Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 30.05.2014 г.

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май, през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                               ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

При секретаря И.К., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 244 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

                Пред Сливенския окръжен съд е била депозирана въззивна жалба от адв.С., пълномощник на „Еко асорти – 05“ ЕООД със седалище и адрес на управление с.Мечкарево, общ.Сливен против решение № 180/07.03.2014 г. по гр.д. № 3175 от 2013 г. по описа на СлРС, с което въззивникът е осъден да заплати на С.Ц.П., ЕГН ********** ***, сумата от 400.00 лв. брутно трудово възнаграждение за периода от 01.06.2013г. до 10.07.2013г. сумата от 100.00лв. адвокатско възнаграждение и 200.00 лв. държавна такса и съдебна експертиза. С обжалваното решение са били отхвърлени предявените насрещни искове от „Еко Асорти – 05“ ЕООД за заплащане на сумата от 1441.00 лв. имуществена отговорност за вреди, причинени на „Волво  FH16“ с ДКН СН 3030, както и сумата от 500.00 лв., претендирана като неоснователно обогатяване за заплатена цена за курс – квалификация за придобиване на категория „В“ и „Е“.

         В жалбата се сочи, че решението се обжалва изцяло като незаконосъобразно, неправилно. Въззивникът счита, че от събраните по делото доказателства безспорно се доказва, че не се дължат никакви суми за плащане на въззиваемия Ц. и че напротив, същият следва да върне половината от сумата, която му е дадена за заплащане на курсове за преквалификация, а именно 500.00 лв., както и сумата, която е била заплатена за извършване на ремонт на товарния автомобил, който е бил управляван единствено от С.П., докато работил в дружеството, а именно 1440.00 лв. Посочва се, че от всички събрани доказателства е видно, че единствения, който е управлявал автомобила на който е извършил ремонт е бил въззиваемият П. и че след неговото напускане автомобилът е бил сериозно повреден и са се наложили извършване на ремонтни дейности. Моли се обжалваното решение да бъде отменено, да бъдат отхвърлени предявените от С.П. искове като неоснователни, недоказани и същият да бъде осъден да заплати сумата от 1440.00 лв. причинена имуществена вреда на въззивника, сумата от 500.00 лв., представляваща ½ от стойността платена за преквалификация на П., както и съдебни деловодни разноски.

         В законния срок, посочен в чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от С.П., с който същата е оспорена като неоснователна. Посочва се, че от извършената съдебно-графическа експертиза по безспорен начин се установило, че положения подпис във ведомостта за получено възнаграждение за м. юни 2013г. не е негов и че същият не е получил трудовото си възнаграждение в размер на 400.00 лв. Въззиваемият посочва, че не са били представени по делото никакви доказателства за това, че му е била предоставена сума за преквалификационен курс, поради което претенцията е неоснователна, а във връзка с твърденията за установена нанесена щета на товарен автомобил „Волво“ въззиваемият посочва, че няма доказателства, че автомобилът не бил зачислен за шофиране, че има противоречия в свидетелските показания относно това как е бил транспортиран автомобила 3 месеца след неговото напускане до мястото за ремонт и че самият автомобил е бил много стар, а на практика липсват доказателства, че действително е бил повреден. С оглед на това се моли да се потвърди обжалваното решение, както и да бъдат присъдени деловодни разноски.

Страните не са направили доказателствени искания. 

В съдебно заседание въззивната страна се представлява от адв.С., който поддържа депозираната от страната въззивна жалба, оспорва отговора на въззивна жалба и моли първоинстанционното решение да бъде отменено в частите, в които е обжалвано. Претендира деловодни разноски.

Въззиваемият П., редовно уведомен в съдебно заседание се явява лично и с адв.Д., който оспорва въззивната жалба и моли тя да не бъде уважена. Претендира присъждане на разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 10.03.2014г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 19.03.2014 г. е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е редовна и допустима, като подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

По предявения иск по чл.128 от КТ съдът счита, че същият е бил успешно доказан от ищеца П.. По делото е изготвена съдебно-графологична експертиза, вещото лице, по която е посочило, че въззиваемият П. не е положил подпис във ведомостта за работни заплати за месец юни 2013г. Ответникът по иска е оспорил неговата искова претенция с твърдението, че е получил лично дължимото му се трудово възнаграждение за м.юни 2013г. Изготвената по делото експертиза опровергава това твърдение на ответника. Той не е ангажирал други доказателства, с което да докаже, че по някакъв начин е заплатил възнаграждението на П.. Нито един от разпитаните свидетели не е посочил кой точно е получил вместо него дължимото му се трудово възнаграждение. Техните обяснение са общи, че по принцип във фирмата заплатите се заплащат редовно, но това разбира се не означава, че в конкретния случай дължимото трудово възнаграждение за м.юни 2013г. е било заплатено именно на лицето, което има право да го получи, работника С.П.. С оглед изложеното в тази част първоинстанционното решение следва да се потвърди.

По отношение предявения иск по чл.59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 500,00 лева, представляващи една втора от сумата от 1000,00 лева заплатени от работодателя на ищеца за придобиване на квалификация от него, съдът намира същият за неоснователен. В разпоредбата на чл.59 от ЗЗД е посочено, че който се е обогатил без основание за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. Въззивникът не е успял в производството да докаже твърдението си, че работодателят на П. -„Еко асорти – 05“ ЕООД, е заплатил 500,00 лева за квалификационни курсове на П.. За установяване на тези твърдения по делото са разпитани свидетелите Й. и К., които съдът намира, че не са напълно безпристрастни свидетели, тъй като и към момента на даване на обяснения са служители на фирмата ответник.  Въпреки това доколкото може да се коментират техните показания, става ясно, че нито един от тях не е присъствал лично на договореност между собственика на фирмата Б. и П., при която те да са се договорили Б. да заплати курсове за квалификация на П. и да му даде парична сума, която да е за сметка на фирмата работодател. Свидетелят Й. дава показания, че е „чул от всички“, че г-н Б. е дал пари на П. за курса, т.е. неговите показания са опосредени и не почиват на лични впечатления. Свидетелят К. е заявил, че „по път за бензиностанцията минах покрай тях и видях как г-н Б. извади парите и му ги даде /на П./“.К. не е присъствал на лична договорка между Б. и П., а също така не обяснява откъде е сигурен, че парите, които Б. е дал на П., акт на който е бил свидетел, са били именно за заплащане на курс за квалификация от него. В неговите обяснения е много ясно посочено, че парите, които Б. е дал на П. са били лични на Б. и че фирмата работодател не му е давала парични средства за курс. Предвид гореизложеното съдът намира този иск за недоказан и в  тази част следва да потвърди първоинстанционното решение.

Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено и в частта, с която е отхвърлен иска по чл.59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение поради причинена имуществена вреда на автомобил, собственост на дружеството ответник, поради следните съображения:

По делото не се събраха доказателства, от които безспорно да се установи, че товарният автомобил, за който се твърди, че няколко месеца след напускането на П. му е бил направен ремонт някога е бил зачисляван на П.. Няма по делото доказателства и затова, че П. е бил единственият служител на фирмата, който е управлявал автомобил „Волво“ с рег. № СН 3030СН, както и че след напускането му никой друг не го е управлявал до констатиране на неговата неизправност през месец октомври 2013г. За установяване на твърденията, че на П. му е бил зачислен автомобил „Волво“ с рег. № СН 3030СН, както и за това, че той не е бил управляван след напускането му от друго лице по делото са събрани единствено гласни доказателства на свидетелите Й. и К., които както по-горе посочи съдът не могат да бъдат приети за безпристрастни. По делото не е представена длъжностна характеристика или друг документ, от който да е видно, че действително на П. е бил зачислен автомобил „Волво“ и че той единствено го е управлявал. Няма документи от които да е видно при напускане на работа дали П. е сдал по някакъв начин повреденото му имущество. Да се претендира констатиране на повреди по автомобил няколко месеца след напускане на служителя на фирмата и да се претендира, че именно той ги е причинил е претенция, която следва да бъде по-надлежно доказана, за да бъде уважена. Рационално би било ако действително автомобилът е бил зачислен на П. при неговото напускане да се констатира състоянието му с надлежен протокол и при установена неизправност да се потърси ограничената му имуществена отговорност /тъй като не се претендират вреди, причинени умишлено или от престъпление/ по чл.206 ал.1 от КТ вр. чл.210 от КТ.

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени деловодни разноски на въззиваемата страна. Пред настоящата инстанция са доказани деловодни разноски в размер на 400.00 лв. адвокатски хонорар.  

По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 180/07.03.2014 г. по гр.д. № 3175/2013г. по описа на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Еко асорти – 05“ ЕООД със седалище и адрес на управление с.Мечкарево, общ.Сливен да заплати на С.Ц.П., ЕГН ********** *** сумата от 400.00 /четиристотин/ лв. за въззивната инстанция.

 

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.