Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 189

гр. Сливен,  26.06.2014г.

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на  двадесет и пети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                М. БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ………и при секретаря М.Т. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  328   по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 380/30.04.2014г. по гр.д. № 3972/2013г. на СлРС, с което е осъден С.Н.Ч. *** да заплати на „Кати” ЕООД ЕИК 119624192 със седалище и адрес на управление гр.С., ул.Д. Ч. № *, представлявано от С.С., сумата от 1065,00 лева, представляваща невърната заемна сума, за която е подписан Запис на заповед на 01.08.2012г. с падеж 10.10.2013г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски.

Подадена е въззивна жалба от ответника в която се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Предмет на доказване в производството е било дали между страните са налице заемни отношения и ищецът е следвало да докаже по безспорен начин, че сумата е била предадена на ответника, както и основанието за това. Неправилно съдът е приел, че в случая е доказано предаването на сумата. Записът на заповед не установява факта на реалното предаване на парите и не се приравнява на разписка за получена сума. В Записа на заповед липсва основание за поето задължение. Доказването на основанието и на предаването на сумата е следвало да се осъществи с други доказателствени средства каквито не са били ангажирани от ищеца. Поради това не е налице задължение на ответника по каузалната сделка и няма основание да се приеме, че дължи сумата по Записа на заповед. Неправилно съдът е кредитирал показанията на свид.Пенкова като не се е съобразил с обстоятелството че тя се намира в трудово правни отношения с ищцовото дружество. От съдебно-икономическата експертиза е установено, че в счетоводството на ищеца сумата не е осчетоводена като заем, а по друга сметка. Правят се възражения и относно редовността на Записа на заповед от външна страна. Поради това се иска решението да бъде отменено и вместо това да се постанови друго, с което претенцията да бъде отхвърлена. Претендират се направените по делото разноски.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор на тази жалба в който се твърди, че тя е неоснователна. Развиват се съображения, че от доказателствата е безспорно установено наличието на договор за заем по силата на който въззивникът е получил сумата. Прави се разбор на събраните по делото доказателства и се извежда извода, че съдът правилно е предал на Записа на заповед доказателственото значение на разписка за сключен заем, което призумира предаването на заемната сума. Отразеното в счетоводството на ищеца е основано на наличните към момента счетоводни документи, а именно на Записа на заповед и поради това е отнесено по тази сметка. Налице е валидно сключен договор за паричен заем по силата на който ответникът се е задължил да върне на ищеца в срок до 10.10.2013г. претендираната сума. В случая са илеревантни съображенията относно реквизитите на записа на заповед. Поради това се иска решението да бъде потвърдено и се претендират разноски.

В жалбата и отговора не са направени нови доказателствени искания, а и двете страни са претендирали разноски пред тази инстанция.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява. Постъпила е писмена молба от процесуалния представител по пълномощие, с която се поддържа подадената жалба на съображенията изложени в нея и се претендират разноските за двете инстанции.

В с.з. за въззиваемото дружество се явява процесуален представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба и претендира разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно, поради което следва да бъде отменено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи обаче, не кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд не ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до незаконосъобразни правни изводи.

         Произходът на паричното задължение на ответника ищецът свързва със сключен договор за заем и това е правното основание на осъдителната му претенция. Същото следва и от наведените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, и в тези рамки се вмества защитата, която му се дължи от съда.

         За да се уважи иска за реално изпълнение на задължението на заемателя по договор за заем за потребление на парична сума, следва да се установи безспорно наличието на сключен валиден договор, обективиращо се в предаване от страна на заемодателя на уговорената сума и неизпълнението на основното насрещно задължение на заемателя – да я върне в уговорения срок. Като се има предвид естеството на предмета на договора за заем за потребление – парична сума, то в действителност не може да се говори за пълно неизпълнение, а само за забава на изпълнението, но този въпрос е второстепенен спрямо главния правнорелевантен факт – сключването на договора.

         Този вид договор по правната си характеристика е едностранен, неформален, безвъзмезден и реален. Действително, по него задължения възникват само за заемателя и за валидността му не е необходима писмена форма, но от същността му на реален договор имплементарно следва, че той се счита сключен в момента на фактическото предаване в собственост на заемателя на паричната сума. Тоест единствено доказването на този положителен факт от страна на заемодателя-ищец може непререкаемо да  потвърди съществуването в правния мир на такъв договор – доказването на юридическия факт на сключването му се състои в доказването на предаването на сумата.

         Такива еднозначни, преки и категорични доказателства ищецът не е посочил и представил по делото. Исковата сума – 1056 лв., не е осчетоводена в документацията на ищцовото дружество като заем от ответника, а в сметка 422 – подотчетни лица, в която се осчетоводяват вземания срещу персонала за предоставени авансово суми за изпълнение на служебни задачи. Не е установен нито факт на физическо предаване на парична сума от представител на дружеството на ответника, нито превеждане на такава по негова сметка. Поради това съдът не може да приеме наличието на валидно сключен договор за заем и това елиминира възможността за ангажиране на гражданската договорна отговорност на ответника за изпълнение на задължението му за връщане на заета сума.

         По начало е безпредметно да се обсъжда това дали представеният от ищеца документ, наименован „запис на заповед“ представлява или не запис на заповед по смисъла на ТЗ, тъй като не той е правопораждащият факт, от който ищецът черпи права за себе си.

         Но доколкото той се позовава на него за да обоснове основателността на претенцията си с източник договорно отношение, следва да се отбележи, че сам по себе си този документ нито замества договора за заем, нито може да послужи като индиция за сключването му.

На първо място, за да се свърже абстрактната сделка с каузално правоотношение, е необходимо тази сделка да е действителна. В случая е налице нередовен запис на заповед, тъй като съдържанието му не отговаря на изискванията на чл. 535 от ТЗ. Освен, че в текста не е употребена фразата „запис на заповед“, лицето, на чиято заповед трябва да се плати, не е ясно и недвусмислено индивидуализирано – посочен е само вид на търговеца и фирма, което не е достатъчно точно обозначение. При това положение, след като в документа само е материализирано изявление за плащане от едно лице и не е посочено основание за това, той не доказва съществуващо свързано каузално отношение – в случая – договор за заем. Освен това не може да се възприеме и като разписка, понеже не съдържа в себе си изявление от автора му за получаване на сумата.

         Дори да се приеме за валиден запис на заповед, както се посочи вече – в него не е внедрена връзка с каузално отношение, поради което той би могъл да представлява само отделно, самостоятелно основание за удовлетворяване на имуществена претенция на ищеца, но не и доказателство, че твърденият договор за заем е сключен.

         В светлината на изложеното дотук, всички обстоятелства, свързани със служебните и лични отношения между страните, са ирелевантни, тъй като независимо от динамиката на осъществените факти и уговорки между тях, разкриващи наличие на взаимоотношения с имуществен характер, от значение за спора е установяване точно на твърдяното от ищеца правоотношение, тъй като той търси съдебна защита именно по него и съдът не може своеволно да излиза извън този обсег, и да подменя основанието на претенцията.

         Ето защо главният иск е недоказан и неоснователен и следва да се отхвърли.

         Неговата неоснователност обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето, и на акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на законовата лихва върху главната сума от завеждането на исковата молба до окончателното изплащане.

         Тъй като правните изводи на двете инстанции не съвпадат, въззивната жалба се явява основателна и атакуваното решение следва да бъде отменено, като вместо това се постанови друго, с което да се отхвърли претенцията като неоснователна и недоказана

         С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззиваемото дружество, което следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззивника в размер на 627 лв, представляващи направените разноски пред двете инстанции.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

ОТМЕНЯ решение № 380/30.04.2014г. по гр.д. № 3972/2013г НА Сливенския районен съд КАТО вместо това постановява:

           

            ОТХВЪРЛЯ предявения от „КАТИ” ЕООД, ЕИК 119624192, със седалище и адрес на управление гр.С., ул.” Д. Ч.*, представлявано от С.С. против С.Н.Ч. ***  иск с правно основание чл.240 от ЗЗД за заплащане на сумата 1065 /хиляда шестдесет и пет/ лева, ведно със законната лихва, считано от 22.10.2013г. до окончателното изплащане като неоснователен и недоказан.

         ОСЪЖДА „КАТИ” ЕООД, ЕИК 119624192, със седалище и адрес на управление гр.С., ул.” Д. Ч.*, представлявано от С.С. да заплати на С.Н.Ч. *** сумата от 627 /шестстотин двадесет и седем/ лева, представляваща направените разноски пред двете инстанции.

 

         Решението не подлежи на обжалване.

                                                                                               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: