Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

 

гр.Сливен, 12.06.2014 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на четвърти юни, през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

                  

                                    

При секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 240 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Депозирана е въззивна жалба от адв. Г. в качеството й на пълномощник на Ц.С.П. ***. Обжалвано е решение № 172/28.02.2014 г. по гр.д. № 1636 от 2013 г. по описа на СлРС, с което е прието за установено по отношение на „Уникредит Булбанк АД със седалище и адрес на управление гр. С., район В., пл. „Св. Н.“ № *, че Ц.С.П.,***, дължи сумите от 4753.49 евро главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 71/ТR7191707 от 18.05.2011г.,  договорна лихва в размер на 471.40 евро за периода от 20.06.2012г. до 11.02.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.02.2013г., както и разноски в размер на 477.01 лв. по Ч.гр.д. № 455/13г. по описа на СлРС. С обжалваното решение въззивницата П. е била осъдена да заплати на въззиваемата страна 1239.64 лв. разноски за първа инстанция.

         В жалбата се сочи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано. На първо място се сочи, че решаващият съд неправилно е приел, че не е необходимо писмено уведомление от банката до длъжниците /кредитополучател и поръчител/, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Страната счита, че това становище на съда е в противоречие със задължителна съдебна практика на ВКС, според която когато в договора за предоставяне на кредит страните не са уговорили автоматично настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, банката за да го направи предсрочно изискуем е длъжна да уведоми кредитополучателя за решението на управителния орган. Това действие на банката следва да бъде извършено в момент, който предхожда момента на депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение. В този смисъл били определение № 331/28.11.2008г. по ЧТД № 306/2008г. на ВКС и определение № 17/12.03.2010г. по ЧТД 734/2009г. на ВКС, 2-ро Търговско отделение, както и най-новата съдебна практика. Въззивникът счита, че неправилно съдът е приел, че предсрочната изискуемост не е настъпила в момента, в който е престанал да си плаща погасителни вноски, а едва когато кредиторът е обявил вземането си за предсрочно изискуемо, поради което намира, че 6-месечния срок по чл. 147 ал.1 от ЗЗД е бил изтекъл по отношение на въззивницата и банката няма основание да търси вземанията си от нея. В жалбата е изказано становище, че датата на подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение би могла да е начален момент на 6-месечния срок по чл.147 ал.1 от ЗЗД и евентуалното предявяване на осъдителен иск спрямо поръчителя би могъл да бъде основателен в полза на кредитора, но в настоящото производство е бил предявен установителен иск, а не осъдителен, поради което иска е следвало да бъде отхвърлен. На последно място, страната излага становище за това, че съдът неправилно е приел, че е налице валиден и действителен договор за потребителски кредит. Договорът за кредит, който дава основание за предявяване на иска е недействителен поради неспазване на изискванията на чл.11 ал.1 т.7-12 от ЗПК. Конкретно никъде в договора не била посочена общата сума, дължима от потребителя изчислена към момента на сключване на договора за кредит, тази сума не е и можела да бъде определена, дори като се вземе предвид приложенията към договора за кредит, а именно погасителния план, тъй като същият бил неясен и липсва основният елемент на погашението, а именно не е била посочена валутата, в която ще се извършат периодичните анюитетни вноски. Моли се обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се постанови обезсилване на издадения срещу въззивницата - поръчител изпълнителен лист. Страната не е претендирала деловодни разноски.

         В законния срок, посочен в чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. Иванов – пълномощник на „Уникредит Булбанк“ АД. С него въззивната жалба е оспорена като неоснователна и е посочено, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и съобразено със задължителната практика на ВКС. Страната посочва, че според задължителната съдебна практика - решение № 172/25.03.2013г. на ВКС по т.д. 842/11г. на 1-во търговско отделение постановено по реда на чл.290 от ГПК, упражняването на правото на обявяване на предсрочна изискуемост на кредита от страна на банката кредитор може да стане и с подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист без преди това да е необходимо отправяне на друго изявление до длъжника. Страната счита, че са неоснователни твърденията на въззивника за това, че преклузивния 6-месечен срок по чл. 147 ал.1 от ЗЗД е изтекъл към датата на постановяване на решението, тъй като ищецът не бил изменил основанието на своя иск и не бил преминал от установителен иск по чл. 422 от ГПК към осъдителен иск. В този смисъл посочва, че е недопустимо да се предявява осъдителен иск за вземане, което е предмет на издадена заповед за изпълнение като цитира и съдебна практика, съгласно която с исковата молба по чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК, предявена от кредитора – заявител в заповедното производство, се цели установяване със сила на присъдено нещо на съществуването на оспореното вземане, поради което при предявен осъдителен иск съдът е длъжен да предприеме процесуални действия по отстраняване на несъответствието между обстоятелствената част и петитума, за да премине от осъдителен към установителен иск.

         Въззиваемата страна посочва, че неразделна част от процесния договор за кредита е погасителния план към него, който е подписан на всяка страница от въззивницата. От общото съдържание на договора и погасителния план безспорно се установявали сумата на кредита, неговата валута, дължимите лихви, размера на всяка погасителна вноска, както и общия размер на дължимата от кредитополучателя и поръчителя сума, поради което не можело да се твърди, че договорът е недействителен. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено. Страната не е претендирала деловодни разноски.

В съдебно заседание въззивницата П. редовно призована, не се явява. Представлява се от адв. Г., която поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена.

Въззиваемата страна в съдебно заседание не се явява. Представлява се от адв. Иванов, който оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания отговор по нея и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 06.03.2014г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 20.03.2014 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лица с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

Пред първоинстанционния съд е бил предявен иск, с който се иска да бъде признато за установено, че въззивницата П. дължи на въззиваемата страна „Уникредит Булбанк“ АД сумата от 5224,89 евро, от които 4753,49 евро главница и 471,40 евро договорна лихва ведно със законната лихва по главницата считано от 12.02.2013 г. датата на подаване на заявление по чл. 417 от ГПК до окончателното изплащане на задължението, както и направените по делото разноски в размер на 477,01лв. За да установи своето твърдение, ищецът е представил договор за банков потребителски кредит, на физическо лице, от 18.05.2011 г. по който кредитополучател е Х.И.П., а поръчител и солидарен длъжник е  ответницата Ц.С.П.. Към договора е представен и погасителен план като неразделна част от него.

Във възвивната жалба е посочено, че поначало не е на лице валиден и действителен договор за потребителски кредит, тъй като при сключване на процесния договор за банков потребителски кредит на физическо лице не са били спазени изискванията на чл. 11 ал.1 т. 7 до т. 12 от ЗПК, поради което на основание чл. 22 от. ЗПК следва същият да бъде признат за недействителен. По конкретно се посочва, че в договора не е била посочена общата сума дължима от потребителя и тази сума дори не може да се приеме, че е била определяема по приложения към договора погасителен план, тъй като същият бил неясен и в него липсвал основен елемент на погашението, а именно посочване на валутата, в която ще се извършат периодичните анюитетни вноски. Съдът намира това възражение за неоснователно.

В разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 7 от ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация относно общия размер на кредита и условията за усвояването му. В представения по делото договор е посочен размерът на кредита и той е  5000 евро, посочен е и началния и краен срок за усвояване, както и срока му за погасяване съгласно двустранния подписан погасителен план до 17.05.2021г. В приложения погасителен план, който е подписан от ответника по иска, отново ясно е посочено, че сумата по кредита е 5000 евро, усвояването му е еднократно, периода на погашението е ежемесечен. Ясно са определени периодичните ежемесечни вноски, които следва да бъдат заплащани. При разглеждане на плана става ясно, че в края, при изцяло привършване на плащанията, по него ще бъде заплатена сумата от 9 550,77 евро.  Съдът счита, че след като безспорно договорът е бил за получаване на кредит в евро, в размер на  5000 евро, тази сума е заложена като първоначален остатъчен дълг към първата погасителна вноска по погасителния план, няма никакви съмнения, че се касае за плащане на кредита в евро.

С оглед изложените съображения съдът намира, че между страните е било на лице едно валидно договорно правоотношение, по което ответницата е била солидарно задължена за отпуснатия кредит поради качеството й на поръчител по договора.

От данните по делото и от извършената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че кредитополучателят не е погасявал системно дължимите по договора за кредит вноски. Още пред м. юни 2012 г. той има непълно внесена вноска, а същото се отнася и за м. юли,август, септември, октомври и ноември 2012 г. В разпоредбата на чл. 17 от Договора за банков кредит страните са приели, че при неизпълнение на всяко едно от задълженията на кредитополучателя по договора и при неплащане на което и да е парично задължение по кредита кредиторът има право да обяви едностранно, без предизвестие, част или целият дълг за предсрочно изискуем. В конкретния случай, след като е било налице неплащане на погасителните вноски / част от тях/ за м. 06, 07, 08, 09, 10 и 11 2012 г. на 13.02.2013г., кредиторът е депозирал заявление за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК против длъжниците Х.И.П. и Ц.С.П.. По този начин той е афиширал своята воля за обявяване на предсрочно изискуем на целия дълг.

Тъй като страните по договора за кредит са се договорили в полза на банката кредитор, същата да прецени, в който момент ще обяви вземането си за предсрочно изискуемо, изискуемостта не настъпва автоматично поради факта на неплащане на една или повече пълни или частични вноски по погасителния план. От волята на банката е зависило в кой момент тя ще прецени, че вземането следва да бъде обявено за предсрочно изискуемо. Фактът, че банката в продължение на няколко месеца не е упражнявала своето право да обяви предсрочна изискуемост не може да бъде прието като пасивно нейно поведение, което да обоснове отпадане на отговорността на поръчителя по смисъла на разпоредбата на чл. 147 ал.1 от ЗЗД. Съгласно тази разпоредба поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца. В случая след настъпване на падежа за съответната вноска тя е ставала изискуема, но от волята на кредитора е зависело дали ще бъде обявено цялото вземане за предсрочно изискуемо. Едва след упражняване на неговата воля /в случая с подаване на заявление по чл. 417 от ГПК/ започва да тече 6-месечният срок по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД. От този момент нататък бездействието на кредитора ще доведе до преклудиране задълженията на поръчителя. В този смисъл е трайно установената съдебна практика постановена по реда на чл. 290 от ГПК на ВКС, която е абсолютно задължителна за съдилищата /решение № 130/27.09.2007г. на ВКС по т.д. №139/2009г. първо търговско отделение; решение №58/15.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 584/2008г. второ търговско отделение; решение №92/16.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 467/2008г. второ търговско отделение/.

Следва само да се отбележи, че тъй като съгласно разпоредбата на чл.17 от сключения между страните Договор за кредит задължението става предсрочно изискуемо не поради факта на неплащане на една , две или повече вноски, а ако не са платени вноски и ако банката кредитор прецени така, няма как предсрочната изискуемост на вземането да настъпи преди банката да е направила изявление в този смисъл. По този начин няма как да тече срокът по чл. 147 ал.1 от ЗЗД ако банката не желае да обяви вземането за предсрочно изискуемо. Поръчителят ще бъде винаги в положение на зависимост от волята на банката - кредитор по отношение на въпроса от кога ще тече срокът по чл. 147 ал. 1 от ЗЗД. По никакъв начин той не може да претендира, че отговорността му е отпаднала с неплащането на една или повече вноски и не предприемане действия за обявяване на вземането за събираемо от кредитора, тъй като това зависи не от волята на поръчителя, не от волята на кредитополучателя, не от настъпване на обективния факт на неплащане на вноските, а само и единствено от волята на кредитора /ако има неплащане/.

На последно място следва да се отбележи, че възраженията на въззивника за това, че неправилно е бил предявен установителен, а не осъдителен иск, са неоснователни. Настоящото производство е започнало по реда на чл. 417 от ГПК, изрично е предвидено в процесуалния закон, че при депозиране на възражение, при издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК заявителят – кредитор, следва да предяви иск за съществуване на вземането си по реда на чл. 422 от ГПК, който е установителен по своя характер.

Предвид изложеното съдът счита, че следва да се потвърди първоинстанционното решение.

С оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени деловодни разноски на въззиваемата страна. Такива за настоящата инстанция обаче не са доказани.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖАДАВА решение № 172/28.02.2014 г. по гр.д. № 1636 от 2013 г. по описа на Районен съд – Сливен като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Решението  подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                    2.