Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  154

 

гр. Сливен, 21.05.2014 г.

 

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на двадесет и първи май през две хиляди и четиринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                          МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                               СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора …........……….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 243 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на две въззивни жалби от страните в първоинстанционното производство.

Атакувано е първоинстанционно решение № 143/24.02.2014г. по гр.д. № 2532/2013г. на СлРС, с което  е осъдена Прокуратура на Република България да заплати на Т.Д.Т. сумата 8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, ведно със законата лихва  върху нея, считано от 17.07.2010г. до окончателното изплащане, отхвърлен е като неоснователен искът за сумата над 8 000 лв. до пълния претендиран размер от 15 000 лв., отхвърлена е като неоснователна и претенцията за присъждане на законна лихва върху главницата за периода от 01.10.2008г. до 17.07.2010г. и са присъдени съразмерно разноски в размер на 1005, 75лв.

 Първата въззивна жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство - ПРБ, против осъдителната част на решението относно присъденото обезщетение от 8000 лв. за претърпените неимуществени вреди. Въззивникът счита, че в нея то е незаконосъобразно, тъй като не са събрани достатъчно доказателства нито, че ищецът е претърпял вреди, нито че те са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно производство. Твърди, че решаващият съд е приел, че ищецът, в резултат на повдигнатото обвинение, е изпитвал силно притеснение, което се отразило върху физическото и психическото му здраве, но не е конкретизирал в какво се изразява влошаването на състоянието му. От представеното експертно решение било видно, че ХИБС на ищеца е с давност 5 години , с усложнения от диабет, а през 1995г. е претърпял инфаркт на миокарда. В това решение не е посочено, че ищецът е получил усложнения и повишаване на кръвното налягане, както се твърди от ищеца, а тези усложнения били налични от години. Въззивникът твърди, че няма други медицински документи, от които да се направи категоричен извод за момента, в който ищецът се е разболял от диабет. Заявява, че съдът неправилно е отхвърлил искането му за представяне на рецептурна книжка, поради настъпила преклузия. Освен това въззивникът счита, че неправилно съдът е приел по-висок интензитет на увреждането поради това, че ищецът бил разпознаваема личност. От събраните доказателства не било видна прокуратурата да е правила изявлания във връзка с воденото срещу ищеца дело, а разпитаните свидетели не са заявили да са запознати с източниците на сведения за медиите. Въззивникът се оплаква още, че съдът е взел предвид наложената ПАМ „забрана за напускане пределите на РБ“, но няма данни ищецът да е отправял искане до компетентните органи за даване на разрешение за излизане в чужбина и такова да му е било отказано. Също така счита, че присъденото обезщетение е твърде завишено по размер, тъй като не съответства на повдигнатото обвинение, а и на ищеца не била налагана по-тежка мярка за неотклонение от „Подписка“.  Заявява, че трайно установената практика е в сходни случаи да се присъжда обезщетение под 1 000 лв. Освен изложеното, първият въззивник заявява, че неоснователно РС не е приел доводите му за наличие на условията на чл. 5 ал. 1 от ЗОДОВ за отпадане отговорността на държавата. Неоснователно не е приобщил като доказателства двете НОХдела – на първоинстанционния и на въззивния съд, и като е отхвърлил искането му за прилагане на доклада на АДФИ и счетоводната експертиза, е препятствар възможността му да докаже доводите си за наличие на предпоставките по чл. 5 от ЗОДОВ. Заявява, че е налице законовата хипотеза, тъй като ищецът, в качеството си на длъжностно лице – управител на „Обреден комплекс – Сливен“ ЕООД, е отпъскал служебни аванси на две служителки, за сумата 1 933, 75 лв., които не били надлежно отчитани от получилите ги лица, а впоследствие били удържани по ведомост от заплатите на всички служители в структурното звено. Същевременно по счетоводна сметка 422 било отчитано възстановяване на авансите от лицата, които ги били получили, като тези действия били предприемани със знанието и съгласието наищеца и главните счетоводители. При извършения одит се установило, че предоставянето на сумите било с недокументираноизполдване, като така се стигало до бедзлихвено вътрешно кредитиране на двете лица. Тези факти били възприети от наказателния съд и именно те са станали причина прокуратурата да повдигне обвинение срещу ищеца. При тези си действия тя се ръководела от конституционното си задължение, при достатъчно доказателства, да повдига и поддържа обвинение, а в случая безспорно е налице най-малко нарушение на изискванията на ЗСч. Поради изложеното първият въззивник моли настоящата инстанция да отмени в обжалваната уважителна част първоинстанционното решение и постанови ново, с което отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан предявения иск, или, евентуално – да го оуважи за сума под 1000 лв. и отхвърли за горницата. Счита, че неоснователността на главния иск обуславя неоснователността на акцесорните претенции за лихви и разноски.

Направени са доказателствени искания за събиране във въззивното производство на писмени доказателства -  нохд №783/06г. на СлРС и внохд № 86/08г. на СлОС или приложени към тях документи – доклад на АДФИ и счетоводна експертиза, както и да бъде изискана информация от РЗОК за заверени рецептурни книжки  и отразени диагнози на ищеца за периода 2000г. -2008г.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва изцяло жалбата като неоснователна. Заявява, че в уважителната част решението е правилно и не следва да бъде отменяно, последователно и систематизирано оборва наведените от първия въззивник доводи. Развива аргументация, в която прави разбор на събраните гласни и писмени доказателства, от които извежда заключение за основателност на претенцията си, като подчертава, че претърпените неимуществени вреди не само са надлежно и категорично доказани, но и предполагат, предвид характера си, по-високо от присъденото обезщетение. С оглед това въззиваемият по тази въззивна жалба моли настоящия съд да не я уважава. Няма заявени искания. Претендира разноски.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

Втората въззивна жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство и с нея се атакува отхвърлителната част на решението на РС, за сумата над 8 000 лв.  до 15 000 лв., както и в частта, с която е отхвърлено искането му за присъждане на обезщетение за забава от момента на влизане в сила на оправдателната присъда до 17.07.2010г., поради погасяване по давност на вземането. Въззивникът счита, че в тези части решенето е неправилно и незаконосъобразно, тъй като първоинстанционният съд не е отчел вярно степента, продължителността и интензитета на претърпените психически страдания, въздействието на обвинението върху емоционалността и поведението на ищеца, както и отражението му в социален  и обществен аспект, неправилно е интерпретирал вредите от наложената ПАМ, и така е присъдил обезщетение под справедливо дължимото, което счита, че е в размер на 15 000 лв. Развива подробни съображения в тази насока, като прави анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателствени средства, за които счита, че не са ценени правилно от решаващия съд. С оглед изложеното иска въззивният съд да отмени в отхвърлителната част решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което уважи изцяло иска и за сумата над присъдените 8 000 лв. до претендираните 15 000 лв., ведно с обезщетение за забава от постановяването на оправдателната присъда – 01.10.2008г. до окончателното изплащане. Заявява, че в частта, с която съдът е счел за погасено по давност вземането за периода преди 17.07.2010г., решението му е неправилно, тъй като неправилно е приложил разпоредбата н ачл. 111 б. „в“ от ЗЗД, където, според него, се има предвид не всяка една законна лихва, а само онази, която съпътства периодични задължения – например наемна цена, вноски за ВиК и т.н. Задължението на ответника не произтичало от договорни отношения  и не е периодично, поради което счита, че към него е приложима разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД , уреждаща 5 годишна погасителна давност.

Няма доказателствени искания. Иска жалбата му да бъде изцяло уважена, претендира разноски за двете инстанции.

В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, насрещната по тази въззивна жалба страна не е подала писмен отговор.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна на тази въззивна жалба.

В с.з., редовно  призован, първият въззивник, представляван от прокурор в ОП-Сливен, поддържа своята и оспорва въззивната жалба и отговора на ищеца. Моли съда да отмени решението в осъдителната част и вместо това постанови друго решение, с което или отхвърли изцяло иска, или, евентуално - присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер под 1000 лв.

В с.з., вторият въззивник, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа своята и оспорва въззивната жалба на насрещната страна, отговора срещу която поддържа. Моли въззивиня съд да уважи неговата жалба на изложените в нея основания. Претендира разноски. Представя и подробна писмена защита, в която по-подробно развива материалните и процесуалните си съображения в подкрепа на основателността на исковете си.

Представител на ОП-Сливен в с.з. не се явява, за да изрази становище.

С мотивирано определение, държано в з.с.з., въззивният съд е отхвърлил искането на първия въззивник за събиране на писмени доказателствени средства в настоящата фаза на производството.

Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства, които са неоспорени и като еднозначни, безпротиворечиви и непререкаеми, изцяло е кредитирал.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно – единствено по отношение на началния момент, от който е присъдено обезщетението за забава. Поради това следва да бъде потвърдено в цялата останала част.

Настоящият състав споделя като цяло изводите на решаващия съд.

Предмет на въззивен контрол е първоинстанционното решение в неговата цялост, тъй като и уважителната, и отхвърлителните му части са изцяло атакувани съответно с всяка от двете жалби.

По отношение на главния иск:

Ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от специфична форма на непозволено увреждане – такова причинено от, най-общо казано, държавни органи. Съществуването на специална норма изключва приложението на общата разпоредба за деликт, закрепена в чл. 45 от ЗЗД.

За да възникне отговорност за ответника в случая, е необходимо да е налице сложният фактически състав, визиран в чл. 2 от ЗОДОВ и някое от условията на буквите на този текст, а именно – дейност /действие или бездействие/, авторство на правозащитен орган, противоправност, изведена от някоя от конкретните хипотези, вреда и причинна връзка. Специалният, предвиден в този закон ред, не  изисква установяване виновно поведение на длъжностни лица от състава на  отговорното лице, ответникът отговаря обективно за причинените вреди от незаконните им действия. Искът е предявен срещу пасивно легитимирано лице, попадащо в изчерпателно и лимитативно очертания  в закона кръг.

Така избраният ответник отговаря за вреди само в контекста на някоя от хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ. Отделните действия, от извършването на които произтеклите вреди могат да се релевират към този вид отговорност на държавата, също са  конкретно и ограничително изброени, групирани в 7 точки.

Ищецът е насочил претенцията си към Прокуратурата на РБ, опирайки се на т. 3 от чл. 2 ал. 1 на ЗОДОВ. Основанието на иска – тоест обстоятелството, на което ищецът се позовава, за да обоснове състоятелността на претенцята си, е обвинение в извършването на престъпление, като лицето е оправдано с влязла в сила присъда. Това задейства, съгласно разпоредбата на т. 3 на чл. 2 от ЗОДОВ, механизма за осъществяване на отговорността на Прокуратурата на РБ като  правозащитния орган, който е предявил, повдигнал и поддържал обвинение против ищеца за извършване на престъпление по чл. 201 ал. 1 във връзка с чл. 20 ал. 4 вр. чл. 26 ал. 1 от НК и това състояние е продължило около 3 години, до признаването му за невиновен с влязла в сила присъда.

В хода на първоинстанционното производство тези факти са установени и това безусловно  поражда отговорност на държавата за незаконни действия на нейни правозащитни органи, щом те са причинили вреди.

Ключовите  аргументи, както във въззивната жалба на ищеца, така и във въззивната жалба на ПРБ, по отношение на претенцията за възмездяване на неимуществените вреди, са свързани с това, че според всяка от страните  първоинстанционният съд не е присъдил адекватно по размер обезщетение за тях, като според първия въззивник такова въобще не се дължи, поради изключителна вина на пострадалия, евентуално иска да се присъди обезщетение в размер под 1000 лв., а според втория – необосновано го е занижил.

Ищецът счита, че не са отчетени напълно видът, степента, продължителността и интензитетът на неговите душевни страдания, от своя страна ответникът заявява, че не е доказан нито видът на заболяването, съставляващо неимуществената вреда, нито нейната тежест, нито причинната й връзка с действията на прокуратурата, размерът на обезщетението е неадекватен, както и, че е налице хипотезата на чл. 5 ал.1 от ЗОДОВ, и отговорността на държавата следва да отпадне въобще.

Въззивната инстанция намира въззивната жалба на ПРБ за неоснователна, тъй като не споделя изложените в нея аргументи, поради което тя не следва да се уважава.

На първо място настоящият въззивен състав счита, че не са налице условията на чл. 5 ал. 1 или ал. 2 от ЗОДОВ, които предполагат принос или изключителна вина на пострадалия за увреждането. Аргументът в тази посока на ПРБ се изразява в това, че според нея ищецът “ в качеството си  на длъжностно лице ……….. е отпускал служебни аванси на две служителки….. Авансите не били надлежно отчитани от получилите ги две лица, впоследствие били удържани по ведомост от заплатите на всички служители в структурното звено…… Същевременно по счетоводна сметка 422 било отчитано възстановяване на авансите от лицата, които ги били получили. Тези действия били предприемани със знанието и съгласието на ищеца…. При извършения одит се установило, че предоставянето на сумите ….било с недокументирано използване, като по този начин се стигнало до безлихвено вътрешно кредитиране на двете служителки.“

Това било причината прокуратурата да повдигне обвиненията срещу ищеца, като „……..се е ръководела от конституционното си задължение при достатъчно доказателства да повдига и поддържа обвинение. Безспорно в случая е било налице най-малко нарушение на изискванията на ЗСч.“

По тази причина ответникът счита, че евентуалните увреждания на ищеца се дължат на неговото неправомерно поведение.

Тези доводи нямат касателство с идеята за “съ-причиняване” на вредоносния резултат. Правната норма визира такова виновно поведение на пострадалия, което да е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат – тоест – когато с недобросъвестното си поведение и действията си по време на наказателното преследване пострадалият е създал предпоставки за повдигане и поддържане на обвинение за деяние, което не е престъпно, тоест – незаконно обвинение – въвеждане на органите в заблуждение относно характера на деянието, неистински признания, прикриване на обстоятелства, забавяне на производството и други подобни, целящи да се опорочи разследването или то да бъде забавено и удължено.

Тоест, в случая, е необходимо търпенето на страданията да е започнало, или да се е осъществило в по-голям размер/степен, поради виновни действия на ищеца. В настоящото производство по никакъв начин ответникът, върху когото лежи тежестта да стори това, не е доказал, че ищецът със собствените си действия е причинил или увеличил увреждането си.

Обстоятелството, че той е осъществил действия, които дори формално не изпълват фактическия състав на престъплението по чл. 201  от НК /както са приели двете инстанции на наказателния съд/, по никакъв начин не е допринесло прокуратурата фактически да третира действията му като престъпление. В мотивите си и СлРС и СлОС изрично и еднозначно са приели, че разследваните деяния, доколкото длъжностното присвояване е резултатно престъпление, са несъставомерни поради липсата на реална щета за дружеството, липса на изпълнително деяние на престъплението по чл. 201 от НК, както и липса на задължителния елемент от субективна страна – пряк умисъл. Фактът, че прокурорът неправилно е привел казуса към наказателния състав на чл. 201 вр. чл. 20 ал. 4 вр. чл. 26 от НК не се дължи на виновни действия от страна на ищеца, тъй като не той е извършвал квалификация на своите действия. Задача на прокуратурата е да прецени дали обективираното поведение на ищеца съставлява престъпление, и щом е повдигнала и поддържала обвинение в такова, а той е оправдан, като съдът е приел, че „в казуса не са налице такива деяния, извършени от подсъдимия, които да се квалифицират като престъпления против собствеността по чл. 201 вр. чл. 20 ал. 4 вр. чл. 26 от НК“, то тези действия на ответника са били незаконни, което поражда за него задължение да обезщети причинените вреди, за които ищецът не е допринесъл. Следва да се посочи още и, че нарушенията на ЗСч сами по себе си не са инкриминирани като престъпления в НК и за тези от тях, които не съставляват и престъпления, прокуратурата няма ангажимент и компетентност да търси и осъществява отговорността на съответните служители.

Не се установява и порцесуалното поведение на ищеца в наказателното производство да е било недобросъвестно и шиканьозно, той е упражнявал гарантираното му от закона право на защита по регламентирания от правната норма начин.

Поради това настоящият състав намира, че липсват основания за прилагане на разпоредбата на чл. 5 от ЗОДОВ както за отпадане, така и за редуциране отговорността на ответника. Тя следва да се понесе напълно, тоест той дължи пълно обезщетяване на всички преки и непосредствени вреди.

Евентуалните доводи на втория въззивник, във връзка с размера на обезщетението, в случай, че съдът отхвърли съображенията му за цялостно отпадане на отговорността му, са свързани главно с недоказаната според него пряка причинна връзка между действията на прокуратурата и претърпените вреди, както и самите вреди по вид и тежест, тъй като от медицинските документи било видно, че той е имал по-ранни заболявания, не се сочи, че са настъпили усложнения, освен това прокуратурата не носела отговорност за публикациите в медиите, а и липсвали писмени доказателства, че на ищеца му е било отказано да пътува извън страната. Счита, че сума под 1000 лв. представлява подходящо обезщетение за евентуално претърпените вреди. Присъденото такова в размер на 8 000 лв. счита за прекомерно.

Въззивният съд намира тези аргументи за несъстоятелни.  На първо място твърдените от ищеца и установени по делото неимуществени вреди не се обективират единствено и само във физически болки и страдания Заболяванията, които ищецът е доказал – хронична исхемична болест на сърцето  и диабет – не са резултат от воденото срещу него наказателно производство. Наличието им обаче, /което е безспорно и категорично доказано посредством медицинската документация/, придава плътност и убедителност на свидетелските показания относно честото и тежко проявяване на симптомите им, за което съдът не счита, че е необходимо нарочно представяне на документи.

Що се отнася до възражението, че невъзможността на ищеца да напусне страната не е доказана с писмен отказ на надлежен орган, съдът също го намира за неоснователно. Настоящият състав счита, че самото обстоятелство, че на ищеца е било наложено ограничение по чл. 75 т. 3 от ЗБДС, е достатъчно, за да се приеме накърняване на личната сфера на ищеца. Ответникът изгражда абсурдната конструкция - ищецът, само за да се снабди с доказателство за отказ, да наруши забраната, която му е наложена, и която му е била известна – тоест – очаква от него да е осъществил реален опит да пренебрегне ограничението. Освен това самото желание да пътува в посочените дестинации е достатъчно, да се приеме, че с невъзможността за осъществяването му ищецът е преживял душевно разочарование и страдание. Това желание е категорично доказано от свидетелите и обосноваността му се подкрепя от верността на фактите, че ищецът има роднини в кралство Испания.

На следващо място не може да се сподели и доводът на втория въззивник, касаещ публикациите в медиите. Безспорно прокуратурата не носи отговорност за тях, ако сама не е източник на информацията, но както бе посочено по-горе – нейната отговорност е безвиновна. Тоест - практически е без значение как медията се е снабдила с информацията, щом тя е отразявала вярно обективната действителност към него момент, произвела е въздействие върху неограничен и неопределен кръг от хора и е спомогнала за формиране на мнение за ищеца, което, с оглед по-късното отричане на тези факти посредством оправдателната присъда, се оказва необосновано, и от това той търпи вреди. Така обективно е налице вреда, причината за претърпяването на която отново лежи в незаконното обвинение.

Следва да се отбележи, че е несподелимо и виждането на въззивника-ответник за недоказаност изобщо на претърпяването на вредите. Свидетелските показания са депозирани от лица, намиращи се в достатъчно близки, без да са роднински, и достатъчно продължителни отношения с ищеца, което предпоставя знанието им за неговите душевни преживявания и състояние. С оглед фактите, които се доказват посредством тези гласни доказателствени средства, съдът се доверява на тази свидетели поради това, че те са били очевидци  и възпроизвеждат лични възприятия. И двамата свидетели не са проявявили пристрастие или необективност и липсва индиция, че са заинтересувани от изхода на делото, поради това показанията им са годни да бъдат ползвани при формиране на фактическата обстановка. Те не са оборени с други доказателства, с равна или по-голяма доказателствена тежест, ответникът не ги конфронтира с посочени от него доказателства, а само със свои предположения и хипотетични твърдения.

Но настоящият въззивен състав счита, че дори без тези гласни доказателства не може да се отрече наличието въобще на вреда, под формата на душевен и емоционален дискомфорт, претърпян от ищеца като резултат от воденото наказателно производство, приключило с оправдателна присъда. Всяко такова посегателство върху личната сфера на едно човешко същество, свързана с обществения критерий за правилно или укоримо поведение, се отразява на персоналната му самооценка и чувството за собствено достойнство като член на обществото, приело тези критерии. Неприемливо е да се твърди, че е възможно такова обстоятелство да не окаже никакво въздействие върху достойнството на личността, поради което да се налага то да бъде изрично доказвано. Самият факт, че лицето не е извършило престъплението, за което му е повдигнато обвинение, или, че деянието, което е извършило не представлява престъпление, е вредоносен, неговото доказване предопределя увреждането, като на доказване подлежат единствено  формата и тежестта на вредата.

Извън съмнение остава и наличието на причинна връзка между действията на ответника и преживяванията на ищеца – тя е успешно доказана посредством събраните доказателствени средства.

Така са налице всички елементи на фактическия състав, пораждащ отговорността на държавата чрез ПРБ за обезвреда. Ответникът дължи обезщетение за причинените неимуществени вреди.

По отношение на евентуалното искане за отмяна на решението за разликата над 1000 лв. до присъдените 8 000 лв.,  което касае конкретната преценка на съда относно размера на обезщетението, то ще бъде разгледано едновременно с въззивната жалба на ищеца в първоинстанционното производство, която в частта, касаеща отхвърлителната част на съдебното решение, по същество третира същия въпрос – относно справедливостта на преценката на размера на дължимото обезщетение.

Така, след като взе предвид доводите, инвокирани от двете страни в тази насока, въззивният съд счита, че и двете жалби са неоснователни.

Тъй като неимуществената вреда сама по себе си е без паричен или друг имуществен еквивалент, законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД. Понеже няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Въззивният съд намира за несъстоятелни оплакванията на въззивника-ищец, че присъденото обезщетение е в неоправдано занижен размер. Също така несподелимо е и вижданетона ответника, че присъдената сума е неадекватно голяма и не кореспондира с  действителните вреди.

Както се посочи вече, на обезщетяване подлежат само доказаните вреди, които са в пряка и непосредствена причинна и функционална връзка с действията на правозащитния орган.

Така, посредством гласните и писмени доказателствени средства, съдът е придобил реална представа за същността и качеството на физическите и емоционални преживявания на ищеца, неговите душевни страдания и отражението им в ежедневието му.  Установено е, че заболяванията му са способствали да изпита и физическа болка вследствие на стреса и са поставили в риск здравословното му състояние. Също така е доказано и че човешкото достойнство и личната самооценка на ищеца са били значително, и за период от около 3 години, травмирани вследствие на воденото наказателно дело, и са рефлектирали на бита му – върху отношенията с роднините и близките, с познатите и колегите – по такъв начин, че са довели до негативна промяна в навиците му на живот и общуване. Уважението на околните и самоуважението на едно човешко същество, макар да са нематериална категория, не могат да бъдат подценявани, тъй като върху тях се гради животът на личността и чрез тях тя се оценява, поради което и накърняването им следва да придобие адекватен паричен израз.

С оглед изложеното съдът счита, че сумата 8 000 лв. кореспондира на доказаните по вид, продължителност и тежест физически страдания и емоционални терзания на ищеца, и представлява максимално справедливият имуществен еквивалент за овъзмездяването им. Над тази сума, до пълния предявен размер от 15 000 лв., искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Ето защо и двете въззивни жалби са неоснователни по отношение на главния иск и не следва да бъдат уважавани.

По отношение на акцесорния иск за обезщетение за забава:

По начало основателността на главния иск обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва. Касае се за забавено изпълнение на парично задължение и ответникът дължи обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената сума от 8 000 лв. от датата на влизане в сила на оправдателната присъда – 01.10.2008г., до окончателното изплащане на главницата.

Неправилно първоинстанционният съд е приел възражението на ответника за изтекла тригодишна погасителна давност за периода преди 17.07.2010г. и съответно – е присъдил обезщетението от тази дата.

Действително разпоредбата на чл. 111 б. „в“ от ЗЗД предвижда погасяване с изтичането на тригодишна давност на вземанията за лихви и други периодични плащания, но настоящото вземане по чл. 86 от ЗЗД не представлява лихва. То е самостоятелно обезщетение – такова  за забава, а в правната норма законодателят е посочил законната лихва само като начин за определяне на размера му. Освен това самото обезщетение, като вземане, няма периодичен характер, поради което също не попада в приложното поле на б. „в“ на чл. 111 от ЗЗД. Ето защо това вземане се погасява с изтичането на общата 5-годишна давност, която към датата на предявяване на исковата молба – 17.07.2013г., не е била изтекла. Следователно допълнителната претенция е основателна и следва да се уважи от момента, от който е претендирана – 01.10.2008г.

Ето защо в тази част въззивната жалба на втория въззивник – ищец пред РС, се явява основателна.

След като правните изводи на двете инстанции частично се разминават, атакуваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлена претенцията за присъждане върху главницата на обезщетение за забава в размер на законовата лихва за периода от 01.10.2008г. до 17.07.2010г. и вместо това искането бъде уважено от 01.10.08г.

В останалите си части атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на въззивното производство разноските на всяка страна остават в нейна тежест.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 143/24.02.2014г. по гр.д. № 2532/2013г. на СлРС, в частта, с която е отхвърлена като неоснователна предявената от Т.Д.Т. против Прокуратура на Република България претенция за присъждане на законна лихва върху главницата от 8 000 лв. за периода от 01.10.2008г. до 17.07.2010г., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на Т.Д.Т. *** *-* обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху присъдената главница от 8 000 лв. за периода от влизане в сила на оправдателната присъда – 01.10.2008г. до 17.07.2010г.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 143/24.02.2014г. по гр.д. № 2532/2013г. на СлРС в останалата обжалвана част.

 

 

Решението  подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

    

         ЧЛЕНОВЕ: