Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 143

 

гр. Сливен,  09.05.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  седми май през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАРТИН САНДУЛОВ

              ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АНГЕЛОВА

                                                                           СТЕФКА МЕХАЙЛОВА

 

при участието на прокурора ………и при секретаря К.И.  , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N 194 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 1072/13.01.2014г. по гр.д. № 668/2013г. на СлРС, с което е прието за установено, в условията на чл.415 ал.1 и чл.422 ал.1 от ГПК, че И.М.Д. *** дължи на Т.Г.Д. ЕГН ********** по Запис на заповед от 05.08.2002г. сумата от 7000 лева, за която е издадена в производството по ч.гр.д. № 5931/2012г. на СлРС Заповед за незабавно изпълнение № 4175/20.12.2012г. и изпълнителен лист. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищцата направените разноски в исковия процес в пълен размер, а именно сумата от 140,00 лева, а е отхвърлено като неоснователно искането за заплащане до пълния посочен в списъка по чл.80 ГПК размер на разноските от 780,00 лева. 

Подадена е въззивна жалба от ищцата, в която се твърди, че решението в частта му по отношение на разноските е неправилно. Исковото производство по чл.422 ГПК се явява продължение на заповедното производство и неправилно съдът е приел, че разноските в заповедното производство следва да са предмет на самостоятелен установителен иск. Липсва правна логика в становището на съда за това, поради което се иска решението в тази част да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което да бъде уважена и претенцията за заплащане на разноските в заповедното производство в размер на 640,00 лева.

В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил писмен отговор на тази жалба.

В жалбата  не са направени нови доказателствени искания, а са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з. въззивницата се явява лично и с представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба и претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

Съображенията за това са следните. В чл. 248, ал. 1 ГПК е предвидено, че съдът по искане на страната може да допълни или да измени решението в частта му за разноските. Следователно текстът разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от правилото на чл. 246 ГПК. В случая обаче, районният съд е изложил подробни съображения в съдебния си акт защо счита, че не следва да бъдат присъдени изцяло претендираните от страната разноски и изрично се е произнесъл с отхвърлителен диспозитив. Така за страната е несъмнена волята на съда, поради което за нея остава възможността да обжалва самият съдебен акт с цел да бъде ревизиран отхвърлителния диспозигив по направеното от нея искане.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено в атакуваната част.

Разпоредбата на чл. 80 ГПК предвижда, че страната, която е поискала присъждане на разноски следва да представи списък на разноските. Правната последица от неизпълнение на това процесуално задължение е въведена със самата норма - страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно чл. 80, изр. 2 ГПК установява положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, а именно - представяне на списък за разноските. Липсата му води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението поради което това искане е недопустимо. В случая страната е представила пред районния съд списък на разноските, като изрично е посочила, че претендира сумата от 500.00 лв., представляваща адвокатски хонорар по договор № 0253386, както и държавна такса в размер на сумата от 280.00 лв. Безспорно е, че половината д.т. е била внесена по заповедното производство, където е било представено и пълномощното заедно с посочения договор за правна защита и съдействие. За тези разноски  е била издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК. Поради постъпилото своевременно възражение въззивницата е предявила иска с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК, т.е. да се установи съществуването на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение.  При произнасянето си по този иск съдът следва да прецени идентичност на направеното в исковата молба искане за размера на вземането и това по издадената заповед за изпълнение. Районният съд е приел за установено, че ответникът дължи на ищцата сумите, за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение № 4175/20.12.2012 г. Неправилно обаче съдът е изложил съображения, че не следва да се признаят разноските извършени в заповедното производство, за които, както беше посочено и по-горе, е издадена и посочената заповед. Производството по чл. 422 от ГПК стартира тогава когато длъжникът направи възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение и предпоставка за започването на исковото производство е именно наличието на издадена  заповед за изпълнение. Поради това направените от ищеца в производството по чл. 417 от ГПК разноски и тези направени в производството по чл. 422 от ГПК се дължат и следва да бъдат присъдени с решението, с което съдът се произнася по предявения положителен установителен иск. Ето защо решението на районния съд в тази част следва да бъде отменено и вместо това да се постанови ново, с което претенцията да бъде уважена, като се признае дължимостта на направените в заповедното производство разноски.

Въззиваемата страна  е претендирала разноски и такива  следва да й бъдат присъдени за тази инстанция в размер на сумата от 225.00 лева .

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ОТМЕНЯ решение № 1072/13.01.2014 г. г. по гр. д. 668/2013 г. на Сливенския районен съд в частта, с която е отхвърлено като неоснователно искането на Т.Г.Д. с ЕГН********** за заплащане на разноски за горницата над сумата от 140.00 лева до пълния претендиран размер от 780.00 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че И.М.Д. *** дължи на Т.Г.Д. ЕГН ********** и сумата от 640.00 /шестстотин и четиридесет/ лева разноски по заповедното производство, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение № 4175/20.12.2012г. и изпълнителен лист по ч.гр.дело №5931/2012 г. на СлРС.

 

         ОСЪЖДА И.М.Д. *** да заплати на Т.Г.Д. ЕГН ********** сумата от 225.00 /двеста двадесет и пет/ лева, представляваща направени разноски пред тази инстанция.

        

         Решението не подлежи на обжалване .

                                     

                                                

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: