Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен,30.06.2014 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

 

          Сливенският окръжен съд, гражданско отделение , в съдебно заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

 

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: М. БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

При секретаря М.Т. и в присъствието на…, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 302 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

          Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и сл. от ГПК.

 

Постъпила е въззивна жалба от юриск.С. *** , процесуален представител на ГД „ ИН“ София. Предмет на обжалване е решение № 254/2014г. по гр.д. № 5741/2012г. по описа на СлРС, с което ГД „Изпълнение на наказанията” – София е осъдена да заплати на Ц.С.М. ЕГН ********** *** сумата от 2435,49лв., представляваща възнаграждение за положен извънреден труд за периода от 23.11.2009г. до 23.11.2012г., ведно със законната лихва за забава, считано от 23.11.2012г. както и мораторна лихва за периода до завеждане на исковата молба в размер на 447.26 лв. и разноски по делото в размер на 591.37 лв. С обжалваното решение е признато за установено по отношение на ГД „ ИН„ при Министерство на правосъдието , че Ц.М. има право на 184 часа и 30 минути допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие за периода от 23.11.2009 г. до 23.11.2012 г., било е отхвърлено искането на Ц. за заплащане на възнаграждение в размер на 470.00 лв. за нощен труд за периода 23.11.2009г. – 23.11.2012 г. ведно със мораторна лихва до датата на депозиране на исковата молба и законната лихва до окончателното изплащане на задължението.С обжалваното решение М. е осъден да заплати на ГД „ИН“ деловодни разноски в размер на 4535 лв. , а ГД“ИН“ е осъдена да му заплати разноски за първа инстанция в размер на 327.42лв. Решението е обжалвано от ГД“ИН“ в осъдителните за страната части.

Въззивникът посочва, че в обжалваната си част решението е неправилно и недоказано, поради което следва да се отмени. Твърди се, че  въззиваемият не е доказал по никакъв начин колко пъти му се налагало да бъде на разположение през всяко 24-часово дежурство за цитирания период. Във връзка с това се цитира разпоредбата на чл. 301 ал.5 от ППЗИНЗС, която забранява отчитането за работното време на времето за почивка, каквото се явява времето от 4 часа разлика от 20 до 24 часа, които служителят е на територията на службата си, но не изпълнява постова служба и на практика не полага труд. Въззивникът твърди, че неправилно съдът не е приспаднал полагащата се съгласно разпоредбата на чл. 301 ал.4 от ППЗИНЗС почивка. Посочено е, че когато службата се носи без прекъсване за работно време от 24 часа се полага 90 минути почивка. Това било време, през което работникът можел да се нахрани и подобно на много други случаи от другите сфери на живота, през време на почивката работникът е бил на работното си място. Страната заявява, че не следва да се кредитират свидетелските показания по делото, тъй като разпитаните свидетели са заинтересовани от изхода на делото. Счита, че ако съдът приспадне 90-те минути предвидени за хранене и 4-те часови почивки, няма да е налице извънреден труд. Ако все пак съдът приеме, че се дължи заплащане, то същият следва да приеме, че е налице непрекъснат 24 часов график и че е налице хипотезата на полагане на труд при дежурство, които часове са част от редовното работно време и работната седмица. Въззивникът счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл по въпроса за разноските направени пред ВКС в противоречие с чл. 80 и чл. 248 от ГПК. Направено е отбелязване във въззивната жалба, че трудът на лицата, работещи в МВР е първа категория и те получават по-високи възнаграждения и по-рано се пенсионират именно поради естеството на работата, която изпълняват. Моли се в обжалваните части решението да бъде отменено като незаконосъобразно.

В законоустановения срок по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран отговор на въззивната жалба от адв. П., пълномощник на Ц.М.. С него въззивната жалба е оспорена като неоснователна и е посочено, че решението не страда от пороците, които са посочени във въззивната жалба. Въззиваемата страна счита, че за да е налице „време за почивка“ това време следва да може да бъде ползвано свободно от работника така, както той счете за необходимо, без да е задължен да носи униформа, без да е задължен да не напуска работното си място, без да е задължен във всеки един момент при възникнала необходимост да извършва дейност по трудовата си функция. На практика „почивките“, за които говори работодателя на въззиваемия нямат същински характер на време за почивка, тъй като докато работниците се намират в т.нар. „почивки“, същите не могат да разполагат с времето си както намерят за добре, задължени са да носят униформа, да остават на разположение на главния надзирател, да не напускат работното си място. Времето, което ищецът бил използвал за хранене по време на 12 и 24 часовото дежурство, не е било с фиксиран час, а съобразно оперативната обстановка и затова не следва да се приеме за време, което представлява почивка и не следва да се заплаща от работодателя като работно време. Възззиваемият счита, че макар разпоредбата на чл. 301 ал.4 от ППЗИНЗС /стара редакция/ да е предвиждала възможност за помчимвка, на практика, поради недостигн на служител4и, такава не е можела да бъде осигурена за ищеца. Страната посочва, че във връзка с гореизложеното са и последните изменения на ППЗИНЗС от 07.03.2014 г., които предвиждат, че работното време при 8, 12 и 24 часово дежурство, се зачита за 8, 12 или 24 часа, като в допълнителните разпоредби се съдържа квалификация на понятието „време за хранене“ и „време за отдих“. В подкрепа на това, че така наречените „почивки“ по време на дежурство са част от работното време на служителя е цитирана практика на различни районни и окръжни съдилища от страната. Въззиваемата страна е цитирала практика на съда на Европейските общности по делото Simap съгласно която било прието, че когато работникът е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато е длъжен да изпълни задълженията си при повикване, работно време е само времето през което действително е положен труд. Страната е цитирала и разпоредбата на § 1 т.2 от ДР на Наредба № 15/31.05.1999 г., приета във връзка с Директива 2003/88/ЕО, съдържаща минимални изисквания за безопасност и здраве при работа, съгласно която „почивките по време на работа са специално организирани и регламентирани от работодателя в периоди на пълно прекъсване на дейността по време на работния ден, които се използват от работещите за отмора и възстановяване  ….  и са част от работното време“. Въззиваемият заявява, че не е претендирал заплащане на всички така наречени „почивки“ по време на положените от него дежурства отделно като извънреден труд, а само доколкото работното му време е нахвърлило нормата за работно време за съответно отчетно тримесечие. Неправено е заявление, че ирелевантни към спора са аргументите на въззивната страна относно категорията труд, време на пенсиониране, социални и допълнителни придобивки. Въззиваемата страна счита, че й се следват разноски, които е направил пред ВКС. Моли се обжалваното решение да бъде потвърдено.

В с.з. въззивникът се представлява от юрисконсулт С. , която поддържа въззивната жалба и моли да бъде уважена. Заявява , че Предявеният установителен иск е бил без правен интерес и като го е разгледал и е постановил решение по него , първоинстанционният съд е постановил недопустим съдебен акт. Страната прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция и моли същото да бъде редуцирано. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

В с.з. възизваемата страна се представлява от адв. П. , който оспорва въззивната жалба , поддържа депозирания по нея отговор и моли да се потвърди първоинстанционното решение . Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивната страна на 07.04.2014 г. и в рамките на законоустановения  двуседмичен срок – на 17.04.2014 г. е била депозирана въззивната жалба.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение , поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въведените с въззивната жалба оплаквания не са основателни.

По въпроса за недопустимост на решението , съдът намира възражението за неоснователно. На първо място страната е следвало да направи това възражение още с въззивната жалба , но не го е направила . На второ място по делото са били предявени осъдителни искове. Видно от петитума на исковата молба ищецът е поискал ответникът да бъде осъден да заплати дължимите му обезщетения. Във връзка с търсеното осъдително решение е било поискано да бъде установено по отношение на ответната страна  , че се дължи допълнителен отпуск. Страната е тази , която има право да прецени какъв вид защита ще търси. При положение , че ответникът не е оспорвал по принцип дължимите отпуски на ищеца и същият е имал право да ги използва , няма защо да се търси защита със осъдително решение. Самото правно естество на предявения иск е такова , че няма как да се предяви осъдителен иск за заплащане на времето за отпуск при условие , че страните се намират още в трудово-правни отношения.

Безспорно по делото е установено, че ищеца в първоинстанционното производство Ц.М. е държавен служител по смисъла на чл.169 от ЗМВР, като през процесния период е заемал длъжността „ надзирател“ в Затвора – гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията” – София.

За отношенията между страните се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР и съответните подзаконови нормативни актове, в т.ч. ППЗИНЗС. В чл.202, ал.1, т.3 от ЗМВР, към който препраща чл.19, ал.2 от ЗИНЗС, е предвидено, че държавните служители имат право на допълнително възнаграждение за извънреден труд. В чл.211, ал. 3 от ЗМВР е предвидено, че работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно, а за работещите на 8, 12 или 24 часови смени сумирано за тримесечен период. Работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното време над 50 часа - за служителите по ал. 3, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.

Безспорно, ищецът в първоинстанционото производство, видно от събраните по делото доказателства, през процесния период е работил на 24-часови и  8-часови смени, като основно са били 24-часовите му дежурства. 

Съгласно разпоредбите на чл.301, ал. 3, 4 и 6 ППЗИНЗС, надзирателите се назначават на пост за 6, 8, 12 или 24 часа, като непрекъснатото носене на службата за една смяна на един пост не може да бъде повече от 12 часа; когато службата се носи без прекъсване, за работно време от 8 часа на постовия се осигурява половин час почивка, за работно време от 12 часа - 45 минути почивка, и за работно време от 24 часа - 90 минути почивка; служителите от наряда, които не изпълняват постова служба, са на разположение на дежурния главен надзирател, а в ареста - на командира на отделение или дежурния по арест; те имат право да почиват, без да се събличат, и не могат да напускат района на поделението, тъй като по това време са на разположение. Съгласно разпоредбата на чл.317, ал.1 от ППЗИНЗС дежурният главен надзирател, командирът на отделение и дежурният по арест при 24-часов режим на работа могат да почиват до 4 часа през нощта, без да се събличат, в различно време един от друг.

Времето на разположение по същество е работно време, защото е част от времето свързано с изпълнение на трудовите задължения, което по изключение не се уплътнява с активна трудова дейност. Отговорът на въпроса дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време, се съдържа в това, дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя - тогава цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд.

Въззивният съд счита, че в случая неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, тъй като работникът или служителят е присъствал физически на място, определено от работодателя. Предвид изложеното следва извода, че в разглеждания случай определените в цитираната разпоредба минути за почивка, съставляват част от работното време на ищеца, в рамките на което той е изпълнявал трудовите си задължения, макар и в ограничен обем. Почивката която е ползвал, няма белезите на същинската "почивка", свързани с правото на служителя да разполага с времето си. Ищецът е на разположение на работодателя през всички часове от съответното полагано дежурство, като през времето, регламентирано за почивка, изпълнението на трудовите му задължения е макар и ограничено, не е преустановено – ищецът като главен надзирател няма право да напуска територията на поделението, няма право да съблича униформата си,  няма право да изключва радиостанцията и във всеки един момент трябва да е на разположение, като той с оглед заеманата длъжност той следва във всеки един момент да упражнява контрол върху надзорно-охранителния състав /показанията на свид.Кръстев/. Задължение на ищеца като главен надзирател било на първо място при възможност да осигури почивките на служителите и едва след това да почива и той. От свидетелските показания се установи, че на практика регламентираното време за почивка не е спазвано, тъй като не достигали хора и винаги се налагало прекъсване на почивката.

В този смисъл е и чл. 2 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент е на Съвета от 4.03.2003 г., съгласно който работно време е всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своите задължения, а "почивка" означава всеки период, който не е работно време. Въпросът дали при дежурства или други случаи, когато работникът или служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време е бил предмет на разглеждане в редица решения на Съда на Европейския съюз /СЕС/, с които се дава тълкуване, че разграничителният критерий е дали по време на дежурството работникът или служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя, тоест, когато работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, цялото дежурство се счита за работно време, а когато изпълнява задълженията си на повикване, работното време е само времето, през което действително е положен труд. Неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка, храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или служителят присъства физически на място, определено от работодателя.

Освен това се установи, че служителите идвали 15 минути преди всяко дежурство, съгл. разпоредбата на чл.305 от ППЗИНЗС, като смяната завършвала едва след отвода и приемане на дежурството от следващата смяна, като по време на инструктажите и отводите присъства целият личен състав с униформите и пълно снаряжение. Съгласно разпоредбата на чл.307, ал.1 от ППЗИНЗС едно от задълженията на главния надзирател е извършване на инструктажа на наряда,  както и задължения свързани с приемане и предаване на дежурството /чл.314 от ППЗИНЗС/, като при приемането проверява наличността на документацията и се запознава с оперативната обстановка, отбелязва в книгата за приемане и сдаване на дежурството приемането и сдаването, както и всички нередности, открити при приемането, които не са отстранени, а след приемането и сдаването той заедно с дежурния по арест се явява при началника за доклад.

 С действията по инструктаж и отвод се удължавали 24-часовите дежурства с още 45 мин., към които следва да се прибавят  и установените 15мин. задължително явяване преди инструктажа.  На практика работното време на ищеца при 24-часовите смени трае по 25 часа – от 7,30 часа до 8,30часа на следващия ден сутринта.

Въззивният състав счита, че вътрешно-служебните заповеди, инструкции, указания и др. под. не следва да се прилагат при регулиране на процесните отношения, предвид противоречието им с нормативни актове с по-висок ранг.

Поради изложеното, съдът приема, че времето, през което ищецът е бил на разположение в предприятието на работодателя, съставлява част от работното му време. Доколкото то надхвърля отчитаното сумарно работно време, това време съставлява извънреден труд и за него работодателят дължи заплащане на съответно възнаграждение. 

По предявения иск за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд с правно основание чл. 202 ал.1 т. 3 във вр. с чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР претенцията с оглед изготвената съдебно – счетоводна експертиза е основателна в размер на 2435.49 лв. Това е и размерът на предявения иск / предвид направеното изменение/ , поради което същият следва да бъде изцяло уважен.

Основателна е претенцията и за присъждане на мораторна лихва до завеждане на исковата молба . От изготвената по делото експертиза е видно , че тя е в размер на 447.26 лв. и в такъв размер следва да се уважи изцяло.

Основателна е претенцията на въззиваемия за признаване правото на допълнителен платен годишен отпуск. Предвид разпоредбата на чл. 211 ал. 5 т. 2 от ЗМВР при положен извънреден труд над 50 часа за тримесечие се компенсира с допълнителен отпуск. Съгласно изготвената по делото експертиза за периода от 23.11.2009 г. – 23.11.2012 г. на ищеца се дължат 184 часа и 30 минути. Тъй като в този смисъл е направено изменение на иска пред РС , то исковата претенция следва да бъде изцяло удовлетворена.

По отношение твърдението на въззивника за недопустимост на обжалваното решение , в частта с която съдът се е произнесъл по въпроса за направените разноски пред ВКС , съдът намира същото за неоснователно. Ищецът е представил списък по чл. 80 от ГПК за извършените от него разноски . Претендирал е 300.00 лв адвокатски хонорар по делото , 200.00 лв адвокатски хонорар във връзка с обжалвано определение постановено по делото пред ВКС и 200.00 лв заплатено възнаграждение за експертиза. Тези претенции на страната са подкрепени и с писмени доказателства – договори за правна защита и съдействие и вносни бележки , по които е видно , че ищецът действително е извършил претендираните разноски. Разноските , които са направени пред ВКС касаят процесуален въпрос по делото . Преди спора да се реши по същество няма как същите да бъдат присъдени и тъй като страната ги е била претендирала своевременно искането и следва да бъде уважено съразмерно уважената част от иска, което е направил и първоинстанционният съд

Тъй като правните изводи на настоящата инстанция изцяло съвпадат с тези на първоинстанционния съд , обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.

Пред настоящата инстанция следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 950.00 лв в полза на въззиваемия. Цената на обжалваните искове е в размер на 3210.17 лв и един неоценяем иск. Минималното възнаграждение , което се дължи на страната за една инстанция е в размер на 754.71 лв / чл. 7 ал. 1 т. 4 и чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 4 за минималните адвокатски възнаграждения/. Това е обаче минимумът , който се следва при положение , че делото не представлява фактическа и правна сложност. В случая делото е със завишена правна сложност. Процесуалният защитник на въззиваемия е издирал и цитирал практика на Съда на ЕО, подробно е анализирал действащата нормативна уредба , взел е участие лично в съдебно заседание, поради което съдът намира , че не следва да бъде намалено дължимото на страната възнаграждение за процесуално представителство.

 

С оглед гореизложеното съдът

 

Р Е Ш И :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 254/2014г. по гр.д. № 5741/2012г. по описа на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

ОСЪЖДА Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието гр. С. , бул. „ Ген. С. „ № * да заплати на Ц.С.М. ЕГН ********** *** сумата от 950.00 / деветстотин и петдесет / лева деловодни разноски за въззивна инстанция.

 

 

Решението подлежи на обжалване по отношение на предявения установителен иск в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на Р България . В останалата част не подлежи на обжалване.

 

 

                                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ :