Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   127

 

гр. Сливен, 28.04.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:          МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №190 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от М.И.Х. против Решение №169/28.02.2014г. по гр.д.№862/2014г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлена като неоснователна молбата на М.И.Х. срещу Б.И.К. за защита от домашно насилие, извършено на 23.01.2014г. и в началото на м.февруари 2014г. в гр.Сливен от Б.И.К., изразяващо се в обиди, закани и заплахи за живота и здравето на М.И.Х. в частност и на детето им И., роден на ***г., чрез налагане на мерки по чл.5, ал.1, т.т.1,2 и 3 от ЗЗДН, обезсилена е издадената заповед за незабавна защита от 13.02.2014г., осъден е молителят М.Х. да заплати на ответницата разноски в размер на 300лв. за адвокатски хонорар и държавна такса в размер на 25лв.

С въззивната жалба се атакува решението изцяло.

В жалбата си въззивникът – молител в първоинстанционното производство М.И.Х. твърди, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. На първо място посочва, че молбата, по повод на която е образувано производството пред СлРС, е за защита от извършено домашно насилие срещу детето И.М.Х. и предприемане на мерки за защита на детето спрямо неговата майка – ответницата. Счита, че декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН е достатъчно доказателство за установяване твърдения факт на домашно насилие и съдът неправилно, в нарушение на закона не е кредитирал същата. От свидетелските показания се установило, че ако не друго, то действията на майката представляват акт на психическо и емоционално насилие над детето. Безспорно свидетелите няма как да видят физическите актове на насилие, но възприемат виковете и крясъците на ответницата и писъците на детето. Ангажираните от ответницата свидетелски показания се отнасят до факти и обстоятелства извън предмета на спора. За конкретния акт на домашно насилие от 23.01.2014г. не могат да бъдат събрани преки доказателства, извън декларацията, тъй като той се е осъществил в дома на страните без присъствието на трети лица. Установило се, че ответницата системно е осъществявала актове на емоционално и психическо насилие над детето, като виковете и крясъците не са нормално отношение на родител към дете. По отношение на осъждането му за заплащане на държавна такса и разноски, въззивникът посочва, че в случая е приложима разпоредбата на чл.11, ал.3 от ЗЗДН, тъй като молбата е за защита на детето И., което не е навършило 18-годишна възраст, в който случай молителят не дължи държавна такса и разноски. С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да отмени атакуваното решение на СлРС и да постанови  ново, с което да издаде заповед за защита по реда на ЗЗДН, с която да приложи спрямо ответницата Б.И.К. мерки за защита, както следва: задължаване да се въздържа от извършване на домашно насилие; забрана да приближава жилището на молителя, ЦДГ „Синчец“, гр.Сливен, която посещава детето И. и местата за отдих на детето; да определи временно местоживеене на детето при молителя при условия и срок, определени от съда. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата Б.И.К. чрез пълномощника си адв.Стоилова е подала писмен отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Излага подробни съображения относно правилността на обжалваното решение. Претендира присъждане на разноски пред настоящата инстанция.

В с.з., въззивникът М.Х., редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник – адв. М.Д., който поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. На първо място посочва, че с молбата пред районния съд е искал единствено защита от домашно насилие спрямо детето, защита на неговия живот и здраве, като е подал молбата в качеството си на баща на детето И.. На следващо място посочва, че с изготвения пред настоящата инстанция социален доклад не се оборва твърдението му за осъществено на 23.01.2014г. домашно насилие спрямо детето И.. Акт на домашно насилие е не само физическо такова, но и емоционалното насилие, като виковете и обидите на ответницата спрямо детето са такива актове. Претендира присъждане на направените по делото разноски. 

Въззиваемата Б.И.К., редовно призована в съдебно заседание се явява лично и с пълномощник адв.В.С., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Посочва, че пред настоящата инстанция не са направени разноски и няма искане за присъждането им.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно.

При проверката за допустимост на решението, което е обжалвано изцяло, настоящата инстанция констатира, че същото е частично недопустимо в частта, с която първоинстанционния съд е отхвърлил като неоснователна молбата на М.Х. за защита от домашно насилие, извършено на 23.01.2014г. и в началото на м.февруари 2014г. от Б.И.К., изразяващо се в обиди, закани и заплахи за живота и здравето на М.И.Х..  Съображенията за това са следните:

Районният съд е бил сезиран с молба за защита от домашно насилие, подадена от М.И.Х. в качеството му на баща на И.М.Х., роден на ***г. с изложени твърдения за осъществено на 23.01.2014г. домашно насилие спрямо малолетното дете И. от страна на неговата майка Б.И.К.. Молителят е приложил декларация по чл.9, ал.3 от ЗЗДН, с която е декларирал извършен акт на домашно насилие от майката Б.К. спрямо детето И. на 23.01.2014г., изразяващо се в нанесени удари по лицето и тялото на детето, съпроводени с обидни викове към същото.

Сливенският районен съд при постановяване на решението си е разгледал и се е произнесъл освен по молбата за извършено домашно насилие спрямо малолетното дете И., като е намерил същата за неоснователна, но и по въпроса причинено ли е домашно насилие спрямо молителя М.Х., като е приел, че такова няма осъществено и е отхвърлил молбата и в тази част. С разглеждането и произнасянето по въпроса дали има или не осъществен акт на домашно насилие спрямо М.И.Х. районният съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес /чл.6 от ГПК/, тъй като е разгледал молба, с каквато не е сезиран и се е произнесъл по искане, с каквото не е бил сезиран, т.е. налице е произнасяне свръх петитум в тази част. Това произнасяне е недопустимо и въззивният съд, след като констатира това при задължителната проверка за допустимост на решението /изцяло обжалвано/, следва да обезсили решението на СлРС в частта, с която е отхвърлена като неоснователна молбата на М.И.Х. за защита от домашно насилие, извършено на 23.01.2014г. и в началото на м.февруари 2014г. от Б.И.К., изразяващо се в обиди, закани и заплахи за живота и здравето на М.И.Х., като недопустимо.

В останалата обжалвана част решението на Сливенски районен съд е допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение в обжалваната му част, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение по съществото на спора е правилно и законосъобразно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният съд следва да ДОПЪЛНИ фактическата обстановка с обстоятелства, установяващи се от събраните пред настоящата инстанция доказателства – социален доклад, изготвен от Дирекция „Социално подпомагане“ – Сливен. В него се посочва, че от страна на персонала на детската градина, която детето И. посещава, не са забелязали промени в И. и поведението му, които да насочват към упражнено насилие спрямо него. Детето не е споделило със социалния работник – психолог за ситуации, в които да е наказван и подлаган на насилие от страна на родителите си. Детето е във възраст, в която няма развита представа за време. По отношение на случилото се на 23.01.2014г. И. е несигурен и съобщавал за различни ситуации. Предвид възрастта на детето и липсата на времеви представи, насочването на детето към конкретни дати и събития би могло да деформира представите от случилото се. И. е във възраст, в която не би могъл да осъзнае реално ситуацията в семейството, да оцени взаимоотношенията и качеството на привързаност спрямо родителите си. Детето е спокойно с майка си, с която живее, чувства се добре при нея.

Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Съдът намира въззивната жалба за неоснователна.

Съдът споделя изцяло правните изводи на първоинстанционния съд по въпроса има ли осъществено домашно насилие спрямо малолетното дете И.Х..

 От събраните пред районния съд и пред настоящата инстанция доказателства не се установи по безспорен начин по пътя на пълното и пряко доказване твърдяното обстоятелство за осъществено на 23.01.2014г. домашно насилие по отношение на детето И. от страна на неговата майка – ответницата. От свидетелските показания не се установи това, подлежащо на доказване обстоятелство, като същото не се установява и от назначения пред въззивната инстанция социален доклад.

Съдът намира за неоснователно възражението на въззивника, че декларацията по чл.9, ал.3 от ЗЗДН е достатъчно доказателство за наличието на осъществено домашно насилие, описано в нея. Безспорно разпоредбата на чл.13, ал.3 от ЗЗДН дава възможност заповед за защита да се издаде само на база декларацията, но само и единствено в случай, че няма други доказателства. В случая и двете страни по спора са ангажирали други доказателства – гласни такива, както и служебно допуснато и събрано писмено доказателство - социален доклад, поради което е недопустимо заповед за защита да се издаде само на база декларацията. От събраните по делото доказателства обаче не се установи по безспорен начин твърдения акт на домашно насилие спрямо детето И. – нанесен побой и обидни викове, осъществен на 23.01.2014г. Дори и тези свидетелски показания, в които се говори за чути викове и обиди /свид.К./ не се отнасят до точен времеви момент, а са много общи, неопределени във времето и от тях не става ясно виковете и обидите спрямо кого са отправени – детето И. или бащата М., по отношение на който молба по ЗЗДН няма подадена. От нито едни от свидетелските показания не се установява твърдения конкретен акт на насилие. Напротив, от показанията на незаинтересованата свидетелка И. – възпитател в детската градина, която детето И. посещава и социалния доклад се установява, че няма данни за осъществено спрямо детето физическо или психическо насилие. Самото дете е по затворено, не контактува с много от децата, а с по-затворен кръг деца, но това не е в резултат на преживяван стрес, а черта на характера и психиката на детето на този етап от развитието му.

Безспорно, съгласно разпоредбата на чл.2, ал.2 от ЗЗДН за психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие, но доказателства в тази насока няма ангажирани. Молителят не е искал от съда да се установи осъществено спрямо него насилие, което в случай, че е осъществено в присъствието на детето да се приеме за емоционално насилие спрямо него. Няма установено насилие спрямо молителя – бащата или друг член от семейството, осъществено от майката в присъствието на детето, за да се приложи цитираната законова разпоредба.

С оглед изложеното съдът намира молбата за защита от домашно насилие, осъществено от майката Б.К. спрямо детето И.Х. за неоснователна.

Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат, то въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

По отношение на определената с решението на СлРС държавна такса, която молителят следва да плати по сметка на съда – 25лв., следва да се отбележи, че възражението на въззивника за недължимостта й е основателно. В случая е налице молба за защита на малолетното дете И., подадена от баща му – молителя М.Х. и независимо от неоснователността й и отказа за издаване на заповед за защита, то не се заплаща държавна такса, съгласно разпоредбата на чл.11, ал.3 от ЗЗДН. Поради това решението в частта, с която молителят е осъден да заплати държавна такса в размер на 25лв. е незаконосъобразно и следва да се отмени.

По отношение на присъдените в полза на ответницата разноски, решението на СлРС е правилно и законосъобразно, с оглед изхода на спора и разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК. Въведеното с разпоредбата на чл.11, ал.3 от ЗЗДН изключение касае само държавната такса и разноските по делото, т.е. по производството, но не и разноските направени от другата страна за осигуряване на защитата си по делото. По отношение на тези разноски се прилага разпоредбите на чл.78, ал.3 от ГПК. Молителят не е освободен от заплащане на разноските на другата страна при неоснователност на молбата му.

По отношение на разноските, направени от страните пред въззивната инстанция следва да се отбележи, че никоя от двете страни не е доказала разноски за адвокатско възнаграждение и такива не следва да се присъждат.

Единствените направени и доказани от въззивника разноски са 12,50лв. за платена държавна такса. С оглед обаче разпоредбата на чл.11, ал.3 от ЗЗДН държавна такса в случая не се дължи, тъй като сме изправени пред визираното в разпоредбата изключение, тъй като молбата за защита е по отношение на малолетно дете. Поради това, въззивникът може да поиска от съда връщане на недължимо платената държавна такса /с нарочна молба/, а не следва същата, респ. съразмерна част от нея с оглед изхода на спора, да му се присъжда като направени разноски в тежест на другата страна.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ОБЕЗСИЛВА Решение №169 от 28.02.2014г., постановено по гр.д. №862/2014г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която е отхвърлена като неоснователна молбата на М.И.Х. с ЕГН ********** за защита от домашно насилие, извършено на 23.01.2014г. и в началото на м.февруари 2014г. от Б.И.К. с ЕГН **********, изразяващо се в обиди, закани и заплахи за живота и здравето на М.И.Х., като НЕДОПУСТИМО, поради произнасяне при липса на искане.

 

ОТМЕНЯ Решение №169 от 28.02.2014г., постановено по гр.д. №862/2014г. по описа на Сливенски районен съд в частта, с която М.И.Х. с ЕГН ********** е осъден да заплати по сметка на СлРС държавна такса в размер на 25лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение №169 от 28.02.2014г., постановено по гр.д. №862/2014г. по описа на Сливенски районен съд в останалите обжалвани части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Решението е окончателно.

 

                                                 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

                                                          

                                                                                2.