Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 

 

гр. Сливен, 17.09.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  открито заседание на седемнадесети септември през двехиляди и четиринадесета година в състав:               

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                               НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                                            МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                             СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от  Надежда Янакиева въз.гр.  д.  N 376  по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

Обжалвано е първоинстанционно решение № 969/13.02.2014г. по гр.д. № 1223/13г. на СлРС.

С него е прекратен с развод граждански брак като дълбоко и непоправимо разстроен, без произнасяне по въпроса за вината, постановено е съпругата да продължи да носи брачното си фамилно име, прекратено е като недопустимо производството относно искането на съпругата да й се предостави ползването на семейното жилище и са присъдени съответните такси и разноски по делото.

Това решение е атакувано като недопустимо от ответницата в първоинстанционното производство. Във въззивната жалба тя заявява, че ищецът не се е явил в първото /а и в следващото/ съдебно заседание, без по делото да е доказана уважителна причина за това, но съдът е отказал, въпреки изрично направеното от нейна страна искане, да прекрати производството на основание чл. 321 ал. 1 пр. 2 от ГПК. Счита, че тъй като даване ход на делото и провеждането на производството, са станали в нарушение на императивни процесуални правила, то решението е недопустимо, поради което моли въззивния съд да го обезсили и прекрати производството. Претендира разноски.

Във въззивната жалба няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала писмен отговор. В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивницата, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, поддържа подадената въззивна жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, но, с оглед пълния му обхват – недопустимо.

Производството по брачни дела е самостоятелно уредено в гл.ХХVІ от ГПК и са приложими установените в него правила, различни от тези на общото исково производство. В разпоредбата на чл. 321 от ГПК подробно е регламентиран редът за разглеждане на делото, като нормата, касаеща провеждането на първото съдебно заседание е императивна и не подлежи на разширително или стеснително тълкуване.

Законодателят е разписал еднозначно и категорично, че в първото с.з. страните трябва да се явят лично, а при неявяване на ищеца без уважителни причини, производството се прекратява.  При липса на изключителното условие съдът не разполага с друга процесуална възможност.

Свободата на преценката на съда се състои единствено в това, да  приеме или не за основателна причината, посочена от ищеца като такава, а становището си следва да основе на съответните доказателства, установяващи наличието на такава причина.

Приведени към настоящия случай, горните изисквания намират неправилно отражение в действията на първостепенния съд.

Исковата молба е предявена чрез упълномощен с изрично пълномощно процесуален представител и в нея се твърди единствено, че ищецът „пребивава извън границите на РБ“. Адвокатското пълномощно е заверено на 27.11.12г. от завеждащия консулската служба при ГК на РБ в Дубай. Исковата молба е подадена в СлРС на 13.04.2013г. В нея няма направено изрично искане да се проведе производството в отсъствието на ищеца, съответно – няма приложени никакви писмени и не са посочени други доказателства във връзка с евентуалното наличие на уважителна причина за неявяването му. В първото с.з. на 04.10.2013г. ответницата се е явила лично и с процесуален представител по пълномощие. Ищецът не се е явил, вместо него се е явил изрично упълномощеният му адвокат, който, в отговор на възражението на ответната страна във връзка с даване ход на делото, е заявил, че счита, че няма пречка делото да се разгледа в отсъствието на ищеца, тъй като в пълномощното са конкретно посочени всички правомощия във връзка със спорните въпроси. Разпитаният свидетел, доведен от ищцовата страна за установяване факти по същество, е заявил, че от началото на предходната година /2012г./ ищецът „е извън страната и оттогава двамата /съпрузи/ не живеят заедно“. Писмени доказателства в тази насока отново не са представени.

При това положенеи въззивният състав счита, че СлРС е следвало да прекрати производството на основание чл. 321 ал. 1 пр. 2 от ГПК, дори и без да е имало изрично искане на насрещната страна.

Несъмнено е, че действията на съда зависят от конкретната фактическа обстановка, преценката на обстоятелствата се извършва за всеки случай отделно и в настоящия не е доказано по несъмнен и категоричен начин нито, че ищецът в момента на провеждане на с.з. е извън територията на РБ, нито, че се е установил трайно да живее в друга държава, нито, че към датата на първото с.з. за него е съществувала такава пречка, която да прави невъзможно личното му явяване. Само тази съвкупност от безспорно доказани факти биха могли да го освободят от задължението му по ал. 1 на чл. 321 от ГПК без да бъде санкциониран чрез прекратяване на производството.

Твърденията в исковата молба са голословни, а изявлението на свидетеля съдът не намира за достатъчно убедително, липсва писмено доказателство, което да му придаде плътност и непререкаемост. Гореизброените факти се доказват със съответните документи /копие от паспорт, адресна регистрация, трудов договор, акт за собственост или наем на недвижим имот, удостоверение за пребиваване, удостоверение за обучение и др. подобни/, каквито по делото не са представени.

Обстоятелството, че адвокатското пълномощно е заверено от консулството в Дубай не води до еднозначно заключение както относно трайното пребиваване на ищеца там /от заверката до предявяването на исковата молба има няколко месеца, а до първото с.з. – още 6 м., и е възможно ищецът междувременно да се е върнал в РБ/, така и относно невъзможността или изключителната трудност /удостоверение от работодател, от организация или от държавен орган и т.н./ за явяването му в с.з., за което е бил уведомен още през м. 07.13г.

Още повече, че дори да се е установил да живее в друга държава, ищецът има реалната възможност да се върне еднократно за провеждането на съдебното заседание по спор, иницииран от него, с очакван желан от него резултат и при наличието на възможност сам да посочи на съда предпочитан от него период за насрочване. Независимо, че липсват категорични данни относно действителното пребиваване на ищеца в чужбина и продължителността на същото, /освен ако не може да представи такива, поради незаконно пребиваване, с което също не може да оправдае като уважително неявяването си в съдебно заседание/, няма убедителни доказателства, че   завръщането му, съответно – явяването му, са препятствани от непредвидима, сериозна пречка с непреодолим характер или преодолима с по-големи от обичайните усилия.

С оглед всичко изложено, е видно, че заявената в с.з. от пълномощника на ищеца причина за неявяването на последния няма извинителен характер и не може да бъде счетена за уважителна по смисъла на закона, поради което производството е подлежало на прекратяване. Като не е сторил това СлРС е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено изцяло, а първоинстанционното производство – прекратено на основание чл. 321 ал. 1 от ГПК.

Поради това въззивната жалба се явява основателна и на въззивницата се дължат направените по делото разноски за тази инстанция в размер на 25 лв. за д.т.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                               Р     Е     Ш     И  :

 

ОБЕЗСИЛВА изцяло първоинстанционно решение № 969/13.02.2014г. по гр.д. № 1223/13г. на СлРС, като НЕДОПУСТИМО.

 

ПРЕКРАТЯВА производството по гр. Д. № 1223/13г. на СлРС при условията н ачл. 321 ал. 1 пр. 2 от ГПК.

 

ОСЪЖДА Г.Н.К. да заплати на Г.С.К. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 25 лв.

 

 

Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

                                            

 

                                                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                         2.