Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 30.04.2014 г.

 

                      В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на тридесети април през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                                           МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 216 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 8/18.02.2014г. по гр.д. № 416/13. на КРС, с което е прието за установено между страните, че И.Д.В. дължи на А.Б. сумата 10 000 лв., представляваща изискуемо задължение по запис на заповед, издаден на 13.07.2010г., по силата на който ответникът се е задължил да заплати в с. Седларево, община Котел, на ищеца, без предявяване и без протест сумата 10 0000 лв. на падежа 15.01.2011г., заедно със законовата лихва, считано от 19.03.2013г. до окончателното изпълнение, за която сума са издадени на ищеца заповед за изпълнение №33/21.03.2013г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 109/13г. на КРС, и  са присъдени разноските по делото.

Въззивникът  – ответник  в първоинстанционното производство, твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на процесуалния и материалния закон. Твърди, че с отговора на исковата молба е направено възражение за липса на каузално правоотношение, предхождащо издадения запис на заповед, и е поискано по реда на чл. 176 ал. 1 от ГПК ищецът да се яви и да отговори относно обстоятелствата, касаещи основанието за издаване на записа на заповед. Заявява, че съдът неоснователно и в нарушение на материалния и процесуалния закон, не е уважил искането с мотива, че ищецът не е твърдял в исковата молба обстоятелства, касаещи предходна каузална сделка. Въззивникът счита за неправилно виждането на съда и заявява, че той има право да доказва чрез гласни доказателства, включително и чрез обяснения на другата страна, всякакви обстоятелства, свързани с правоотношението, включително във връзка с възраженията, наведени с отговора на исковата молба от страна на ответника. Като отхвърлил искането му, съдът го лишил от възможността да докаже недействителността на сделката поради липса на основание. Въпреки, че записът на заповед бил абстрактна сделка, тя не е лишена от основание, което винаги се съдържа в друга, предходна, каузална сделка. Въззивникът се оплаква, че вместо това, съдът приел в мотивите си, че може да извърши проверка на основанието за издаване на записа на заповед, единствено ако длъжникът е направил възражение за наличието на предходна сделка, но ако твърди, че въобще липсва такава сделка, то не е необходимо нейното наличие да се доказва от кредитора-ищец. Неправилно още съдът е счел, че щом от външна страна записът е действителен, той не би могъл да е недействителен по смисъла на чл. 26 ал. 2 пр. 4 от ЗЗД, като единствената възможност сделката да бъде обявена за недействителна е при наличието на предходна сделка, като при липсата на такава, записът ще е винаги действителен, ако е спазена предвидената от закона форма. Въззивникът счита това за нарушение, налагащо отмяна на акта. На второ място въвежда като основание за отмяна неправилността на решението във връзка с твърдяната от него нищожност поради липса на съгласие на основание чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД. Заявява, че чрез свидетелски показания са установени факти и обстоятелства за липса на съгласие или грешка от страна на ответника да издаде запис на заповед. Твърди, че единственото му правоотношение с ищеца било свързано с намирането на трактор, а страните по делото били отишли при нотариуса да подпишат друг договор, а не запис на запоред. С оглед изложените съображения, въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло първоинстанционното решение и вместо него постанови ново, с което отхвърли установителния иск. Претендира разноски за тази инстанция.

Във въззивната жалба е направил доказателствено искане за поставяне на въпроси по чл. 176 ал. 1 от ГПК на насрещната страна относно това дали има основание, въз основа на което въззивникът е подписал записа на заповед и ако има, по коя предхождаща сделка е основанието за заплащане на сумата 10 000лв.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него оспорва изцяло въззивнага жалба, твърди, че същата е неоснователна, заявява, че атакуваното решение не страда от никакви пороци и моли  то да бъде потвърдено. Развива подробни материалноправни съображения, с които обосновава основателността на иска. Противопоставя се на доказателственото искане. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С мотивирано определение, държано в з.с.з. на 08.04.2014г., връчено на страните, съдът е отказал да уважи доказателственото искане, направено от въззивника с въззивната жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба на изложените основания и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично. За него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора си съображения. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение и му присъди разноските за въззивната фаза на производството.

След докладване на жалбата и отговора не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, и следва да бъде потвърдено, поради което, при условията на чл. 272 от ГПК, въвежда мотивите на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

Съдът е сезиран да се произнесе по съществуването на едно спорно материално право – парично вземане, като отричащата го страна – ответник, се стреми да елиминира дължимостта на вземането, като се позовава на един единстевн правоунищожаващ факт – нищожност на акта, от който другата страна черпи основанието си за това вземане. При проверката на валидността на записа на заповед от формална страна, извършена от съда, постановил издаването на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, е установено, че документът притежава всички необходими реквизити и е валидна ценна книга, пораждаща менителничен ефект, чиято същност се изразява и в това, че поставя в действие паричното притезание на издателя. Първоинстанционният съд, от своя страна, в спорното производство по предявения положителен установителен иск, е счел за неоснователни материалноправните основания за недействителност, изтъкнати от ответника, за отблъскване на претенцията.

Във въззивното производство въззивният съд е длъжен да остане само в рамките, поставени с въззивната жалба, като в случая въззивникът релевира две основни оплаквания – че с отговора на исковата молба е направил възражение за липса на каузално правоотношение, предхождащо издадения запис на заповед, а съдът неоснователно не е допуснал събиране на доказателствата в тази насока, поискани от него – поставяне на въпроси на ищеца.

Второто оплакване на въззивника е, че съдът неправилно не е възприел доводите му за недействителност на записа на заповед  по чл. 26 ал. 2 пр. 2 от ЗЗД – поради липса на съгласие, тъй като от свидетелските показания се установило, че ответникът не е искал да издава такъв запис, понеже единствените му правоотношения с ищеца били свързани с намирането на трактор за последния.

Настоящият въззивен състав намира и двете инвокирани основания за неправилност на решението за несъстоятелни.

Безспорно е, че записът на заповед по своята правна характеристика представлява едностранна абстрактна сделка. Последната дефинитивно представлява сделка, при която предоставената имуществена облага не е свързана с определена кауза (основание, причина) и липсата на кауза при нея не води до нищожност, както при каузалната сделка.

Също така е вярно и това, че обикновено зад абстрактната сделка стои каузална сделка. Двете, разбира се, могат да се намират в различно взаимоотношение помежду си и това, за всеки отделен случай, следва да се прецени и съобрази с оглед всички останали факти по делото.

Не бива да се абсолютизира абстрактният характер на записа на заповед като едностранна сделка. Той не означава, че във всеки един случай издаването на записа не е във връзка със съществуващи други отношения между страните, тоест изначално липсва основание, поради което се поема задължението по него. Абстрактността се изразява в това, че записът на заповед сам по себе си не е обвързан с определена кауза, без обаче това да означава пълно откъсване от повода, който е послужил за издаването му.

Затова действително са допустими такива субективни менителнични възражения, свързани със съпътстващите записа на заповед каузални взаимоотношения между страните, които да се основават на воля на страните да свържат каузалното с менителничното правоотношение.

Не така стоят нещата обаче в настоящия случай.

За да се установи балансът, който ще мотивира прилагането, или съответно – дерогирането на правилата на абстрактната сделка, /която цели бързина и ефективност при реализиране на парично вземане, като се избегнат именно общите правила за доказване/, е необходимо поне едната страна да се позове на наличие на такава воля у някоя от тях – да бъде свързано менитленичното с каузалното правоотношение, за да може съдът да изследва дали във вътрешните им взаимоотношения превес има каузалното отношение, респективно – менителничното да е поставено в зависимост от него. Така, за да бъде отречена дължимостта на сума по запис на заповед въз основа на възражения, изхождащи от свързани каузални отношения, последните трябва да бъдат заявени или от ищеца с исковата молба, или от ответника – с отговора. Само така тези въпроси могат да бъдат поставени на доказателственото поле в процеса.

В случая ищецът не излага изобщо твърдения за други правоотношения с ответника, обусловили по някакъв начин издаването на записа. Ответникът, както в отговора си, така и до края на устните състезания в първоинстанционното производство, не е въвеждал доводи, че между страните са съществували някакви правоотношения по повод на които е издаден процесния запис на заповед.

Отбранителната му теза се е концентрирала единствено върху това, че записът на заповед е недействителен поради липса на съгласие и поради липса на основание, като я обосновава с твърденията, че той е подписал документа пред нотариуса, като е мислел, че подписва договор за поръчка, според който следва да закупи на свое име трактор за ищеца, на когото по-късно прехвърли собствеността. Това си убеждение заявява, че е запазил до получаване на заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 109/13г. на КРС. Това становище той е поддържал и в защитата си по същество, непроменено е и в писмената му защита, като той е заявил, че записът на заповед е нищожен съгласно чл. 26 ал. 2 пр. 5 от ЗЗД вр. чл. 44 от ЗЗД, поради липса на съгласие и на основание, заявил е и, че липсва предходна сделка между страните.

При това положение съдът е длъжен да се съобрази само с тези доводи, които ответникът своевременно и по предвидения ред, е навел в процеса. Така от изложените от него твърдения е видно, че в действителност той отрича въобще да е подписвал запис на заповед.

Освен това е налице вътрешно противоречие в аргументацията на ответника-въззивник. От една страна той отрича да е имало предходна сделка. От друга страна, излагайки твърдения, във връзка с това, че с ищеца са имали уговорка той да потърси и закупи трактор, който по-късно да му прехвърли, ответникът фактически признава наличие на правоотношения с него, но твърди, че е счел, че те са обективирани в подписания от него документ.

СЛЕДОВАТЕЛНО, В ОБОБЩЕНИЕ, ЗА ДА СЕ СЧЕТЕ, ЧЕ ОТВЕТНИКЪТ ОСПОРВА ВАЛИДНОСТТА НА ЕДНОСТРАННАТА СДЕЛКА – ЗАПИС НА ЗАПОВЕД, КАТО СКЛЮЧЕНА ПОРАДИ ЛИПСА НА ОСНОВАНИЕ И СЪГЛАСИЕ, СЛЕДВА ТОЙ ДА ПРИЗНАВА, ЧЕ Е ИЗДАЛ ТОЗИ ЗАПИС НА ЗАПОВЕД.

В такъв случай, обаче, не би могло да се приеме за основателно първото му възражение, тъй като, от една страна записът на заповед е по начало не каузална сделка. Както не бива да се абсолютизира абстрактния характер на записа на заповед, така и съобразяването на каузата не бива да се извежда до крайност, тъй като това ще опорочи идеята на тази правната фигура. Вътрешното основание за поемането на това парично задължение не може и не следва  да замести във всеки един случай афишираната безусловност и необвързаност на същото, защото това ще обезсмисли целта и предназначението на този вид сделки и ще ги трансформира автоматично в най-различни видове договорни или недоговорни отношения. Поради това, както ищецът не следва винаги да доказва наличие на основание за издаването на записа, за да претендира плащане, така и ответникът не може да обосновава недължимостта на сумата единствено с липсата на основание за издаването на записа на заповед. Поради това и само по себе си неизтъкването на обуславящи каузални отношения не е достатъчно за да отнеме менителничното действие на записа на заповед.

От друга страна, самият ответник е описал наличие на предхождащи отношения и уговорки с ищеца, макар едновременно с това да отрича съществуването им, а доколкото достатъчно еднопосочни доказателства по този въпрос са били събрани, то тезата му не издържа критика. 

Тоест – ако се приеме, че ответникът признава, че е подписал записа на заповед, е ирелевантно какви мотиви са го ръководели, тъй като вътрешните причини, доколкото са резултат на осъществяване на правото на личен избор и свобода на волята, нямат значение. Ако самият той се позоваваше на свързано обуславящо правоотношение, което по неправомерен начин е довело до издаването на записа, или изпълнението по което е погасило задължението по записа, това би могло да отблъсне претенциите на ищеца, но както вече бе посочено – ответникът отрича предхождаща каузална сделка. От своя страна ищецът, който няма интерес от това, нито има задължение да го стори, не навежда такива обстоятелства. Правната норма не изисква по никакъв начин в задължителното съдържание на записа на заповед да е посочено основание за издаването му.

Така не може да се приеме за основателно и доказано твърдението за нищожност на записа на заповед по чл. 26 ал. 2 пр. 4 от ЗЗД – поради липса на основане.

По същия начин съдът преценя и второто изтъкнато от ответника възражение – за нищожност поради липса на съгласие, по чл. 26 ал. 2 пр.2 от ЗЗД. При този порок има външна воля, обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсва вътрешно волево решение, като причините за това могат да бъдат различни, включващи неосъзнаване на правните последици, насилие, влагане на различно съдържание във волеизявленията, шега, пример. Настоящият казус не се вписва в параметрите на никоя от тези допълнителни хипотези. Така, след като изразеното пред нотариуса съгласие е овеществено чрез подписа на ответника – тоест е писмено материализирано в представения документ, без да е оспорено авторството му, е видно, че е налице съгласие по смисъла на ЗЗД, което е годно да породи целените и валидни правни последици.  Тук следва да се посочи и обстоятелството, че документът е с нотариална заверка на подписа, и при липса на опровергаване, действа предположението, че нотариусът, в съгласие със законово вменените си задължения, е прочел на лицето, чийто подпис заверява, съдържанието на документа, под който то полага подписа си.

Това възражение също е неоснователно.

Всички тези доводи въззивният съд излага единствено при положение, че се приеме, че ответникът признава, че е издал запис на заповед и са по повод направените в отговора на исковата молба  т.н. „възражения“.

В частта „обстоятелства“ на този отговор, обаче, ответникът е развил съвсем друга защитна позиция – както вече бе посочено, той излага своето виждане относно спорното право, като категорично твърди, че е считал, че подписва договор за поръчка – тоест – ТОЙ ФАКТИЧЕСКИ ОТРИЧА ДА Е ИЗДАЛ ЗАПИСА НА ЗАПОВЕД, въз основа на който ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. От това свое твърдение, той извлича цитираните по-горе основания за нищожност на записа на заповед – липса на съгласие и липса на основание.

Така, в действителност, щом ответникът се домогва да убеди съда, че той не е знаел, че подписва запис на заповед, а е имал вътрешното убеждение, че сключва договор за поръчка, за чието изпълнение незабавно е предприел действия, и че такава е била неговата представа към момента на полагане на подписа до получаване на поканата от ЧСИ, то е несъмнено, че порокът, който ответникът е релевирал с отговора си, представлява грешка в предмета, по смисъла на чл. 28 от ЗЗД, а не такъв по чл. 26 от ЗЗД.

Това обаче е основание не за нищожност, а за унищожаемост на сделката. То би подлежало на разглеждане, ако е направено в съответната форма и срок. Безспорно срокът по чл. 32 ал. 2 от ЗЗД, уреждащ въпроса за погасителната давност, е спазен, но унищожаемостта може да се претендира само чрез иск /главен или насрещен/, не и чрез възражение. В настоящия случай ответникът се е позовал на този дефект единствено чрез писмения си отговор, поради което съдът не може да го разгледа и да се произнесе по него в това производство.

Доколкото ответникът твърди, че ищецът го е извикал да подпишат  пред нотариуса договор за поръчка, това би могло да се счете и като позоваване на сключване на сделката при наличие на измама по смисъла на чл. 29 от ЗЗД, но и това е основание за унищожаването й, и казаното по-горе важи и тук – то може да се предяви само по исков път.

Едва във въззивната си жалба въззивникът подменя основанията си като за пръв път въвежда нова защитна линия, заявявайки че „всъщност се касае не за липсата или наличието на съгласие от страна на издателя, а на грешка, която води до унищожаемост“, но в този момент правото да стори това е преклудирано, още повече, че независимо от изгубването му, възражението отново не е заявено в надлежна форма.

Ето защо, след като не се установиха основания за признаване на записа на заповед за нищожен и ответникът не е противопоставил други годни правопогасяващи, правопрекратяващи или правоизключващи възражения, снемащи задължението за изпълнение, следва да бъде признато за установено, че той дължи изцяло сумата, заедно с лихвата за забава, за които на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 109/13г. на КРС.

Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и атакуваното решение следва да бъде потвърдено, тъй като районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва д абъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 600 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                                              

 

                             

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 8/18.02.2014г. по гр.д. № 416/13. на КРС, като  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА И.Д.В. да заплати на А.Б. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 600 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                                             

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: