Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №218

 

гр. Сливен, 25.09.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:   

           

ПРЕДСЕДАТЕЛ:   МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:         МАРИЯ БЛЕЦОВА    

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №355 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №328/15.04.2014г. по гр.д.№3160/2013г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено, че С.И.С. *** част от сумите, за които на дружеството е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д.№1862/2013г. на СлРС, а именно: сумата 1537,63лв., представляваща главница за ползвана, но неплатена топлинна енергия за периода от 31.07.2011г. до 30.04.2013г. за обект, находящ се в гр.С., кв.“Д.*-*, ведно със законната лихва, считано от 04.06.2013г. до окончателното й изплащане; мораторна лихва в размер на 104,50лв., начислена до 28.05.2013г. и разноски в заповедното производство в размер на 34,33лв., като исковете в останалата им част до пълните претендирани размери от 1686,08лв. главница, 112,82лв. мораторна лихва и 37,50лв. разноски в заповедното производство са отхвърлени като неоснователни и недоказани. На ищцовото дружество са присъдени разноски, съразмерно с уважената част от исковите претенции в размер на 540,83лв. 

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство С.И.С. частично – в уважителната му част, с която е призната дължимостта на част от сумите, за които е издадена на дружеството заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1862/2013г. по описа на СлРС и в частта относно разноските. 

            В жалбата си въззивникът С.И.С. твърди, че решението на СлРС в обжалваната част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Посочва, че ищцовото дружество не доказало наличието на търговски отношения между тях, не бил представен валиден договор за доставка на топлинна енергия, като не доказало и че е клиент по смисъла на чл.153 от ЗЕ. Ищцовото дружество не установило по несъмнен начин размера на претенцията си. Не представило съответните за това документи като изравнителни сметки, отчетни формуляри за показанията на топломера и водомера и др. Не се представили доказателства относно факта дали АС отговаря на техническите изисквания и относно отчитанията на топломера. Не било безспорно установено какви количества топлинна енергия са подавани към процесния имот и било ли е възможно правилното им отчитане. Неправилно съдът е кредитирал заключението на вещото лице, което не било съобразено с действащата към момента нормативна уредба и почивало единствено върху справки, издадени от ищцовото дружество, които не са приети като доказателство по делото. Не се представили изравнителни сметки, което говорило, че сумите са начислени при липса на прозрачност. Счита, че районният съд неправилно не е приложил санкцията на доказателствената тежест, като е следвало да приеме за недоказани твърденията на ищеца ТЕ да е разпределена в съответствие с нормативните изисквания. Поради това районният съд е постановил неправилен и необоснован съдебен акт. Въззивникът моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното такова в обжалваните части и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли изцяло исковите претенции.  Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна.

            В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

С въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В с.з. въззивникът С.И.С., редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е подадено писмено становище от въззивника С., който посочва, че поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й. Счита, че решението на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно и като такова следва да се отмени в обжалваната част и вместо него въззивният съд постанови ново решение по същество, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемото дружество „Топлофикация - Сливен” ЕАД, гр.Сливен, редовно призовано, в с.з. се представлява от пълномощник адв.Г., която оспорва подадената въззивна жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, като потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването – допустимо в обжалваната част.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни установителни искове за установяване дължимостта на вземания за доставена топлинна енергия за периода 01.07.2011г. – 30.04.2013г. за обект в гр.С., кв.”Д.” 7-Г-21 в размер на 1686,08лв. и за мораторна лихва в размер на 112,82лв., начислена до 28.05.2013г., за които вземания на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу която длъжникът – ответник е възразил в законоустановения срок.

Предявените положителни установителни искове имат за предмет установяване на съществуването, фактическата, материалната дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. По този иск следва с пълно доказване ищеца, твърдящ съществуване на вземането си, да установи по безспорен начин неговото съществуване, дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи процесуалната тежест да докаже съществуването на фактите, които са породили неговото вземане. В случая ищцовото дружество следва да установи обстоятелството, че ответника С.И.С. е ползвал през процесния период 01.07.2011г. – 30.04.2013г. за обект, находящ се в гр.С., кв.”Д.” *-* топлинна енергия, за какво е ползвана тази енергия, правилно ли е разпределена същата и правилно и законосъобразно ли са начислени съответните суми за нея.

По делото е установено, а и не се спори, че ответника С. е собственик на имота, за който е начислена топлинна енергия. Като собственик на имота, той се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от Закона за енергетиката /обн. ДВ бр.107/09.12.2003г./. Имота представлява самостоятелен обект – апартамент в сграда етажна собственост.

С оглед възражението на въззивника – ответник в първоинстанционното производство, за липса на договорни отношения, съдът констатира, че през целия процесен период са били налице изготвени, одобрени от ДКЕВР и публикувани Общи условия за  продажба на топлинна енергия с гореща вода от “Топлофикация – Сливен“ ЕАД на потребители за битови нужди.

Съгласно чл.150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. Съгласно чл.150, ал.2 от ЗЕ, топлопреносните предприятия задължително публикуват одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и един местен всекидневник. Общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите. В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия, потребителите, които не са съгласни с тях имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения /чл.150, ал.3 от ЗЕ/.

Следователно, с оглед нормативната уредба, не е предвидено сключване на индивидуални договори нито между АС и топлопреносното предприятие, нито между потребител за битови нужди /какъвто е ответника по смисъла на цитираните по-горе разпоредби, като собственик на имот в сграда - етажна собственост, топлоснабдявана от топлопреносното дружество/ и предприятието.

Поради това, съдът намира възражението на ответника за недължимост, поради липса на договорни отношения, за неоснователно.

Безспорно по делото е установено /заключението на съдебно-техническата експертиза/, че в имота на ответника през целия процесен период 01.07.2011г. – 30.04.2013г., ищцовото дружество е доставяло ежемесечно топлинна енергия, т.е. налице е ползване на топлинна енергия, като за ответника, като потребител по смисъла на чл.153, ал.1 от ЗЕ, е възникнало задължението да заплати стойността й. Установено е, че в имота на ответника е ползвана топлинна енергия за битово-горещо водоснабдяване /БГВ/; топлинна енергия за отопление и вентилация /ОВ/ в частта си отдадена от “сградна инсталация” през месеците с отопление за сезони 2011/2012г. и 2012/2013г.; топлинна енергия на ОВ в частта си отдадена от отоплителни тела през месеците с отопление за сезони 2011/2012г. и 2012/2013г. Начислените й суми се формират, както от сумите за посочената ТЕ за БГВ и ОВ за „сградна инсталация“ и отдадена от отоплителни уреди, така и от сума за услугата отчитане и дялово разпределение. Следва да се отбележи, че на абоната за месеците с отопление е начислявана месечно сума за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, но същата не формира задължение, тъй като е приспадната под формата на отстъпка /арг. заключението на вещото лице/. Следователно е налице обстоятелството, че ответника е ползвал услугите на ищцовото дружество, като в неговия имот е доставяна топлинна енергия. Установено е доставяне на ТЕ в обекта, поради което се дължи нейното заплащане.

Вещото лице, изготвило заключението по изслушаната и приета от съда първа съдебно-техническа експертиза, е определило, че реално дължимите от ответника за процесния период суми за доставена топлинна енергия, начислени в съответствие с нормативната уредба и наличните данни, възлизат на общата сума от 1537,63лв. Именно от заключението по съдебно-техническата експертиза се установява потреблението на ТЕ в жилището на ответника и нейната левова равностойност при стриктно прилагане на нормативните изисквания. Вещото лице е определило количеството доставена ТЕ и стойността й. Съдът няма никакви основания да се съмнява в неговите знания и безпристрастност, както и в  правилността на заключението му. Експертизата е подробна и обоснована. Въззивният съд напълно споделя извода на районния съд, че следва да се има предвид втория вариант на дължимите суми за потребената от ответника – въззивника С. топлинна енергия, определен на база дадени от самия абонат – въззивника показания на индивидуалните разпределители. Безспорно въззивника е ползвал ТЕ за отопление в частта отдадена от отоплителни тела и дължи заплащането й. Вещото лице, прилагайки стриктно нормативните разпоредби е определило стойността й. Съдът не споделя възраженията на въззивника в тази насока като неоснователни. Както бе посочено, заключението е подробно, обосновано и съобразено с действащата към процесния период нормативна уредба и изцяло кредитирано и от двете съдебни инстанции. По делото няма ангажирани доказателства, оборващи това заключение, респ. създаващи съмнения в неговата правилност.

Следва да се отбележи, че отношенията между страните, свързани с ползването на ТЕ са сложни и динамични и се уреждат не само по правилата на общото гражданско законодателство, но са и предмет на регулиране с държавновластнически актове, чието прилагане има императивен характер. След като ответницата в качеството си на потребител на топлинна енергия е ползвала такава през посочения период, то за нея е възникнало насрещното задължение да заплати стойността й.  

Следва да се отбележи, че съдът не констатира допуснати от районния съд процесуални нарушения във връзка с допускането и събирането на сочените от страните доказателства, нито пороци при формиране на фактическата обстановка и привеждането й към хипотезиса на съответната правна норма. Първоинстанционният съд е приложил правилно относимите към спора правни норми и е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изложеното съдът намира, че предявеният главен положителен установителен иск по чл.415, ал.1 от ГПК, вр. с чл.124, ал.1 от ГПК е основателен и доказан в размера от 1537,63лв., до който следва да се уважи, а в останалата част до пълния претендиран размер от 1686,08лв. – да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

От основателността на главния иск за установяване съществуването на начислени суми за топлинна енергия, следва и основателността на акцесорното вземане за мораторна лихва върху главницата, изтекла към 28.05.2013г. Върху начислената сума за дължима топлинна енергия при неизпълнение на задължението на потребителя за плащане в срок /до 30 дни след съответния месец на доставката/, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД се дължи заплащане на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата до момента на заплащане на топлинната енергия. В случая деня на изпълнение е определен с Общите условия на дружеството /до 30 дни след съответния месец на доставката/, поради което въззивницата изпада в забава след изтичането му, като не е необходимо отправяне на нарочна покана за изпълнение на задължението й за заплащане на цената на доставеното количество ТЕ, поради което възражението й в тази насока е неоснователно. С оглед дължимостта на горепосочената главница от 1537,63лв. върху нея се дължи и съответно обезщетение за забава, възлизащо на общата сума от 104,50лв., определено към 28.05.2013г. До този размер акцесорния иск следва да се уважи, ав останалата част до пълния претендиран размер от 112,82лв. – да се отхвърли като неоснователен и недоказан.

Върху посочената като дължима главница следва да се признае за дължима и законната лихва за забава, считано от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.06.2013г., съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК.

Следва да се признае дължимост и на съответна част от разноските, направени от ищцовото дружество – кредитор в заповедното производство в размер на 34,33лв.

Поради това, щом крайните правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

С оглед изхода на спора, правилно районният съд е присъдил на ищцовото дружество направените от него разноски в първоинстанционното производство, съразмерно с уважената част от исковите претенции, като е редуцирал адвокатското възнаграждение с оглед направеното своевременно от ответника искане по чл.78, ал.5 от ГПК.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемото дружество направените от него разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер от 400лв.

Ръководен от гореизложеното, съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №328/15.04.2014г., постановено по гр.д.№3160/2013г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА С.И.С. *** да заплати на “ТОПЛОФИКАЦИЯ – СЛИВЕН” ЕАД, ЕИК 119004654, със седалище и адрес на управление на дейността: гр.С., бул.“С. К.” №* сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща направени във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

 

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                 

               

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

 

                                                         ЧЛЕНОВЕ:  1.

    

                                                     

                                                                               2.