр. Сливен, 22.05.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди и четиринадесета година в състав:    

          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ 

С. МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря П.С., като разгледа докладваното от съдия С. Михайлова възз.гр. д. №163 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от ГД „Изпълнение на наказанията” – София против Решение №956/20.12.2013г. по гр.д.№1178/2013г. на Сливенски районен съд, с което ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на Й.В.М. сумата от 5063,13лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 15.11.2010г. до 31.08.2012г., ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 11.04.2013г. до окончателното й изплащане, сумата от 869,73лв.; представляваща мораторна лихва върху главницата за периода до завеждане на исковата молба, като исковете за заплащане на обезщетение за положен извънреден труд и мораторна лихва са отхвърлени над присъдените до пълните претендирани размери, съответно от 5702,98лв. за главницата и 881,30лв. за мораторната лихва; присъдени са на страните разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част от исковете и е  осъдена ГД „Изпълнение на наказанията“ да заплати държавна такса в размер на 237,31лв.и възнаграждение за вещо лице в размер на 100лв.

Решението е обжалвано от ГД „Изпълнение на наказанията” – София частично, в частта, с която ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на Й.В.М. сумата от 5063,13лв., представляваща непратено възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 15.11.2010г. до 31.08.2012г. и сумата от 869,73лв., представляваща мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба, както и в частта относно разноските и осъждането й да заплати държавна такса и разноски за вещо лице.

В жалбата си въззивникът – ответник в първоинстанционното производство ГД „Изпълнение на наказанията” – София твърди, че първоинстанционното решение в обжалваните части е неправилно, постановено в нарушение на материалните и процесуалните норми. Посочва, че районният съд не е приложил относимите към спора материалноправни норми. В противоречие с материалния закон и задължителната практика на ВКС приел, че почивките подлежат на компенсиране с обезщетение. Неправилно съдът включил към нормативно установеното работно време и времето, през което служителят бил в платен годишен отпуск и в болнични. Вещото лице при изготвяне на заключението си не е съблюдавала разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР и съдът в нарушение на посочената императивна разпоредба е присъдил възнаграждение и за периоди, които е следвало да се компенсират с допълнителен отпуск. Неправилни били изводите на съда, че следва да се присъди възнаграждение за работно време от 25 часа, за участие в служебни занятия и стрелби. Професионалното обучение на служителите е част от служебните им задължения. Нормативно разписано в чл.305, ал.1 от ППЗИНЗС е явяването на служителя 15 минути преди определеното работно време за инструктаж при всяко дежурство. Времето за почивка, за управление при кризи и отбранително мобилизационна подготовка и за участие в изпълнение на задачи, свързани с тях, не се включва и не се отчита за работно време, съгл.т.16 от Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007г. на Министъра на правосъдието. Ищецът не доказал полагането на извънреден труд в претендирания от него размер. В противоречие със съдопроизводствените правила районният съд оставил без уважение искането му за назначаване на допълнителна експертиза. По отношение на претенция за присъждане на мораторна лихва върху главницата посочва, че в законодателството не е определен срок на изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждение за извънреден труд, поради което е необходимо отправяне на покана за изпадане на длъжника в забава. Ищецът не е ангажирал доказателства относно отправяне на такава покана до ГД“ИН“, поради което ответникът не е изпаднал в забава и не дължи заплащане на обезщетение по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Във връзка с осъждането за заплащане на държавна такса и разноски за вещо лице, счита, че тъй като е публично-правен субект, то не дължи заплащане на държавна такса, съгл. чл.84, т.1, пр.2 от ГПК, а по отношение на разноските – съответна част от тях следва да е дължима от ищеца, с оглед отхвърлената част от предявените искове. С оглед изложеното моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да реши спора по същество. Моли съда да преизчисли разноските с оглед изхода на спора. Претендира присъждане на направените по делото и пред двете инстанции разноски, в т.ч. и за юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, подаден от ищеца в първоинстанционното производство Й.В.М. чрез пълномощника му адв.А., която оспорва изцяло твърденията във въззивната жалба. Въззиваемият намира постановеното решение в обжалваните части за правилно, обосновано и законосъобразно. Посочва, че в хода на производството се установило, че 24-часовите дежурства фактически са продължавали 25 часа, като през предвидените почивки ищецът не е имал право да напуска работното си място, нито да съблича униформата си и е бил длъжен да бъде в готовност да изпълнява служебните си задължения. Счита, че правилно районният съд е присъдил парично обезщетение и за часовете, надхвърлящи 50 часа за отчетен период, тъй като ищецът е с прекратено служебно правоотношение и правото му на платен годишен отпуск не може да бъде реализирано. Моли съда да потвърди атакуваното решение в обжалваните от ГД „Изпълнение на наказанията” – София части. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът ГД „Изпълнение на наказанията” – София, редовно призован, се представлява от пълномощник юриск. П.С., която поддържа подадената въззивна жалба. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваните от дирекцията части и да отхвърли исковете. Алтернативно, моли съда да намали размера на присъдените суми до размера, посочен в коригираното заключение на вещото лице при отговора на първия поставен му въпрос. Претендира разноски за двете инстанции. Излага подробни съображения в писмена защита.

В с.з. въззиваемият Й.В.М., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник адв. А., която оспорва подадената от ГД „Изпълнение на наказанията” – София въззивна жалба, поддържа подадения отговор. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Посочва, че ищецът е работил вместо на 24-часова смяна, на 25-часова такава, като положения от него извънреден труд не му е заплатен. Счита, че няма как ищеца да бъде компенсиран за часовете, които надвишават 50 часа извънреден труд, тъй като отдавна е напуснал системата и му се следва парично обезщетение.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването - и допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно и незаконосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният съд следва да ДОПЪЛНИ фактическата обстановка с обстоятелства, установяващи се от събраните пред настоящата инстанция доказателства – заключението /коригираното/ по назначената и изслушана допълнителна съдебно-икономическа експертиза, кредитирано от съда, като неоспорено от страните и изготвено от вещо лице в чиято компетентност и безпристрастност съдът няма основания да се съмнява, както следва:

Размерът на дължимото обезщетение за положен извънреден труд от Й.М. за всяко тримесечие в процесния период 15.11.2010г. – 31.08.2012г. при съобразяване с разпоредбите на чл.301, ал.4 от ППЗИНЗС, чл.305, ал.1 от ППЗИНЗС и чл.211 от ЗМВР /23 часа за всяко 24-часово дежурство, 11 часа и 45мин. за всяко 12-часово дежурство и 7 часа и 45 мин. за всяко осемчасово дежурство/ и часовете за извършените претърсвания е 1262,86лв., допълнителен отпуск в размер на 13 дни и лихва за забава върху неизплатените суми в размер на 189,61лв. През периода на работа на М. *** не му е изплащан извънреден труд, тъй като е имал недостиг на отработени часове. Общият размер на дължимото на Й.М. обезщетение за положен извънреден труд при отработени 25 часа, при прилагане правилото на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР за периода 15.11.2010г. – 31.08.2012г. е 1935,42лв. и допълнителен отпуск в размер на 30 дни. Общият размер на обезщетението за положен извънреден труд при 24 часа отработено време за периода 15.11.2010г. – 31.08.2012г. е 1643,76лв. и допълнителен отпуск в размер на 22 дни. Размерът на дължимата лихва за забава върху неизплатените суми за положен извънреден труд за всяко тримесечие, считано от датата на падежа на закъснялото плащане /първо число на периода, следващ тримесечието, през което труда е бил положен/ до подаване на исковата молба – 11.04.2013г. е 317,23лв. общо при отработени 25 часа и 268,19лв. при отработени 24 часа. При изслушването в с.з. вещото лице посочва, че сумите са брутни суми, без съобразяване на задължителни осигуровки и без приспадане на ДОО.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от Й.В.М. против ГД „Изпълнение на наказанията” – София при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 5702,98лв. за периода от 15.11.2010г. до 31.08.2012г. с правно основание чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР, вр. с чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, ведно със законната лихва при забава, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на главницата и акцесорен иск за заплащане на мораторна лихва върху главницата, считано от изискуемостта до подаване на исковата молба в размер на 881,30лв. с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Решението е обжалвано от въззивника ГД „Изпълнение на наказанията” – София в частите, с които предявените искове за заплащане на възнаграждение за извънреден труд и обезщетение за забава върху него са уважени, както относно разноските и определената държавна такса.  

Съдът намира въззивната жалба за частично основателна.

Безспорно по делото е установено, че ищеца в първоинстанционното производство Й.М. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период е заемал длъжността „главен надзирател“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София. Между страните не се спори и с доклада по чл.146 от ГПК е обявено за ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че считано от 01.09.2012г. служебното правоотношение между страните е прекратено.

За отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР и съответните подзаконови нормативни актове, в т.ч. ППЗИНЗС. В чл.202, ал.1, т.3 от ЗМВР, към който препраща чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, е предвидено, че държавните служители имат право на допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл.211, ал. 3 от ЗМВР е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал. 3, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Безспорно, ищецът в първоинстанционото производство, видно от събраните по делото доказателства, през процесния период е работил на 24-часови и  8-часови смени, като основно са били 24-часовите му дежурства.  

Съгласно разпоредбите на чл.301, ал. 3, 4 и 6 ППЗИНЗС, надзирателите се назначават на пост за 6, 8, 12 или 24 часа, като непрекъснатото носене на службата за една смяна на един пост не може да бъде повече от 12 часа; когато службата се носи без прекъсване, за работно време от 8 часа на постовия се осигурява половин час почивка, за работно време от 12 часа - 45 минути почивка, и за работно време от 24 часа - 90 минути почивка; служителите от наряда, които не изпълняват постова служба, са на разположение на дежурния главен надзирател, а в ареста - на командира на отделение или дежурния по арест; те имат право да почиват, без да се събличат, и не могат да напускат района на поделението, тъй като по това време са на разположение. Съгласно разпоредбата на чл.317, ал.1 от ППЗИНЗС дежурният главен надзирател, командирът на отделение и дежурният по арест при 24-часов режим на работа могат да почиват до 4 часа през нощта, без да се събличат, в различно време един от друг.

Времето на разположение по същество е работно време, защото е част от времето свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност. Отговорът на въпроса дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, се съдържа в това, дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя - тогава цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.    

Въззивният съд счита, че в случая неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, тъй като работникът или служителят е присъствал физически на място, определено от работодателя. Предвид изложеното следва извода, че в разглеждания случай определените в цитираната разпоредба минути за почивка, съставляват част от работното време на ищеца, в рамките на което той е изпълнявал трудовите си задължения, макар и в ограничен обем. Почивката която е ползвал, няма белезите на същинската "почивка", свързани с правото на служителя да разполага с времето си. Ищецът е на разположение на работодателя през всички часове от съответното полагано дежурство, като през времето, регламентирано за почивка, изпълнението на трудовите му задължения е макар и ограничено, не е преустановено – ищецът като главен надзирател няма право да напуска територията на поделението, няма право да съблича униформата си,  няма право да изключва радиостанцията и във всеки един момент трябва да е на разположение, като той с оглед заеманата длъжност той следва във всеки един момент да упражнява контрол върху надзорно-охранителния състав /показанията на свид.Кръстев/. Задължение на ищеца като главен надзирател било на първо място при възможност да осигури почивките на служителите и едва след това да почива и той. От свидетелските показания се установи, че на практика регламентираното време за почивка не е спазвано, тъй като не достигали хора и винаги се налагало прекъсване на почивката.

В този смисъл е и чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент е на Съвета от 4.03.2003 г., съгласно който работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в редица решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, с които се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Освен това се установи, че служителите идвали 15 минути преди всяко дежурство, съгл. разпоредбата на чл.305 от ППЗИНЗС, като смяната завършвала едва след отвода и приемане на дежурството от следващата смяна, като по време на инструктажите и отводите присъства целият личен състав с униформите и пълно снаряжение. Съгласно разпоредбата на чл.307, ал.1 от ППЗИНЗС едно от задълженията на главния надзирател е извършване на инструктажа на наряда,  както и задължения свързани с приемане и предаване на дежурството /чл.314 от ППЗИНЗС/, като при приемането проверява наличността на документацията и се запознава с оперативната обстановка, отбелязва в книгата за приемане и сдаване на дежурството приемането и сдаването, както и всички нередности, открити при приемането, които не са отстранени, а след приемането и сдаването той заедно с дежурния по арест се явява при началника за доклад.

 С действията по инструктаж и отвод се удължавали 24-часовите дежурства с още 45 мин., към които следва да се прибавят  и установените 15мин. задължително явяване преди инструктажа.  На практика работното време на ищеца при 24-часовите смени трае по 25 часа – от 7,30 часа до 8,30часа на следващия ден сутринта.

Въззивният състав счита, че вътрешно-служебните заповеди, инструкции, указания и др. под. не следва да се прилагат при регулиране на процесните отношения, предвид противоречието им с нормативни актове с по-висок ранг.

Поради изложеното, съдът приема, че времето, през което ищецът е бил на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение.  

От коригираното заключение на назначената и изслушана пред настоящата инстанция допълнителна съдебно-икономическа експертиза, е установен размера на дължимото възнаграждение за положения от ищеца през процесния период от 15.11.2010г. – 31.08.2012г. извънреден труд при прилагане правилото на чл.211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР – 1935,42лв. /при отработени 25 часа/, което не е заплатено.

Следва да се отбележи, че районният съд не е приложил правилото на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР, според което работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа, а е определил възнаграждението за положения от М. извънреден труд без съобразяване с тази императивна разпоредба. Това процедиране на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно. Работното време над посочените в разпоредбата 50 часа за отчетен период се компенсира с допълнителен годишен отпуск. В случая с ищеца, на когото служебното правоотношение е прекратено работодателят следва да заплати обезщетение за неползвания платен годишен отпуск, в т.ч. този допълнителен такъв, съгласно разпоредбата на чл.277, ал.1 от ППЗМВР. Базата за изчисляване на това обезщетение е различна от тази при определяне на възнаграждението за извънреден труд, поради което и процедирането на районния съд за пълно заплащане на отработеното като извънреден труд работно време без прилагане правилото за компенсация с допълнителен платен отпуск е незаконосъобразно. 

С оглед изложеното, главният иск за заплащане на възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд е основателен и доказан до размера от 1935,42лв., до който размер следва да се уважи, а в останалата част до пълния претендиран размер от 5702,98лв. – да се отхвърли като неоснователен. Следва да се посочи, че тази сума – 1935,42лв. е брутна, без приспадане на дължими данъци и осигуровки /арг. отговорите на вещото лице Ч. в съдебно заседание/.

С оглед частичната основателност на главния иск, основателна е и акцесорната претенция за заплащане на мораторна лихва върху дължимото възнаграждение за положен извънреден труд. За изпадането на ответника в забава не е необходима покана, доколкото заплащането на извънредния труд е част от задължението за заплащане на трудово възнаграждение, за което е установен срок /месечно или тримесечно при тримесечно сумарно отчитане на работното време/. Ето защо ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е следвало да се заплати съответното възнаграждение. Поради това съдът приема, че за претендирания период ответникът е бил в забава. С оглед разпоредбата на чл.86 от ЗЗД върху главницата следва да се присъди и лихва за забава, считано от изискуемостта на всяко вземане /първо число на месеца, следващ тримесечието, през който труда е бил положен/ до подаване на исковата молба – 11.04.2013г. Размерът на мораторната лихва е определен от кредитираното допълнително заключение на СИЕ, назначена от настоящата инстанция и възлиза на сумата от 317,23лв. върху приетата за дължима главница от 1935,42лв. Следователно акцесорната претенция е основателна до този размер, да който следва да се уважи, а в останалата част до пълния претендиран размер от 881,30лв. следва да се отхвърли като неоснователна.

С оглед изложеното, първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която е присъдено на ищеца М. възнаграждение за положен извънреден труд за процесния период над размера от 1935,42лв. и обезщетение за забава върху главницата над размера от 317,23лв., като неправилно и незаконосъобразно и вместо него въззивният съд постанови ново, с което отхвърли главната искова претенция над сумата от 1935,42лв. до присъдения от районния съд размер от 5063,13лв., а акцесорната претенция се отхвърли над сумата от 317,23лв. до присъдения от СлРС размер от 869,73лв., като неоснователни и недоказани.

В останалите обжалвани части, с които исковите претенции са уважени до посочените размери от 1935,42лв. - главница и 317,23лв. мораторна лихва е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частите, с които двете искови претенции са отхвърлени над присъдените от районния съд суми до пълните претендирани размери, поради което в тези части е влязло в сила.

С оглед изхода на спора и съгласно разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК ответната дирекция дължи държавна такса върху уважената част от исковете в общ размер от 127,42лв., като решението на районния съд следва да се отмени и в частта, с която ответника е осъден да заплати държавна над сумата от 127,42лв. Решението в частта относно депозита за вещо лице следва да се остави в сила, тъй като е определен правилно, с оглед изхода на спора и наличието на експертиза, по която възнаграждението е заплатено от бюджета на съда.

Следва само да се отбележи, с оглед възражението във въззивната жалба на ГД „Изпълнение на наказанията” – София, че в случая е неприложима разпоредбата на чл.84, т.1 от ГПК, тъй като се касае именно за визираното в правната норма изключение – частни вземания, като правилно районният съд е приложил разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК. С оглед характера на вземанията, ответната дирекция не е освободена от заплащане на държавна такса, а съдебни разноски се дължат винаги, дори и в случаите на недължимост на държавна такса, с оглед разпоредбата на чл.84 от ГПК.

С оглед изхода на спора, на ищеца в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.1 от ГПК се дължат разноски, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 188,17лв., поради което решението на районния съд в частта относно присъдените му разноски следва да се отмени над сумата от 188,17лв. до присъдения му размер от 495лв.

На ответника в първоинстанционното производство на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от исковите претенции в размер на 337,50лв., при присъдени такива в размер от 52лв., поради което следва да му се присъдят допълнително такива в размер на 285,50лв.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на спора по въззивната жалба, следва да се разпредели съразмерно между страните. Двете страни са претендирали разноски пред въззивната инстанция.

На въззивника ГД „Изпълнение на наказанията” – София следва да се присъдят съразмерно разноски пред настоящата инстанция за държавна такса, депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение в размер на 455лв., с оглед частичната основателност на въззивната жалба.

Въззиваемият Й.М. не е доказал извършването на разноски пред настоящата инстанция и такива не следва да му се присъждат.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ Решение №956 от 20.12.2013г., постановено по гр.д. №1178/2013г. по описа на Сливенски районен съд в частите, с които Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.С., бул.“Ген. Н. С.“ №* е осъдена да заплати на Й.В.М. с ЕГН ********** *** на основание чл.211, ал.6, вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 15.11.2010г. до 31.08.2012г. като „главен надзирател“ в Затвора  - гр.Сливен над размера от 1935,42лв. до присъдения размер от 5063,13лв.; мораторна лихва върху главницата за периода от забавата до подаване на исковата молба над размера от 317,23лв. до присъдения размер от 869,73лв., разноски, съразмерно с уважената част от иска над размера от 188,17лв. до присъдения размер от 495лв., както и в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София е осъдена да заплати по сметка на СлРС държавна такса над сумата от 127,42лв. до 237,31лв., като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

 

ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени от Й.В.М. с ЕГН ********** ***  против Главна дирекция „ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА“ при Министерство на правосъдието, гр.С., бул.“Ген. Н. С.“ №*, както следва: иск по чл. 202, ал. 1 , т. 3 от ЗМВР, вр. с чл. 211, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд през периода от 15.11.2010г. до 31.08.2012г. като „главен надзирател“ в Затвора  - гр.Сливен над размера от 1935,42лв. до размера от 5063,13лв. и иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главницата от забавата до подаване на исковата молба над размера от 317,23лв. до размера от 869,73лв., като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №956 от 20.12.2013г., постановено по гр.д. №1178/2013г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Й.В.М. с ЕГН ********** *** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието, гр.С., бул.“Ген. Н. С.“ №* сумата от 285,50лв., представляваща допълнително дължими разноски пред първата инстанция, съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата от 455лв., представляваща съразмерна част от направените пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                            

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.