Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен,  06.06.2014 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

 

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                          СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

 

 

При секретаря П.С., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 196 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и сл. от ГПК.

 

 

Образувано е по въззивна жалба на адв. Ч., пълномощник на Р.С.А., ЕГН ********** *** Търново. Обжалвано е решение № 152/24.02.2014 г. по гр.д. № 2594/2013 г. на СлРС, с което са били отхвърлени предявените от въззивника А. против въззиваемата страна „ВАДИ ЖОБ“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. С., пл. „Ал.С.“ № *, комплекс „П.“, офис № * искове с правно основание чл. 128 ал.2 от КТ за заплащане на сумата от 2668.80 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода м. февруари 2013 г. до м. септември 2013 г.; чл. 215 от КТ за заплащане на сумата от 10 165.43 лв., представляваща обезщетение за командировъчни; по чл. 220 ал.1 от КТ за заплащане на сумата от 2 933.75 лв. обезщетение за неспазено предизвестие; чл. 224 ал.1 от КТ за сумата от 1928.57 лв. обезщетение за неползван годишен отпуск и по чл. 225 от КТ за заплащане на сумата от 2900.00 лв. обезщетение при незаконно уволнение. С обжалваното решение въззивникът е бил осъден да заплати 850 лв. разноски на ответната страна и 255 лв. съдебни разноски.

В жалбата се посочва, че решението се обжалва изцяло като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. РС не бил установил всички обстоятелства, относими към спора и изводите му се разминавали с действителната фактическа обстановка, вследствие на което неправилно е бил приложен материалния закон. Неоснователно съдът се позовал при постановяване на решението си единствено на заключението по първата съдебно-счетоводна експертиза, което заключение било оспорено от страната, а в съдържанието му било налице безпринципно смесване на различни разходни пера и от отразеното в него не ставало ясно за какво са превеждани сумите, които са отразени. Съдът неправилно не се е бил съобразил с представеното второ експертно заключение. Страната счита, че неправилно съдът е отхвърлил всички искови претенции на ищеца, като се основал на първото експертно заключение и продължава да твърди, че на ищеца не са били приведени заплати за месеците март, април, май и юни 2012 година. На последно място страната е посочила, че съдът недопустимо се е произнесъл по иск с правно основание по чл. 225 от КТ при условие, че същият е бил оттеглен от страната и производството по делото в тази част е било прекратено. Моли се обжалваното решение в частта по иска по чл. 225 от КТ да бъде обезсилено като недопустимо, а по останалите предявени искове да бъде отменено и същите да бъдат уважени. Страната не е направила искане за присъждане на разноски.

В законния срок не е депозиран отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивникът А. не се явява и не се представлява.

В съдебно заседание въззиваемата страна „ВАДИ ЖОБ“ ЕООД се представлява от законният си представител И.Т. и пълномощника си адв. Х., която оспорва жалбата като неоснователна и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира заплащането на деловодни разноски.

         Пред настоящата инстанция се събраха допълнителни писмени доказателства.

         Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение , поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

         След преценка на събраните по делото доказателства, съдът направи следните правни изводи:

         Въззивната жалба е процесуално допустима като депозирана в законен срок от лице с правен интерес. Съдът намира същата за частично основателна, поради следните съображения:

         На първо място по отношение недопустимостта на обжалваното решение по предявения иск по чл. 225 от КТ съдът намира жалбата за основателна, поради следните съображения:

         С първоначалната искова молба е бил предявен иск с правно основание чл. 225 ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение, поради незаконно уволнение. В съдебно заседание на 12.12.2013 г. процесуалният представител на ищеца адв. Ч. е заявил, че не поддържа исковата молба по отношение предявените искове за признаване на уволнението за незаконосъобразно, с правно основание чл. 344 ал.1 т. 1, 2 и 3 от КТ и по отношение на предявения иск с правно основание чл. 225 ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение, поради незаконно уволнение. Процесуалният представител на ответника адв. Х. е изразил становище за уважаване на направеното оттегляне на исковите молби по чл. 344 и чл. 225 от КТ. В същото съдебно заседание докладчикът по делото с определение е допуснал оттегляне на исковете по чл. 344 и чл. 215 ал.1 от КТ и е прекратил производството по делото в тази част. Очевидно в този случай е била допусната техническа грешка в протоколното определение за прекратяване на производството и се е имало предвид, че се прекратява производството по предявения иск по чл. 225 от КТ, тъй като страните са направили волеизявление в този смисъл, не са направили искане за оттегляне на предявения иск по чл. 215 от КТ, а и по-късно по делото са били събирани доказателства в посока основателност на предявения иск по чл. 215 от КТ. В обжалваното решение има произнасяне на съда по иска по чл. 215 от КТ. С оглед изложеното съдът намира, че съдът неправилно е приел, че дължи произнасяне по предявения иск по чл. 225 от КТ, тъй като предходният докладчик не е прекратил производството по делото в тази част. Дори в действителност да беше така /както посочихме по-горе не е/, е следвало да бъде постановено прекратяване на производството в тази част, а не отхвърлителен диспозитив, тъй като имаме ясно изразена воля на страните за прекратяване на производството, а в случай на отхвърляне на иска правните последици са различни за страните по отношение на разноски, право на жалба и т.н. С оглед изложеното съдът намира, че в тази си част обжалваното решение следва да бъде обезсилено поради недопустимост.

         По делото са извършено две съдебно-счетоводни експертизи. Основната разлика между тях е по отношение на това дали на ищеца се следват командировъчни за времето, в което той е работил в Република Франция. Тъй като, както е посочило вещото лице, на ищеца са били превеждани сумарни плащания по неговата сметка от работодателя му и не може помесечно да се определи, каква точно сума е превеждана като заплата или друг вид трудово възнаграждение, в крайна сметка след като се види, какви са общо дължимите му суми и се приспаднат преведените му суми, се преценя, че са недължими сумите по предявените искове по чл.128, т.1, чл. 215, чл. 220 ал.1 и чл. 224 ал.1 от КТ, в случай, че съдът приеме, че на ищеца не му се дължат пътни, дневни и квартирни пари по българското законодателство. Втората експертиза посочва, каква би била дължимата сума по предявения иск с правно основание чл. 215 от КТ, ако съдът приеме, че на ищеца се дължат пътни, дневни и квартирни пари.  При това положение, като се вземе предвид частта на първата експертиза относно общо изплатените суми на ищеца и размера на дължимите обезщетения по чл. 128, чл. 220 и чл. 224 от КТ, съдът би могъл да прецени, какъв е точния размер на неплатените обезщетения по трудови възнаграждения на ищеца и съответно да осъди ответника. От изложеното е видно, че следва да се даде отговор на въпроса дали на ищеца са били дължими суми за пътни, дневни и квартирни пари по българското законодателство за периода, през който той е бил „командирован“ в Република Франция.

         От представените по делото доказателства е видно, че страните са имали валидно сключено трудово правоотношение, което първоначално било за длъжност на работника „берач плодове и зеленчуци“, а по-късно е било изменено в длъжност „шофьор на товарен автомобил“. Към основния договор между страните е било сключено допълнение от 16.02.2012 г., от което е видно, че работодателят е бил задължен да осигури на работника работа в Република Франция. В изпълнение на тези взаимни договорености въззиваемата страна „ВАДИ ЖОБ“ ЕООД е издала три заповеди за командироване на въззивника А. в Република Франция, съответно за периода 16.02.2012 г. до 31.07.2012 г., 04.05.2012 г. до 31.07.2012 г. и 01.07.2012 г. до 30.09.2012 г. По делото е представено заявление от въззивника А. за това, че той дава съгласието си да бъде командирован в Република Франция за срок по-дълъг от 30 календарни дни.

         Съгласно разпоредбата на чл. 121 ал.3 от КТ, когато срокът на командироване в рамките на предоставяне на услуги в друга държава – членка на ЕС, в друга държава – страна по Споразумението за европейското икономическо пространство , или в Конфедерация Швейцария, е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговорят за срока на командировката поне същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава. В разпоредбата на чл. 121 ал.5 от КТ е посочено, че при хипотезите на чл. 121 ал.3 и 4 от КТ условията на заплащане в приемащата държава не включват заплащането на пътни, дневни и квартирни пари по българското законодателство. Българският законодател е дал легално определение на понятието „командироване“ по смисъла на чл. 121 ал.3 и ал.4 на КТ и то се намира в разпоредбата на § 1 т.16 от ДР на КТ. Съгласно него „командироване“ по смисъла на чл. 121 ал.3 и ал.4 е изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните, поради изпращане за същата или на друга работа в държава – членка на ЕС, в друга държава – страна по Споразумението за европейското икономическо пространство , или в Конфедерация Швейцария. От изложените нормативни уредби следва изводът, че „командироването“ на служители и работници в хипотезата на чл. 121 ал.3 и ал.4 от КТ не е типичният случай на командироване, коментиран в разпоредбите на чл. 121 ал.1 и ал.2 от КТ. В случаите по чл. 121 ал.1 и ал.2 от КТ работодателят взима едностранно решение да командирова работника, когато нуждите на предприятието налагат това за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му работа. В тези случаи се дължи обезщетение по реда на чл. 215 от КТ , както и по свързаните с това наредби за командироване в страната и чужбина. В хипотезите обаче на чл. 121 ал.3 и ал.4 от КТ сме изправени пред случай когато има взаимно съгласие на страните самото място на работа да бъде в страна от ЕС, в друга държава – страна по Споразумението за европейското икономическо пространство , или в Конфедерация Швейцария. Това означава, че поначало трудовият договор се сключва с място на работа в страна от ЕС, в друга държава – страна по Споразумението за европейското икономическо пространство , или в Конфедерация Швейцария- в този случай в Република Франция. Дори първоначално страните да не са били уговорили мястото на работа да бъде извън Република България, когато те постигнат съгласие, което в случая е заявено с издадени заповеди за командироване от работодателя и с изявено съгласие от страна на работника, се постига изменение на трудовия договор по отношение на неговото място на изпълнение. В този случай, тъй като на практика работникът не се изпраща на друго място на работа, а просто мястото му на престиране на труд е в страна – членка на ЕС, в друга държава – страна по Споразумението за европейското икономическо пространство , или в Конфедерация Швейцария, на него не се дължат средства за пътни, дневни и квартирни пари по българското законодателство. По този начин в този случаи се дерогират разпоредбите на чл. 215 от КТ, както и на Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина.

         С оглед гореизложеното съдът намира, че предявеният иск по чл. 215 от КТ за заплащане на сумата от 10 165.43 лв. обезщетение за командировъчни е неоснователен.

         По отношение предявения иск по чл. 128 от КТ за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за периода м. февруари 2012 г. до м.септември 2012 г., съдът намира същият за неоснователен поради следните съображения:

         Съгласно разпоредбата на чл. 128 т.1 и 2 от КТ работодателят е длъжен във установените срокове да начислява във ведомостите за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях труд, както и да плаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. От изготвената съдебно-счетоводна експертиза е видно, че за периода на работа в ответното дружество 16.02.2012 г. до 29.10.2012 г. на ищеца е било начислено брутно трудово възнаграждение в размер на 17 511.59 лв. и нетно трудово възнаграждение в размер на 14 171.95 лв. Съгласно заключението това възнаграждение е дължимо, но е изцяло изплатено в пълен размер.

         По отношение предявения иск по чл. 224 ал.1 от КТ за неползван платен годишен отпуск за 2012 г. съдът намира същият за неоснователен поради следните съображения:

         Съгласно разпоредбата на чл. 224 ал.1 от КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят имат право на парично обезщетение за неползван платен годишен отпуск за текущата година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. В съдебно-счетоводната експертиза вещото лице е посочило, че ищецът е имал право но, не е използвал като отпуска 15 дни за 2012 г. Дължимото брутно обезщетение е в размер на 2032.05 лв., а нетното обезщетение след приспадане на 10%-ен данък по ЗДДФЛ е в размер на 1828.84 лв. Съгласно заключението на вещото лице тази сума е била заплатена от работодателя и представлява част от общата сума, която му е платена /стр. 4 от заключението/.

         По отношение предявения иск по чл. 220 ал.1 от КТ за обезщетение за неспазено предизвестие съдът намира същият за неоснователен поради следните съображения:

         Съгласно разпоредбата на чл. 220 ал.1 от КТ страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието.

         От представените по делото доказателства е видно, че първоначално трудовият договор между страните е бил с определен срок до 31.07.2012 г. В договора е посочено, че той е сключен на основание чл. 68, във връзка с чл. 70 от КТ, без да е уточнено коя точно хипотеза на чл. 68 от КТ се има предвид. Със заповед от 25.06.2012 г. А. е бил командирован за периода от 01.07.2012 г. до 30.09.2012 г. Същият е получил заповедта на 14.07.2012 г. лично и не е възразил по отношение на срока за командироване. По този начин следва да се приеме, че страните са постигнали съгласие за удължаване срока на договора поне до 30.09.2012 г. Със заповед № 087/28.10.2012 г. ответникът по иска „ВАДИ ЖОБ“ ЕОД е прекратил трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 328 ал.1 т.3 от КТ, считано от 29.10.2012 г. В разпоредбата на чл. 328, ал.1 т.3 от КТ е посочено, че работодателят може да прекрати трудовото правоотношение, като отправи писмено предизвестие до работника, поради намаляне обема на работа. С оглед това изявление на работодателя, следва да се направи извода, че той не е прекратил трудовото правоотношение с А., поради изтичане срока на договора му. Предвид на това, както и с оглед на изрично посоченото в цитираната по-горе заповед № 087/28.10.2012 г., в която е посочено, че на работника се дължи обезщетение по чл. 220 ал.1 от КТ, съдът намира, че на ищеца се е следвало обезщетение за един месец за неспазено предизвестие. В заключението по съдебно-счетоводната експертиза обаче на стр. 4 вещото лице е посочило, че обезщетението по чл. 220 ал.1 от КТ, което то е определило в размер на 2 573.87 лв. е изплатено с общата сума, която е платена на А.. Ето защо искът се явява неоснователен.

         Тъй като изводите на настоящата инстанция не съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде изменено.

         С оглед изхода на делото следва на въззиваемата страна да бъдат присъдени деловодни разноски. Макар същата да е поискала такива за въззивна инстанция по делото няма доказателства за извършени разходи, поради което такива не следва да се присъдят.

         По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

         ОБЕЗСИЛВА Решение № 152/24.02.2014г. по гр.д. №2594/2013г. по описа на Сливенския районен съд в ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от Р.С.А. ЕГН ********** *** Търново против „ВАДИ ЖОБ“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. С., пл. „Ал.С.“ № *, комплекс „П.“, офис № * иск с правно основание чл. 225 ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за незаконно уволнение в размер на 2 900.00 /две хиляди и деветстотин/ лева , поради недопустимост.

 

         В останалата част ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО .

 

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването на страните.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                  2.