Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 04.06.2014 г.

                                                       

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четвърти юни през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                     НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА ЧЛЕНОВЕ:                                                                           МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 261 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 251/25.03.2014г по гр.д. № 3973/13. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от „Кати“ ЕООД, гр. Сливен, ЕИК 119624192, против Г.Н.К. иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД за заплащане на сумата 1 065 лв., ведно със законовата лихва от 22.10.2013г. до окончателното изплащане, и  са присъдени разноските по делото.

Въззивникът  – ищец  в първоинстанционното производство, твърди, че решението е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон. Заявява, че съдът неправилно е приел, че между страните не е установено да е сключван договор за заем и да е предавана на ответника сумата 1065 лв. Прави разбор на събраните доказателства, като счита, че от тях може да се направи категоричен извод, че ответникът е получил в заем процесната сума, за което е подписал документ, наименован „запис на заповед“, удостоверяващ факта на получаването й. Също така въззивникът твърди, че това обстоятелство се потвърждава и от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, от която е видно, че сумата е осчетоводена в счетоводството на дружеството-ищец и ответникът се е задължил с нея. Твърди още, че становището на решаващия съд, че няма реално предаване на сумата, не кореспондира с доказателствата, както и е неоснователен отказът му да придаде на представения запис на заповед доказателствено значение на разписка за сключен договор за заем, което пък презумирало предаването на заетата сума от факта на неговото издаване. Заявява, че щом счетоводителят на дружеството е издал РКО за сумата, то тя е изплатена от касата на дружеството. Развива подробни съображения по изтъкнатите по-горе доводи и в обобщение счита иска си за основателен и доказан. Поради това моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и вместо него постанови ново, с което уважи исковата молба. Претендира разноски за двете инстанции.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени искания.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор. С него оспорва изцяло въззивнага жалба, твърди, че същата е неоснователна и следва д абъде отхвърлена, заявява, че атакуваното решение не страда от никакви пороци и моли  то да бъде потвърдено. Развива подробни материалноправни съображения, с които оборва всички инвокирани с жалбата оплаквания и извежда заключение за неоснователност на иска. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, последният поддържа въззивната жалба на изложените основания и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично. За него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК,  който оспорва въззивната жалба като неоснователна, поддържа изложените в отговора си съображения. Моли въззивния съд да потвърди атакуваното решение и му присъди разноските за въззивната фаза на производството.

След докладване на жалбата и отговора не са направени възражения.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС  доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, и следва да бъде потвърдено, поради което, при условията на чл. 272 от ГПК, въвежда мотивите на първоинстанционния съд по подразбиране.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са изцяло неоснователни.

Произходът на паричното задължение на ответника ищецът свързва със сключен договор за заем и това е правното основание на осъдителната му претенция. Същото следва и от наведените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, и в тези рамки се вмества защитата, която му се дължи от съда.

За да се уважи иска за реално изпълнение на задължението на заемателя по договор за заем за потребление на парична сума, следва да се установи безспорно наличието на сключен валиден договор, обективиращо се в предаване от страна на заемодателя на уговорената сума и неизпълнението на основното насрещно задължение на заемателя – да я върне в уговорения срок. Като се има предвид естеството на предмета на договора за заем за потребление – парична сума, то в действителност не може да се говори за пълно неизпълнение, а само за забава на изпълнението, но този въпрос е второстепенен спрямо главния правнорелевантен факт – сключването на договора.

Този вид договор по правната си характеристика е едностранен, неформален, безвъзмезден и реален. Действително, по него задължения възникват само за заемателя и за валидността му не е необходима писмена форма, но от същността му на реален договор имплементарно следва, че той се счита сключен в момента на фактическото предаване в собственост на заемателя на паричната сума. Тоест единствено доказването на този положителен факт от страна на заемодателя-ищец може непререкаемо да  потвърди съществуването в правния мир на такъв договор – доказването на юридическия факт на сключването му се състои в доказването на предаването на сумата.

Такива еднозначни, преки и категорични доказателства ищецът не е посочил и представил по делото. Исковата сума – 1056 лв., не е осчетоводена в документацията на ищцовото дружество като заем от ответника, а в сметка 422 – подотчетни лица, в която се осчетоводяват вземания срещу персонала за предоставени авансово суми за изпълнение на служебни задачи. Не е установен нито факт на физическо предаване на парична сума от представител на дружеството на ответника, нито превеждане на такава по негова сметка. Поради това съдът не може да приеме наличието на валидно сключен договор за заем и това елиминира възможността за ангажиране на гражданската договорна отговорност на ответника за изпълнение на задължението му за връщане на заета сума.

По начало е безпредметно да се обсъжда това дали представеният от ищеца документ, наименован „запис на заповед“ представлява или не запис на заповед по смисъла на ТЗ, тъй като не той е правопораждащият факт, от който ищецът черпи права за себе си.

Но доколкото той се позовава на него за да обоснове основателността на претенцията си с източник договорно отношение, следва да се отбележи, че сам по себе си този документ нито замества договора за заем, нито може да послужи като индиция за сключването му.

На първо място, за да се свърже абстрактната сделка с каузално правоотношение, е необходимо тази сделка да е действителна. В случая е налице нередовен запис на заповед, тъй като съдържанието му не отговаря на изискванията на чл. 535 от ТЗ. Освен, че в текста не е употребена фразата „запис на заповед“, лицето, на чиято заповед трябва да се плати, не е ясно и недвусмислено индивидуализирано – посочен е само вид на търговеца и фирма, което не е достатъчно точно обозначение. При това положение, след като в документа само е материализирано изявление за плащане от едно лице и не е посочено основание за това, той не доказва съществуващо свързано каузално отношение – в случая – договор за заем. Освен това не може да се възприеме и като разписка, понеже не съдържа в себе си изявление от автора му за получаване на сумата.

Дори да се приеме за валиден запис на заповед, както се посочи вече – в него не е внедрена връзка с каузално отношение, поради което той би могъл да представлява само отделно, самостоятелно основание за удовлетворяване на имуществена претенция на ищеца, но не и доказателство, че твърденият договор за заем е сключен.

В светлината на изложеното дотук, всички обстоятелства, свързани със служебните и лични отношения между страните, са ирелевантни, тъй като независимо от динамиката на осъществените факти и уговорки между тях, разкриващи наличие на взаимоотношения с имуществен характер, от значение за спора е установяване точно на твърдяното от ищеца правоотношение, тъй като той търси съдебна защита именно по него и съдът не може своеволно да излиза извън този обсег, и да подменя основанието на претенцията.

Ето защо главният иск е недоказан и неоснователен и следва да се отхвърли.

Неговата неоснователност обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето, и на акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главната сума от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане.

Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна и атакуваното решение следва да бъде потвърдено, тъй като районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 300 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                            

 

Р     Е     Ш     И  :

                                                            

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 251/25.03.2014г по гр.д. № 3973/13. на СлРС, като  ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА „Кати“ ЕООД, гр. Сливен, ЕИК 119624192 да заплати на Г.Н.К. направените разноски по делото за тази инстанция в размер на 300 лв.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:        

 

ЧЛЕНОВЕ: