Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №221

 

гр. Сливен, 18.09.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:       

       

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ

ЧЛЕНОВЕ:       МАРИЯ БЛЕЦОВА

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Е.Х., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №399 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №395/10.05.2014г. по гр.д.№2674/2013г. на Сливенски районен съд, с което е признато за установено, че Т.Б.Д. не дължи на „Топлофикация - Сливен” ЕАД, гр.Сливен сумите, за които срещу него е издаден на 22.02.2008г. изпълнителен лист по ч.гр.д.№768/2008г. на РС – Сливен и е образувано изп. дело №453/2013г. на ЧСИ Миглена Минкова – Сливен, поради погасяване на вземанията по давност и са присъдени разноски на ищеца.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство „Топлофикация - Сливен” ЕАД, гр.Сливен изцяло.

            В жалбата си въззивното дружество „Топлофикация - Сливен” ЕАД, гр.Сливен чрез пълномощника си адв.Г. твърди, че решението на СлРС е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Съображението да това е, че предявения отрицателен установителен иск бил недопустим, тъй като за същия период ищецът вече е предявявал такъв иск, по който страните имали сключена съдебна спогодба по гр.д.№2000/2008г. по описа на СлРС. Тъй като Д. не бил изплатил задължението си е породен правния интерес на дружеството от продължаване на принудителните изпълнителни действия. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявения от Т.Д. отрицателен установителен иск изцяло като неоснователен. Претендира присъждане на направените пред двете инстанции разноски.

            В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от другата страна.

            В същия срок не е подадена и насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивното дружество „Топлофикация - Сливен” ЕАД, редовно призовано, се представлява от пълномощник адв. Г., която поддържа въззивната жалба и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемият Т.Д., редовно призован, не се явява и не се представлява. По делото е постъпило становище от пълномощника му адв. П., която оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да потвърди решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Единственото изложено от въззивника във въззивната жалба съображение за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното решение на СлРС всъщност касае неговата допустимост. Единственото възражение на въззивника е за недопустимост на предявения иск, водещо като последица и недопустимост на постановеното първоинстанционно решение, поради наличие на предходен такъв между същите страни за същото вземане, по който е била сключена съдебна спогодба. Въззивният съд намира това възражение за неоснователно.

Безспорно между същите страни за същото вземане /по изп. лист от 22.02.2008г., издаден по ч.гр.д.№768/2008г. на СлРС/ е бил предявен на 19.05.2008г. отрицателен установителен иск за установяване недължимост на вземането, по който е било образувано гр.д.№2000/2008г. по описа на СлРС. Основанието за недължимост е липса на договорни отношения и липса на доставяна и съответно потребена топлинна енергия за периода 30.12.2005г. – 31.12.2007г. Производството по делото е приключило с одобрена от съда с протоколно определение от 19.09.2008г. съдебна спогодба, по силата на която ищецът Т.Д. се е задължи да заплати на „Топлофикация - Сливен” ЕАД сумите по издадения на 22.02.2008г. изпълнителен лист по ч.гр.д.№768/2008г. на СлРС.

Новият отрицателен установителен иск по чл.124 от ГПК, предмет на настоящото производство, макар и за същото вземане, по-точно за останалата незаплатена част от него, се основава на друго правно основание за недължимост – изтекла погасителна давност за периода след 04.10.2008г. до образуване на изп. дело №453/2013г. по описа на ЧСИ Миглена Минкова, т.е. за период след приключване на производството по гр.д.№2000/2008г. на СлРС. Тъй като се касае за иск по чл.124, ал.1 от ГПК, предявен на различно правно основание – давност и за период след одобряване на съдебната спогодба по гр.д.№2000/2008г. на СлРС, то не е налице хипотезата на чл.298, ал.1, вр. с чл.234, ал.3 от ГПК и СПН не се разпростира върху предмета на настоящото производство. Следователно не е налице недопустимост на предявения в производството пред СлРС по гр.д.№2674/2013г. иск. В тази насока първоинстанционният съд е обсъдил направеното от ответното дружество възражение и е изложил законосъобразни мотиви на неоснователността му.

Тъй като предявеният иск е допустим, допустимо е и постановеното въз основа на него решение, като въззивният съд не констатира други пороци, водещи до недопустимост на атакувания съдебен акт.

Извън посоченото възражение, касаещо допустимостта на иска, а от там и допустимостта на съдебното първоинстанционно решение, друго възражение по съществото на делото няма изложено във въззивната жалба. Съгласно разпоредбата на чл.269, изр. второ от ГПК, при проверката на правилността на атакуваното първоинстанционно решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В случая оплаквания в тази насока няма направени. Въззивният съд не констатира нарушение на императивна материалноправна норма от районния съд при разглеждането на спора по същество.

Въззивният състав СПОДЕЛЯ напълно решаващите правни изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изложеното и неоснователността на въззивната жалба, атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен и законосъобразен.

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивното дружество и то следва да понесе своите така, както са направени и да заплати на въззиваемия Т.Д. направените от него разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в доказания размер от 400лв.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №395/10.05.2014г., постановено по гр.д.№2674/2013г. на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

ОСЪЖДА “ТОПЛОФИКАЦИЯ – СЛИВЕН” ЕАД, със седалище и адрес на управление на дейността: гр.С., бул.“С. К.” №*, ЕИК 119004654 да заплати на Т.Б.Д. с ЕГН ********** *** сумата от 400 /четиристотин/ лева, представляваща направени във въззивното производство разноски.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                             

 

                                         

                                                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                          2.