Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №180

 

гр. Сливен, 12.06.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:      

        

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:        МАРИЯ БЛЕЦОВА    

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №291 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

            Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК и по реда на гл.25 от ГПК „Бързо производство“.

            Образувано е по въззивна жалба, подадена от К.П.З. против Решение №270/28.03.2014г. по гр.д.№3926/2013г. на Сливенски районен съд, с което е осъден К.П.З. да заплаща на дъщеря си В.К.З. ежемесечна издръжка в размер на 100лв., считано от 25.09.2013г. докато учи във висше учебно заведение, но не по-късно от навършване на 25-годишна възраст, ведно със законната лихва за забава върху всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане, като иска до пълния претендиран размер от 150лв. е отхвърлен като неоснователен; на страните са присъдени съразмерно разноски и ответника е осъден да заплати в полза на съдебната власт държавна такса в размер на 144лв.

С подадената от ответника в първоинстанционното производство – К.З. въззивна жалба се обжалва посоченото първоинстанционно решение в уважителната му част и в частта относно разноските, като недопустимо, евентуално като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Въззивникът посочва, че против него вече е воден иск по чл.144 от СК, какъвто е и настоящия, като по него има влезли в сила решения, с които е определен размер на издръжка на ищцата от 100лв. Тези решения се ползвали със СПН и атакуваното решение на СлРС е недопустимо. По скоро се касаело до изменение размера на издръжката, но такъв нарочен иск не е предявен и решението е недопустимо. Ако въпреки това въззивният съд намери същото за допустимо, посочва, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Извън безспорния факт, че ищцата е студент във висше учебно заведение, всички останали факти останали недоказани. Освен това посочва, че той вече е осъден да заплаща издръжка в размер на 100лв. с влезли в сила решения на същото основание, поради което искът е следвало да се отхвърли изцяло. Поради това, моли съда да обезсили обжалваното решение като недопустимо, евентуално да го отмени като неправилно и незаконосъобразно и да постанови ново, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото пред двете инстанции разноски. С въззивната жалба не са направени доказателствени искания.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна В.К.З., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

С подадения отговор въззиваемата В.З. чрез пълномощника си адв. И.Т. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва, че атакуваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Посочва, че действително е налице влязло в сила решение, но то е относно издръжка на пълнолетно учащо лице в средно учебно заведение за предвидения срок на обучение, т.е. до завършване на средно образование, докато настоящото производство е за издръжка на пълнолетно лице, което учи във висше учебно заведение за срока на обучение, но не повече от навършване на 25-годишна възраст. Твърденията за недопустимост на постановеното първоинстанционно решение били неоснователни. Посочва, че подлежащите на установяване от тяхна страна обстоятелства са доказани от представените писмени доказателства. Присъденият размер на издръжката е напълно нормален, не е завишен нито с оглед нуждите на ищцата, нито с оглед възможностите на ответника. Моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

            В срока по чл.263, ал.2, вр. с ал.1 от ГПК не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивникът К.П.З., редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му адв. Господинов, който поддържа подадената въззивна жалба по изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото пред двете инстанции разноски.

В с.з. въззиваемата В.К.З., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник адв.Т., която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да я остави без уважение, като потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

С оглед възражението, направено с въззивната жалба за недопустимост на атакуваното първоинстанционно решение, поради наличие на постановено и влязло в сила съдебно решение между същите страни по същия спор – издръжка по чл.144 от СК, следва да се отбележи, че въззивният съд намира същото за неоснователно. Постановеното и влязло в сила съдебно решение по гр.д.№3592/2012г. на СлРС между същите страни е с предмет издръжка на пълнолетен учащ в средно учебно заведение и е с краен срок – завършване на обучението на ищцата в средно учебно заведение, но не по-късно от навършване на 20-годишна възраст. Тази издръжка, т.е. задължението за заплащането й, се прекратява по силата на закона с настъпване на един от двата посочени в разпоредбата на чл.144, предл. първо от СК факта – завършване на обучението на лицето, в полза на което е присъдена издръжката в средно учебно заведение, респ. с навършване на 20-годишна възраст, в случай, че обучението не е завършило до този момент. В случая, с настъпване на посочения факт – завършване на ищцата В.К.З. на обучението в средно учебно заведение, което е станало началото на лятото на 2013г., по силата на закона издръжката – правото на ищцата да я получава и задължението на ответника да я дава, е прекратена. Настоящото производство е образувано въз основа на нов иск за издръжка с правно основание чл.144, предл. второ от СК – издръжка на пълнолетен учащ във висше учебно заведение със срок до завършване на висшето учебно заведение, но не по-късно от навършване на 25-годишна възраст. Началният момент на тази издръжка е датата, от която е започнало обучението на ищцата във ВУЗ. Налице е нов иск с различен предмет. Не е налице идентитет между делата и СПН по смисъла на чл.298, ал.1 и чл.299, ал.1 от ГПК.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея. Въззивният съд следва да допълни същата само с установените във въззивното производство обстоятелства, с оглед събраното ново доказателство, което не е могло да бъде събрано своевременно пред първоинстанционния съд – годишна данъчна декларация на З. за 2013г., както следва: Осигурителният доход на въззивника К.З. през 2013г. е бил 688,70лв. месечно.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Първоинстанционният съд бил сезиран с предявен иск за присъждане на издръжка на навършило пълнолетие дете, учащо във висше учебно заведение, с правно основание чл.144, предл. второ от СК.

Съгласно разпоредбата на чл.144 от СК родителите дължат издръжка на пълнолетните си деца, ако учат редовно в средни и висши учебни заведения за предвидения срок на обучение, до навършване на 20-годишна възраст при обучение в средно и на 25-годишна възраст при обучение във висше учебно заведение и не могат да се издържат от доходите си или от използване на имуществото си и родителите могат да я дават без особени затруднения.

В случая, по делото е безспорно установено, че ищцата в първоинстанционното производство В.К.З. е пълнолетна, учи редовно във висше учебно заведение - “Икономически университет – Варна“, като през учебната 2013г. – 2014г. е записана в І-ви курс, редовно обучение и не е навършила 25-годишна възраст. Същата няма други доходи /извън издръжката от родителите/, респ. имущество, от които да се издържа сама. Тъй като в случая се касае за отрицателни факти, то в случай на оспорване от страна на ответника, той е следвало да докаже положителните факти – наличие на други доходи и имущество, от които ищцата да може да се издържа сама. По делото няма ангажирани доказателства от ответника - въззивник в тази насока, нито са направени такива твърдения. Поради това съдът приема, че ищцата отговаря на изискванията на чл.144 от СК за определяне на издръжка от страна на ответника.

Правилно районният съд е преценил всички потребности на ищцата, свързани с възрастта, обучението й в редовна форма във висше учебно заведение в гр.Варна, необходимите средства за път, квартира /наем/, консумативни разходи, семестриални такси и за останалите й ежедневни нужди, като прецени, че са й необходими средства за закупуване на учебници и помагала, храна, облекло и въобще необходимостта от задоволяване на нужди, свързани с необходимите условия за живот, физическото и духовното й развитие и обучение.

Въззивният съд намира възражението на въззивника за недоказаност на иска, респ. на подлежащите на установяване факти, за неоснователно. От събраните по делото доказателства се установява не само факта на обучение на ищцата във висше учебно заведение, но и необходимостта от средства във връзка със семестриалните такси, наема за квартира и необходимостта от заплащане на консумативни разходи за същата.

Във връзка с възражението на въззивника, че районният съд не се е произнесъл по направеното от него оспорване на доказателства, следва са се отбележи, че пълномощника на ответника – въззивник – адв.Господинов, в проведеното пред СлРС открито съдебно заседание изрично е посочил, че оттегля искането си за откриване на производство по чл.194 от ГПК. Поради това правилно районният съд не е открил т. производство и възражението на въззивника в тази насока е неоснователно.

Районният съд правилно е отчел и възможностите на ответника – въззивник да дава издръжка с оглед доходите си и наличието на задължение за издръжка на други две ненавършили пълнолетие деца.

Като взе предвид всички правнорелевантни факти, посочени по-горе, обуславящи нуждата на ищцата от издръжка и възможностите на ответника да я дава, в т.ч. дохода на ответника и задължението му за издръжка спрямо други две ненавършили пълнолетие деца, намира, че следва да се определи на ищцата издръжка в размер на 100лв., която ответника може да дава без особени затруднения. В тази насока въззивният съд също споделя извода на първоинстанционния съд. Правилно районният съд е определил началния момент на издръжката – датата, от която ищцата е започнала обучения във ВУЗ.

С оглед изложеното, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният изцяло съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ищцата направените от нея в първоинстанционното производство разноски, съразмерно с уважената част от иска.

Решението на Сливенски районен съд не е обжалвано в отхвърлителната му част, поради което в тази част е влязло в сила.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника, като той следва да понесе своите така, както са направени и заплати на въззиваемата направените от нея разноски пред настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 200лв.  

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА Решение №270/28.03.2014г. постановено по гр.д.№3926/2013г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваната част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА К.П.З. ***, кв.“К. Г.*-* да заплати на В.К.З. с ЕГН ********** *** * сумата от 200лв. /двеста лева/, представляваща направени пред въззивната инстанция разноски.

 

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                          2.