Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  195

гр. Сливен, 02.07.2014 г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на втори юли през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                              МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                   СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 325 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е частично  първоинстанционно решение № 318/11.04.2014г. по гр.д. № 4195/13г. на СлРС, с което е осъдено  „Декотекс“ АД, гр. Сливен да заплати на Я.Й.А. сумата 30 000 лв., представляващи обезщетение по чл. 200 от КТ за причинени неимуществени вреди от трудова злополука, изразяващи се в болки и страдания вследствие на телесните повреди, които са причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.04.2011г., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането, до окончателното изплащане и са присъдени съразмерно такси и разноски по делото.

Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство обжалва решението В ЧАСТТА за присъденото над 10 000 лв. до 30 000 лв., обезщетение, като счита, че в нея то е незаконосъобразно, тъй като  определеният размер на обезщетението – 30 000 лв., не съответства на действително претърпените болки и страдания. Заявява, че от събраните доказателства може да се направи заключение, че ищецът, след изписването му, е бил в добро състояние, с тенденция към подобряване. Лечението му след болничните престои се изразява само от периодични антисептични превръзки, без данни за предписани болкоуспокояващи. Болките и страданията са в границите на нормалните и неправилно е преценена работоспособността на ищеца – той може да изпълнява различни други видове работа, макар да не може да работи като водач на кари. Също така въззивникът се оплаква, че размерът на присъденото обезщетение необосновано не е намален по реда на чл. 201 ал. 2 от КТ поради съпричиняване от страна на пострадалия на вредоносния резултат, без съдът да прецени и обсъди правилно фактите, установени по делото. Също неоснователно не е приел, че застрахователят действително е изплатил на ищеца обезщетение от 107, 14 лв. С оглед всичко изложено, въззивникът моли въззивния съд да отмени обжалваното решение в посочената част и отхвърли иска за сумата над 10 000 лв., като уважи възражението за съпричиняване и приспадне платената от застрахователя сума. Претендира разноски по делото.

Във въззивната жалба са инвокирани оплаквания за допуснати процесуални нарушения във връзка с назначената съдебно медицинска експертиза и наличието на пречки за участие в състава й на определеното от РС вещо лице, поради което въззивникът е направил доказателствени искания за тази фаза на производството, свързани с повторно назначаване на съдебно-медицинска експертиза при същите въпроси, поставени от РС, поради наличие на основанието по чл. 266 ал. 3 от ГПК.

С мотивирано определение, държано в з.з. на 12.06.2014г. въззивният съд е оставил без уважение искането.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че оплакванията не се подкрепят от доказателствата, атакуваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено в обжалваната част. Няма направено искане за присъжданена разноски, няма нови доказателствени или други процесуални искания.

В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., за дружеството-въззивник, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон, явява се процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа въззивната жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноските за тази инстанция и съразмерно на отхвърлената част от исковете - за първата.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и моли съда да я отхвърли, като потвърди решението в обжалваната част като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за тази инстанция.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваната част от решението е частично незаконосъобразна, поради което следва да бъде частично отменена.

Безспорно се установи по делото, че фактическото положение се вписва изцяло в хипотезата на правната норма на чл. 200 от КТ и осъществените обективни елементи в своята съвкупност, активират гражданската безвиновна, гаранционно-обезпечителна отговорност на работодателя за обезщетяване на вреди, причинени от трудова злополука – травма на лявото стъпало, настъпила по време и във връзка с извършвана от работника работа по трудово правоотношение, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането. Несъмнено е и, че ищецът разполага с активната легитимация да постави в действие тази отговорност.

Двата основни спорни факти в това въззивно производство, са общият размер на дължимото обезщетение и дали работникът е допринесъл за злополуката, допускайки груба небрежност, което да рефлектира върху размера на присъденото обезщетение, остойностяващо вредите и чийто характер на неимуществени поставя оценката им в пари в зависимост от моралната категория “справедливост”.

Претендира се обезщетяване само на претърпени неимуществени вреди. Този вид вреда по начало е без паричен или друг имуществен еквивалент сама по себе си, поради което законодателят е постановил определянето на размера на обезщетението за претърпяването й да става въз основа на принципите на справедливостта, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Тъй като няма легална дефиниция на тези принципи, съдът ги прилага по вътрешно убеждение, но на базата на конкретните обстоятелства и общите правови норми, като се ръководи най-вече от характера на увреждането и степента на страданието.

Така в случая, посредством гласните и писмени доказателствени средства, съдът е придобил реална представа за същността и качеството на физическите и емоционални преживявания на ищеца, неговите телесни страдания и отражението им в бита му.  Установено е, че е получил премазване на лявото ходило, /открита конквасация/, кожата на ходилото е била отделена от подлежащите кости, а петната кост – оголена, меките тъкани до средата на ходилото – размачкани. Претърпял е тежки физически болки. Лечението се изразявало в хирургическа обработка, отстраняване на мъртви тъкани, множество превръзки, две пластични операции, като към момента все още се нуждае от превръзки, фрактурата на кубоидната кост е зле зарастнала, V метатарзалната кост  е изместена и това нарушава функцията на крайника. Ищецът носи ортопедична обувка, придвижва се с патерица, има определена трайно намалена работоспособност, като за него са противопоказни тежък физически труд, нервно-психическо напрежение и натоварване на долния ляв крайник. Пълно възстановяване е невъзможно, лечението е трудно и продължително. Всичко това се е отразило на битовите му навици, способността му да се справя сам в ежедневието, на душевното му равновесие и на възможностите му да си осигурява трудови доходи за напред, предвид това, че е на 49 години и има семейство.

 С оглед изложеното съдът счита, че сумата 30 000 лв. представлява максимално справедливо обезщетение, като имуществен еквивалент на претърпените болки и страдания, кореспондира на доказаните по вид, продължителност и тежест физически и емоционални страдания на ищеца, и е съобразено с характера на увреждането, проведената оперативна намеса, продължителния период на непълно възстановяване, семейното положение и възрастта на пострадалия ищец.

По този въпрос становището на въззивната инстанция съвпада с приетото от СлРС.

Въззивният състав обаче, не споделя правните изводи на РС по отношение на твърдението, направено още с отговора на исковата молба, относно приноса на пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат, тъй като те са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Решаващият съд, без да се аргументира ясно, не приема това възражение, като отбелязва единствено, че ответното дружество, носещо доказателствената тежест за това, не е доказало чрез гласните си доказателствени средства,  проявена от ищеца груба небрежност при управление на машината.

Действително, разпитаните по искане на ответника свидетели заявяват, че не са били очевидци на момента на настъпване на злополуката, но техните показания в цялост подкрепят констатациите на комисията, извършила разследване на злополуката и изготвила протокол за резултатите. Заключението на комисията е, че ищецът е осъществявал трудовите си задължения – извършвал е товаро-разтоварни дейности с електрокар в склад № 4 в базата на работодателя, а специфичното физическо действие, извършвано от него в момента на злополуката, е било слизане с електрокара от товарна рампа. Комисията категорично е констатирала, че е било налице отклонение от нормалните действия, изразяващо се в това, че при слизането от рампата ищецът е направил рязко десен завой, предизвикал обръщането на електрокара.

Този протокол, не само, че не е оспорен от страните, той е представен като писмено доказателствено средство от самия ищец с исковата му молба и с оглед останалата съвкупност от доказателства, настоящият състав счита, че материалната му доказателствена сила не е отнета. В тази насока е и подаденото писмено обяснение от Ж.Ж. – шофьор в Автотранспорт „Декотекс“, управлявал камиона, на който е извършено натоварването. Този документ, представен от ответника,  също не е оспорен своевременно и надлежно от ищеца. Нито е твърдяна, нито е доказана някаква друга конкретна причина за обръщането на електрокара. Така, доколкото са налице няколко различни източника на информация, които еднопосочно установяват обстоятелствата, свързани с настъпването на злополуката, въззивният съд счита, че има основание за прилагане на фигурата на съпричинавянето.

В случая не се касае за израз на “лично невнимание”, а за проява на “груба небрежност” по смисъла на чл. 201 ал. 2 от КТ. Работникът, който е имал от 1998 г. свидетелство за управление на кари, според длъжностната си характеристика е следвало да спазва правилата за управление на електрокар и мотокар, и му е бил провеждан от работодателя инструктаж по безопасност всяко тримесечие,  е извършил рязка маневра – десен завой, без да съобрази тези правила с конкретните обстоятелства. Тоест – ищецът е можел да предвиди възможността от настъпването на вредоносен резултат, обаче лекомислено се е надявл да го предотврати, разчитайки  на знанията и уменията си. По начало, като фигура в гражданското право, грубата небрежност е модел на поведение, свързан с неполагането на дължимата грижа – тоест работникът действа при груба небрежност тогава, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил за себе си в подобни условия. Очевидно е, че  ищецът, работейки от дълги години на тази длъжност, би следвало да прецени по-внимателно обстановката и да извърши обичайната си работа така, че да се предпази от риск с оглед характера и мястото на осъществяването й. Игнорирайки самодължимата грижа, и не проявявайки очакваното внимание, той е допринесъл за настъпването на злополуката и вредата от нея.

Ето защо следва да се възложи отговорност върху работодателя, но тя следва да се регулира чрез редуцирането й с отчетения принос от страна на работника. Така въззивният съд счита, че е справедливо приетият от РС размер на обезщетение за възмездяване на неимуществените вреди, претърпени от ищеца, да бъде намален с 1/3 - присъдената сума  от 30 000 лв. следва да се намали с 10 000 лв. и обезщетението да се определи на 20 000 лв.

Доколкото, обаче, настоящата инстанция счита за доказан надлежно фактът на изплащане от страна на застрахователя ЗАД „Виена иншуърънс груп“ на застрахователно обезщетение от 107, 14 лв. по груповата комбинирана застраховка, сключена с работодателя, тази сума следва да се приспадне от така определения дължим размер на претендираното обезщетение и искът се явява основателен и доказан за сумата от 19 892, 86 лв., а над нея е неоснователен. Основателността на главната претенция обуславя основателността, а оттам – и уважаването на акцесорния иск за обезщетение за забава върху присъдената сума в размер на законовата лихва от датата на увреждането – 04.04.2011г., до окончателното изплащане.

 Така въззивната жалба се явява частично основателна за разликата над 19 892, 86 лв. до присъдените 30 000 лв.

Обжалваната осъдителна част на първоинстанционното решение следва да бъде отменена  частично за присъдената сума над 19 892, 86 лв. до 30 000 лв. и за тази разлика искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен.

В останалата обжалвана осъдителна част – между 10 000лв. и 19 892, 86 лв., първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора отговорността за разноските за първоинстанционното производство следва да се преразпредели между страните съобразно уважената и отхвърлената част от иска, като присъдените на ищеца разноски следва да се намалят на 795, 71 лв., а той следва да заплати на ответника разноски в размер на 606, 43 лв. Присъдената държавна такса, платима от ответника, също следва да се намали на 795, 71 лв.

За въззивното производство, с оглед частичното уважаване и на жалбата, въззиваемият следва да заплати пропорционално разноските на въззивника в размер на 808, 57 лв., а последният му дължи разноски в размер на 741, 96 лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

                      

Р         Е         Ш        И    :

                                     

 

 

ОТМЕНЯ първоинстанционно решение № 318/11.04.2014г. по гр.д. № 4195/13г. на СлРС В ЧАСТТА, с която е осъдено “Декотекс” АД, гр. Сливен, да заплати обезщетение по чл. 200 от КТ за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, получени вследствие на телесни повреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 04.04.2011г., ведно със законовата лихва от датата на увреждането - 04.04.2011г. до окончателното изплащане, за сумата НАД  19 892, 86 лв. ДО присъдените 30 000 лв., както и В ЧАСТТА за разноските, с която „Декотекс“ АД – гр. Сливен е осъдено да заплати на Я.Й.А. направените по делото разноски за сумата над 795, 71 лв. и по сметка на СлРС държавна такса за сумата над 795, 71 лв., като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това

 

 

П О С Т А Н О В Я В А:

 

 

 

ОТХВЪРЛЯ предявения Я.Й.А. ЕГН ********** ***,  против  “ДЕКОТЕКС” АД, гр. Сливен, ЕИК 829053852, със седалище и адрес на управление на дейността гр. С., ул. „Х.Д.“ № *, иск за заплащане на обезщетения по чл. 200 от КТ за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие на травма на лявото ходило, настъпила в резултат на трудова злополука на 04.04.2011г., ведно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от датата на увреждането - 04.04.2011г. до окончателното изплащане, за сумата НАД 19 892, 86 лв. ДО претендираните 30 000 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

 

ОСЪЖДА Я.Й.А. да заплати на “Декотекс” АД, гр. Сливен направените разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 606, 43 лв.

 

 

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 318/11.04.2014г. по гр.д. № 4195/13г. на СлРС в останалата обжалвана част.

 

 

ОСЪЖДА Я.Й.А. да заплати на “Декотекс“ АД, гр. Сливен направените разноски по делото за въззивната инстанция, съразмерно на уважената част от жалбата, в размер на 741, 96 лв.

ОСЪЖДА “Декотекс“ АД, гр. Сливен да заплати на Я.Й.А. направените разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от жалбата в размер на 808, 57 лв.

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

 

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: