Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

гр. Сливен, 04.06.2014 г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на четвърти юни през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                 СТЕФКА МИХАЙЛОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Р.Г., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 265 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се развива по  чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 144/24.02.2014 г. по гр.д. № 958/2013 г. на СлРС, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Н.Х.М. *** положителен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК вр. чл. 79 от ЗС, за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идент. 67338.404.294 по КК на гр. Сливен, община Сливен, одобрена със Заповед № РД-18-31/19.04.2006г., с админ. адрес гр. Сливен, община Сливен, м. „Средни дол“, с площ 938 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – ниско застрояване и стар идентификатор № 28111802, при съседи: ПИ № 67338.404.293, ПИ № 67338.404.292, ПИ № 67338.404.291, ПИ № 67338.404.287, ПИ № 67338.404.295 и ПИ № 67338.404.283.

Въззивникът – ищец в първоинстанционното производсдтво, твърди в жалбата си, че решението е постановено при съществени процесуални нарушения, както и в противоречие с материалното право, поради което е неправилно и незаконосъобразно. Заявява, че съдът неправилно и в разрез с процесуалните правила на ГПК, е събрал писмени доказателствени средства, представени от ответника след настъпване на преклузията, и неправилно е изградил фактическите и правните си изводи върху тях. Не са обсъдени от съда всички събрани доказателства и не са дадени отговори на всички поставени от страните въпроси, преди всичко на тези, поставени от ищеца. Също така твърди, че напълно необосновано и неправилно РС е приел, че процесният имот бил общинска собственост, докато в хода на производството такива доказателства не са събрани. Ответникът не е представил акт за държавна/общинска собственост, нито е доказал наличие на предвидените в ПМС 21, ПМС 76, чл. 100, чл. 12 на ЗСГ и чл. 2 на ЗОС основания за настъпване на трансформация на собствеността. Ищецът е упражнявал фактическа власт върху имота от 1974 г. до сега и нямало логично или правно основание да иска от общината предоставяне ползването му. Дори да се приемело, че е подавал такава молба, то няма административен акт на община Сливен, че го е предоставяла. Процесният имот попада в зона за здравни и курортни нужди и статутът му предполагал друг ред за предоставяне на държавни имоти на граждани и той не е спазен в случая. Освен това заявява, че в имотния регистър към кадастралната карта за собственик на имота е посочен Н.М. – без документи. Също така въззивникът сочи, че съдът едновременно е счел, че няма доказателства за собствеността на М.М. върху имота, а е приел, че тя се е отказала от него на основание чл. 100 от ЗС. Не били събрани доказателства за гражданското състояние на М. Маслинкова, съпрузите следвало съвместно да се разпоредят с правото на собственост или със съгласието на другия. Въззивникът заявява още, че по делото не е установено процедуррата по издаване на индивидуален административен акт да е стартирала по законов ред и да е приключила, нито как е постъпила в ИК на ОбНС молба от М. Маслинкова за отказ от правото на собственост, как е попаднал на заседание на ИК, как е определен статута на имота и как е попаднал в сферата на действие на 21 и 76 ПМС. В обобщение счита, че са събрани доказателства, че от 1974 г. владее безпрепятствено имота и е станал негов собственик. Не може да се приеме, че е бил държател, след като е придобил владението от лице, което е било владелец. Поради изложените съображения въззивникът моли съда да отмени като неправилно и незаконосъобразно обжалваното решение и постанови ново, с което уважи иска му. Претендира разноските за двете инстанции.

В жалбата няма направени нови доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Детайлно развива контрааргументи на всеки от наведените от въззивника доводи. Заявява, че атакуваното решение е правилно и обосновано, счита, че искът е неоснователен и недоказан, което налага отхвърлянето му. Моли въззивния съд да приеме въззивната жалба за неоснователна и потвърди изцяло атакуваното решение като законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция за ю.к. възнаграждение в размер на 100 лв. Няма направени други доказателствени искания.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът, редовно призован,  се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи, оспорва отговора. Претендира разноски за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемата община, редовно призована, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК, който оспорва жалбата, поддържа отговора, заявява, че счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно и моли въззивната инстанция да го потвърди. Претендира разноски за тази инстанция за ю.к. възнаграждение в размер на 100 лв.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор, поради което, с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Настоящият състав не намира да са допуснати твърдените от въззивника процесуални нарушения от страна на решаващия съд.

Той е извършил надлежно всички процесуални действия предвидени в чл. 141 – 146 от ГПК – докладвал е исковата молба, както и отговора на другата страна, изяснил е на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения и е дал вярната правна квалификация на исковете, като я е извел от конкретните и еднозначни твърдения, заявени с исковата молба, показващи как ищцата сама характеризира спорното материално отношение и от какви основания претендира, че черпи права. Съдът е определил подлежащите на доказване факти и е разпределил доказателствената тежест между страните, като се е произнесъл по направените доказателствени искания. Разгледал е всяко искане, като е изолирал идентичните и ненуждаещи се от доказване факти, твърдени от двете страни, и е поставил на доказателственото поле тези факти, от наличието на които позоваващата се на тях страна черпи изгодни за себе си правни последици. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства. Спазил е всички срокове, въведени с правните норми, във връзка с правомощията на страните и събирането на доказателствените средства.

РС е събрал допуснатите доказателства по правилата, предвидени в ГПК и е извел фактическото положение от съвпадащите, подкрепящите се, кореспондиращи помежду си и взаимнодопълващи се доказателства, извлечени от съответните им носители – представените писмени и ангажираните гласни доказателствени средства. При преценката им се е ръководил от общите правила, касаещи материалната и формалната доказателствена стойност на диспозитивните и свидетелстващите официални и частни документи. Показанията е кредитирал с оглед надеждността на свидетелите, отношенията им със страните и произхода на информацията, която възпроизвеждат. Съдът се е произнесъл и по всяко направеното от всяка страна искане или възражение.

Предвид това липсват причини за отмяна на атакувания акт, свързани с допуснати процесуални нарушения.

Що се отнася до твърденията за противоречие с материалния закон, този състав не споделя и тях. Първоинстанционният съд правилно е привел фактическата обстановка към съответстващите й правни норми и е достигнал до правилни и законосъобразни правни изводи.

Ищецът – въззивник в това производство, е предявил против ответната община-въззиваем, положителен установителен иск за признаване за установено между страните, че той е собственик на недвижим имот – ПИ с идент. 67338.404.294 по КК на гр. Сливен, община Сливен, одобрена със Заповед № РД-18-31/19.04.2006г., с админ. адрес гр. Сливен, община Сливен, м. „Средни дол“, с площ 938 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – ниско застрояване и стар идентификатор № 28111802, с подробно описани граници. Като правопораждащ факт той е посочил давностно владение с начален момент 1974г.

От своя страна ответникът отрича правото на ищеца и му противопоставя свое такова.

Безспорно е установено, че ищецът не е могъл да придобие собствеността върху спорния имот на деривативно основание, тъй като сключеният на 13.05.1974г. договор за продажба между него, като купувач, и М.М., като продавач, не е породил вещен транслативен ефект, поради неспазване на предписаната от закона форма. Също така липсват данни продавачката действително да е била собственик на имота, но с молба с нотариална заверка на подписа от 21.11.1983г. М.М. се отказала от имота на основание чл. 100 от ЗС. Установено е и, че от  подписването на договора за продажба от 1974г. ищецът е започнал да ползва имота.

Поради това той се домогва да докаже, че правото на собственост е възникнало в патримониума му чрез оригинерния способ на давностното владение.

За да се приеме, че валидно е изтекла придобивна давност в негова полза, той следва да докаже двата обективни елемента, които трябва да притежават и субективния признак, установени в нормите на ЗС, формиращи сложния и динамичен фактически състав, с който законът свързва придобиване право на собственост по давностно владение на недвижим имот – най-общо -  фактическо упражняване на съдържанието на това право по определен начин, в продължение на определен от закона срок от време. Правната норма имплицитно съдържа няколко, утвърдени от правната доктрина и практика, задължителни белези на владението като процес на упражняване на фактическа власт върху имота против собственика, при наличието на които в кумулативна даденост  в продължение на 10 години, може да възникне правото на собственост – явно, несъмнено, несмущавано и непрекъснато.

Аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо.

Ако се приеме, че към м.05.1974г., когато ищецът е влязъл във владение на имота, последният е бил собственост на М.М. до м.11.1983г., когато в надлежна форма тя се отказва от правото на собственост /възражения във връзка с упражняването на това право ищецът не е заявявал пред РС/, то през този период не са изтекли предвидените от закона 10г. на недобросъвестно владение и само това обстоятелство е достатъчно, без да се изследва наличието на другите признаци на фактическата власт, за да се отрече придобиването по давност на собствеността върху имота. Кратката придобивна давност е неприложима, тъй като ищецът не е владял на правно основание, годно да го направи собственик – сключеният договор не е бил годен според действащото законодателство да прехвърли или учреди право на собственост. Правното основание на владението – договорът за продажба – не е било действително, тъй като сделката е била нищожна поради липса на предписана форма. Поради това нищожното правно основание не създава права на добросъвестен владелец.

Ако се приеме, че и към момента на сключване на недействителния договор от 1974г. М.М. не е била собственик на имота, то страната нито е твърдяла, нито е доказала с годни доказателства, че той е бил собственост на друго физическо лице, против което е успешно осъществено владението, довело до възникване правото на собственост.

 Фактът на подаването от страна на ищеца през м. 11.1983г. на молба до председателя на ИК на ОбНС – Сливен да му бъде предоставен като земя за лично ползване именно процесния имот /която е била уважена/, сочи, че в този момент той е имал съзнанието, че имотът е бил държавна /общинска/ собственост. По повод възражението на въззивника, че липсвала завършена административна преписка, която да установява, че по надлежен ред му е било предоставено ползването, това не променя горното заключение, само отнема законовото основание за ползването на имота.

След като с това правно действие ищецът е признал, че не е собственик, то по принцип, за да обърне вътрешното си отношение към правото на собственост, е необходимо категоричната промяна в намерението му да бъде доведена до знанието на собственика. За приложението на института на придобивната давност е необходимо съвършено недвусмислено да бъде демонстрирано от лицето, позоваващо се на него, новото му, променено субективно отношение към чуждото правото на собственост. Само така биха могли действията на владелеца да му бъдат противопоставени като такива, разкриващи желание за своене.

В случая, обаче, се установява, че такава промяна не е настъпила в отношението на ищеца до 1997г., тъй като с молба от 14.11.1997г. до кмета на община Сливен, той е поискал да му бъдат издадени скица и оценка на ползвания от него спорен имот, за да може той да го закупи. Със заповед № РД-15-2192 от 01.12.1998г. на кмета на община Сливен на ищщеца е било признато правото да придобие правото на собственост именно върху този имот, но така започнатата процедура по пар. 62 от ПЗР на ППЗСПЗЗ, не е приключила с действително придобиване на собствеността чрез закупуване на имота от собственика.

Следователно през периода 1983г. – 1998г. ищецът е имал съзнанието, че имотът е държавна/общинска собственост, но до 1996г. фактическото ползване, независимо от намерението на ищеца и външните проявления на това намерение, придобивна давност в негова полза не е могла да тече, поради императивната забранителна правна норма, отричаща възможността за придобиване по давност на държавна собственост.

След м.06.1996г. по принцип би могъл да бъде поставен в течение давностен срок против собственик – държава или община. С изричната норма на чл. 7 от ЗДС, законодателят е регламентирал възможността за придобиване по давност на такава собственост, ако тя е частна, и началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, тоест – 01.06.1996г. Владението, осъществено преди този момент, както се посочи, не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало 01.06.1996г., то краят му е на последното число на предходния месец на последната година – тоест – при общата, 10 годишна давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС, която е приложима в случая – на 31.05.2006г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС от 2006г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока, считано от 31.05.2006г., който е последният ден на последната година, в който придобивният срок изтича. Съгласно пар. 1 от ЗД на ЗС от 2006г. давността за придобиване на държавни и общински имоти не тече до 31.12.2014г.

Така, практически, е невъзможно придобиването по давност с недобросъвестно владение на общински или държавен имот, независимо дали въздействията върху него са могли да бъдат квалифицирани като фактическа власт, и дали владението е приобретавало и допълнителните изискуеми характеристики.

Приложен към настоящия случай, горният механизъм е възпрепятствал валидното оригинерно възникване в патримониума на ищеца на правото на собственост върху описания имот и то не е било налично нито към момента на предявяване на иска, нито към настоящия момент. Вписванията в имотния регистър не създават и не отнемат вещни права и сами по себе си не могат да послужат за доказателство относно принадлежността им.

С оглед оплакванията във въззивната жалба, че общината не е доказала че е собственик на спорния имот, тъй като нямало АДС/АОС, следва да се посочи, че предявеният иск е положителен установителен и ищецът е този който следва да доказва правото си на собственост, ответникът няма задължение да доказва, че той е собственик. На изследване и разрешаване в този процес подлежи единствено въпросът за наличието или липсата на вещното право у лицето, предявило иска. Щом ищецът е насочил иска си против Община Сливен като ответник, който му оспорва вещното право, той следва да докаже основателността на претенцията си – в случая придобиването по давност – именно против този ответник. На последно място, процесният имот е станал държавна собственост /ако се счете, че не е бил в по-ранен момент/ най-малкото след надлежния отказ на М.М. през 1983г. от правото на собственост, щом не е доказано валидно прехвърляне на това право в по-ранен момент, притежаването му от друго лице, или, че е представлявал кооперативна собственост или такава на обществена организация. Съставянето на АДС не поражда правото на собственост, тъй като той е документ, обективиращ констатацията за наличието на вещното право, а не представлява основание за възникването му. Обстоятелството, че за имота не е бил издаден такъв акт не може да отнеме материалното право, нито да промени вида или титуляра му.

 Поради това искът е неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба не следва да бъде уважавана и атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивната страна, която следва да понесе своите разноски както са направени и заплати тези на въззиваемата за ю.к. възнагражедние в претендирания размер от 100 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

                      

Р     Е     Ш     И  :

                       

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение  № 144/24.02.2014 г. по гр.д. № 958/2013 г. на СлРС като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА Н.Х.М. *** направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

         ЧЛЕНОВЕ: