Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен,  18.07.2014 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на девети юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

 

                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                        ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                                                          СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

 

При секретаря И.К., като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 331 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

         Производството е въззивно и намира правното си основание в чл. 258 и сл. от ГПК.

 

 

         Делото е образувано по  въззивна жалба от адв. С.С. пълномощник на В.Н.А. управител на „ВАМАНД„ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „А.“ № *, против решение на № 327/14.04.2014 г. по гр.д. № 1772/2013 г. по описа на СлРС, в частта, с която въззивникът е осъден да заплати на С.А.А. ЕГН ********** *** сумата от 1 425,80 лв. представляваща обезщетение при командировка по чл. 121 от КТ за периода от 14.05.2012 г. до 08.06.2012 г. вкл. ведно със законната лихва за забава считано от датата на завеждане на исковата молба 21.03.2013 г. до окончателното изплащане, сумата от 226лв. разноски по делото, както и сумата от 107.00 лв. държавна такса в полза на Бюджета на съдебната власт.

Страната счита, че в тази част решението е незаконосъобразно, неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния и процесуален закон. Въззивникът счита, че съдът се е произнесъл по непредявен иск като е разгледал иск по чл. 121 от КТ, тъй като по делото бил предявен иск с правно основание чл. 215 от КТ и двете норми разглеждали различни правни ситуации. Нормата на чл. 121 от КТ уреждал въпроса свързан с командироване на работници и служители при определени условия, без изискване на писмено съгласие на работника или служителя, а разпоредбата на чл. 215 от КТ касаела обезщетенията при командировка. Твърди се в жалбата, че след като за процесния период въззивното дружество не е издавало нарочна писмена заповед за командировка на ищеца по реда на чл. 5 от Наредбата за служебни командировки и специализация в чужбина за него не е било възникнало задължение да изпълни нещо във връзка с командироването, съответно не са възникнали и права на командировано лице. Заявява, че не е било на лице командироване на ищеца в съответната законова форма, а щом липса съответната форма страната счита, че дори да е било осъществена командировката не ищеца не се дължи обезщетение по чл. 215 от КТ. Моли се в тази част обжалваното решение да бъде отменено като незаконосъобразно и да се отхвърлят претендираните искове.

В законния срок не е депозиран отговор на въззивната жалба.

В съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява. В писмено становище процесуалният му представител адв. С. заявява, че поддържа въззивната жалба и моли тя да бъде уважена. Претендира разноски за двете инстанции.

В съдебно заседание въззиваемата страна не се явява и не се представлява. Процесуалният му представител адв. С. Р. в писмено становище заявява, че оспорва въззивната жалба и моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение. Претендира деловодни разноски за въззивна инстанция.  

         Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни писмени доказателства.

         Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение , поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

         След преценка на събраните по делото доказателства, съдът направи следните правни изводи:

         Въззивната жалба е процесуално допустима като депозирана в законен срок от лице с правен интерес. Разгледана по същество същата е неоснователна.

         Пред първоинстанционния съд са били предявени искове за неплатено трудово възнаграждение, както и иск за присъждане на обезщетение за командировка.

         Във връзка с исковите претенции за присъждане на неплатено трудово възнаграждение и обезщетение за командировка е била извършена съдебноикономическа експертиза. Същата е изготвена от компетентно лице и не е оспорена от страните. От заключението й е видно, че на ищеца, въззиваем в настоящото производство, не му е било заплатено трудово възнаграждение в размер на 14.41 лв. В такъв размер искът е бил уважен от първоинстанционния съд, поради което в тази част решението следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

         По делото е бил предявен иск за присъждане на обезщетение при командировка по чл. 121 от КТ за периода от 14.05.2012г. до 08.06.2012г. ведно със законната лихва за забава от датата на завеждане на исковата молба – 21.03.2012г. Възможността да се претендира заплащане на обезщетение за времето на командировка е регламентирано в разпоредбата на чл.215 от КТ. Съгласно нея при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение, още и пътни, дневни и квартирни пари при условие и в размери, определени от Министерски съвет. За да бъде установено дали се дължи обезщетение за командироване, следва преди това да се установи дали лицето, което претендира обезщетението се е намирало в трудово правни отношения с ответника, каква е била трудовата му функция, бил ли е командирован при условията на чл. 121 от КТ и за какъв период от време. В конкретния случай няма спор по делото, че страните са се намирали в трудови правоотношения като ищецът е бил шофьор, водач на товарен автомобил. От извършената по делото съдебнотехническа експертиза се установи, че от 14.05.2012г. до 08.06.2012г. ищецът е бил командирован самостоятелно в чужбина, където е управлявал товарен автомобил. Предвид естеството на трудовите функции на ищеца, следва в конкретния казус да намери приложение и разпоредбата на § 1 от т.3 от допълнителните разпоредби на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, съгласно която на командированото лице са дължими командировъчни пари в размер, определен по правилата на раздел 4 от Наредбата – чл.31 и сл. във вр. с приложение № 3. Тъй като правилата на раздел 4 са специални по отношение на Общите правила от раздел 3, следва да се приеме, че на шофьора следва да се изплащат командировъчни пари в размер на 27 евро на ден., включително и квартирни пари. Тъй като в настоящия случай, командированият е бил в командировка в продължение на 28 дни, следва да му бъде заплатено обезщетение в размер на 756 евро, които съответстват на 1478.61 лв. Тъй като за тази сума първоинстанционният съд е постановил уважително решение, същото следва да бъде потвърдено.

         Не са основателни възраженията на въззивника, че съдът е разгледал непредявен иск по чл. 121 от КТ. За да бъде преценено дали е налице основание за изплащане обезщетение по чл. 215 от КТ, следва да се види дали работникът е бил командирован, а командироването на работника е разгледано в хипотезите на чл. 121 от КТ. Не са основателни възраженията на въззивника за това, че не е било налице командироване на работника, тъй като не е била издадена заповед за командироване. Издаването на заповед за командироване е задължение на работодателя и той не може да черпи права от своето виновно неизпълнение на трудовите си задължения. Самият факт на командироване се установява от всички приложени по делото доказателства – гласни и писмени и е безспорно установено това.

         Тъй като изводите на настоящата инстанция съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

         С оглед изхода на делото следва на въззиваемата страна да бъдат присъдени деловодни разноски. Макар същата да е поискала такива за въззивна инстанция по делото няма доказателства за извършени разходи, поради което такива не следва да се присъдят.

         По тези съображения, съдът  

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

         ПОТВЪРЖДАВА Решение № 327/14.04.2014г. по гр.д. № 1772/2013г. по описа на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО И ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването на страните.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                  2.