Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N  239

гр. Сливен, 08.10.2014 г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в  откритото заседание на осми октомври през двехиляди и четиринадесета година в състав:                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                 Н. ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:                                                             МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                                       М. БЛЕЦОВА

при участието на прокурора ……...………….и при секретаря П.С., като разгледа докладваното от  Н. Янакиева въз.гр.  д.  N 413 по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против решение  № 399/10.05.2014 г. по гр.д. № 335/2014 г. на СлРС, с което е развален поради неизпълнение сключеният между Н.И.Г. и Е.Й.Д., по време на брака й с И.С.Д., договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в н.а. № 87, т. VІІ, рег. № 6525, н.д.№ 607/2005г. на нотариус Н. С., вписан в СВп-Сливен, по силата на който първата е прехвърлила на втората правото на собственост върху свой недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идент. № 67338.563.203.6.13 по КК на гр. Сливен от 2006г., с административен адрес гр. С., кв. „Д. Г.“, бл. *, вх. *, ет. * ап. *, с предназначение – жилище, апартамент със застроена площ 50, 70 кв.м., състоящ се от дневна, кухня и сервизни помещения, с описани граници, заедно с прилежащите избено помещение № 13  и таванско помещене № 15, с посочени граници, ведно с отстъпено право на строеж и 1, 50 % ид.ч. от общите части на сградата, срещу задължението на приобретателката да поеме гледането и издръжката на прехвърлителката лично, като й осигури спокоен и нормален живот докато е жива,  обявен е за недействителен на основание чл. 135 от ЗЗД спрямо Н.И.Г. сключения на 22.03.2013г. между Е.Й.Д. и И.С.Д. от една страна и С.И.С., от друга, договор за дарение на описания по-горе недвижим имот, обективиран в н.а. № 103, т. ІІ, н.д. № 219/13г. на нотариус Н. С., вписан в СВп-Сливен, С.С. е осъден да предаде на Н.Г. владението върху имота и са присъдени разноските по делото.

С въззивната жалба, подадена от първите двама ответници в първоинстанционното производство се атакува изцяло решението, като въззивниците твърдят, че то е неправилно и  незаконосъобразно. Заявяват, че то не отразява действителната фактическа и правна обстановка. Първоинстанционният съд не бил извършил комплексна преценка на събраните по делото доказателства, едностранчиво и непрецизно е изтълкувал данните в избирателно посочени от него доказателства, подкрепящи единствено тезата на ищцата. Не били взети предвид материалноправните норми, относими към конкретния казус. Въззивниците твърдят още, че решаващият съд е приел за доказано, че те не са престирали дължимите грижи за издръжка и гледане, липсвали данни да са удовлетворявани необходимостите и нуждите на ищцата от храна, лекарства и обгрижване. Считат, че тези изводи на съда категорично не кореспондират със събраните писмени и гласни доказателства. Твърдят, че всички свидетели, ангажирани по почин на първите двама ответници са заявили безпротиворечиво, еднопосочно и в унисон с представените писмени доказателства, че същите са полагали всички необходими грижи и са предоставяли средства на ищцата за нейния спокоен и нормален живот от самото начало на сключване на договора, включително и извършване на ремонт и обзавеждане на жилището. Въззивниците се оплакват също, че РС е приел за недоказан факта на отказ и саботиране на усилията на приобретателите да престират грижите си, произтичащи от договора, от страна на прехвърлителката. Твърдят, че по този въпрос са налични писмени и гласни доказателства, опровергаващи извода на съда. Заявяват и, че към настоящия момент първата въззивница и съпругът й – вторият въззивник, продължават да престират парични средства на ищцата, съобразно поетите задължения чрез договора за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, чрез пощенски запис. В тази връзка считат, че са изправна страна по договора, тъй като са предоставяли и продължават да предоставят парично изпълнение вместо изпълнение в натура. Това било така, защото когато кредиторът не приема и не оказва съдействие за натурално изпълнение, длъжникът трябва да продължи изпълнението в пари, без да чака решение за трансформация, защото нуждата на кредитора от средства за съществуване не може да остане неудовлетворена. С оглед на всичко изложено, въззивниците молят въззивния съд да постанови решение, с което да отмени изцяло решението на СлРС. Претендират разноски за двете инстанции. Представят като нови доказателствени средства квитанция от пощенски запис от 08.05.14г. и известие за доставяне.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК насрещната страна е подала отговор с който оспорва всички наведени във въззивната жалба твърдения.  Излага подробна контрааргументация, като заявява, че атакуваното решение е правилно и законосъобразно и моли то да бъде потвърдено. Претендира разноски за тази инстанция.

Няма направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В същия срок по чл. 263 ал. 1 от ГПК не е постъпила насрещна въззивна жалба.

В с.з., от въззивниците пор. №№ 1 и 2, редовно  призовани, лично се явява пор. № 1, за нея се явява и процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Претендира разноски. Прави искане за събиране на нови писмени и гласни доказателствени средства – пощенски преводи и свидетелски показания във връзка с настъпили след подаването на жалбата обстоятелства, касаещи отношенията между страните по договора за издръжка и гледане, и превеждането на суми от страна на приобретателите.

В с.з. въззиваема пор. № 3, редовно призована, не се явява лично, за нея се явява процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва въззивната жалба и поддържа всички свои аргументи, изложени в отговора. Моли въззивната инстанция да потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Противопоставя се на доказателствените искания. Претендира разноските за тази инстанция.

В с.з. въззиваем пор. № 4, редовно призован, не се явява и не се представлява.

С мотивирано определение, държано в о.с.з., въззивният съд е отказал събиране на нови доказателствени средства, поискани с въззивната жалба и в съдебно заседание.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимирани субекти, имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на  обжалването – и допустимо.

Този състав, при проверката по реда на инстанционния контрол, констатира, че фактологията на СлРС е безспорно установена след съвкупната преценка и анализ на всички събрани по делото годни, допустими и относими писмени и гласни доказателствени средства.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е и правилно.

Изложените във въззивната жалба възражения, касаещи иска на ищцата против двамата въззивници по чл. 87 ал. 3 от ЗЗД за разваляне поради неизпълнение на договора за прехвърляне право на собственост върху недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, са неоснователни.

СлРС, в съответствие с правилата на ГПК, е изолирал релевантните факти, направил е доклад, с който е изяснил на страните обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, дал е правната квалификация на иска, разпределил е доказателствената тежест и е посочил на всяка страна кои факти с какви доказателствени средства следва да докажат. Допуснал е своевременните доказателствени искания за събиране на относими и необходими доказателства, които впоследствие е ценил поотделно и в тяхната съвкупност, като подробно се е обосновал кои от тях и в каква степен кредитира.

Безспорно е, че атакуваният  договор е бил сключен в изискуемата за това нотариална форма. По начало този вид договор е двустранен и възмезден и при него кредиторът прехвърля веднага собствеността на насрещната страна, а длъжникът започва да престира задълженията си, които, най-общо формулирани, са за “издръжка и гледане”. В случая обемът на задълженията на приобретателката спрямо прехвърлителката, страните са определили с фразата “да поеме гледането и издръжката лично, като й осигури спокоен и нормален живот докато е жива“.

За да се развали поради неизпълнение този договор по принцип няма значение дали то е пълно или частично, и дали изпълнението на неизпълнената част е още възможно, или вече е станало невъзможно по вина на длъжника. Достатъчно е последният да не  е изпълнявал задълженията си известно време, за да може кредиторът, да развали договора, и единственото изключение е предвидено в чл. 87 ал. 4 от ЗЗД – ако неизпълнената част от задължението е незначителна с оглед интереса на кредитора. Кога частта е незначителна, е въпрос на фактическа преценка – незначителността може да произлиза, както от това, че непрестираното количество е малко, така и от това, че качествената разлика между престираното и това,  което трябва да се престира, е малка. За целта е необходимо да се съпостави отклонението от дължимото с цялото дължимо по договора изпълнение. С оглед алеаторния характер на този вид договори, следва да се изхожда от формулировката, която страните са избрали при определяне задълженията на приобретателя.

В случая избраната от тях фраза характеризира типичното съдържание  на това задължение, при това то е обвързано с личността на приобретателя. Без съмнение в обема на задълженията на длъжника се включва извършването на постоянно потребното за пряко задоволяване на нуждите за живота на прехвърлителката, и освен полагането на личен труд за гледане, предполага и даване на материалните средства, които са необходими да задоволят нуждите на лицето, което се гледа. В процесния договор не е изрично ограничено задължението, като, например, средствата за издръжка да се дават от кредитора, или да се установи отделно местоживеене, или да се ползват услуги на трето лице, както и длъжникът да дава парични средства само, ако кредиторът има нужда или поиска изрично такива. Липсва и уговорка престацията на длъжника да е само парична.

По тази причина не може да се сподели виждането на въззивниците, че са изпълнили точно задълженията си, тъй като и към момента те -приобретателката и съпругът й, продължават да престират парични средства на ищцата, съобразно договора, чрез пощенски записи.

На първо място следва да се посочи, че предпоставка да се изпълняват адекватно горните задължения, е установяването на общ живот, в едно домакинство, на кредитора и длъжника. Това следва както от използването на цитираната формулировка на задълженията, непредвиждаща изрично отделното живеене, така и от специалното посочване, че приобретателката ще се грижи лично за прехвърлителката. Съвместното живеене е единственият начин по който може да се изпълни надлежно това задължение, изискващо кредиторката да се почувства в домашна среда, да й се осигури семейна атмосфера на внимание, грижа, разбирателство и уют, именно от длъжницата.

Само обстоятелството, че страните никога не са формирали общо домакинство, в което на ищцата да се създадат домашни условия, при които първата ответница, подпомагана от семейството си, да й осигурява тези грижи и удобства, дефиниращи „спокойния и нормален живот“, уговорен в договора, е достатъчно да се счете, че е налице трайно неизпълнение, даващо основание за разваляне на процесния договор.

Не само, че не се установи първата ответница /респективно – съпругът й, който, без да е страна по договора, но придобивайки вещни права, е бил обвързан със задължения към кредиторката и като част от “домашните” на длъжника/ да е канила ищцата да живеят в едно жилище – независимо дали в прехвърленото или в друго, а тя да е отказала. Нещо повече, дори след сключването през 2008г. на договора, чието разваляне се иска, ищцата е продължила да живее в Дома за стари хора до м.05.2008г., когато го напуснала и заживяла сама в прехвърленото жилище. Каквото и да е било към 2008г. отношението на приобретателката към това действие, през 2013г. то е придобило крайно негативен характер, който се изразил в подаването на жалба до РП-Сливен, в която тя изрично посочва, че в договора не е предвидено право на ищцата да обитава жилището и тя се е „самонастанила“ в закупеното от нея жилище. Този факт отново сочи на пълното нежелание на ответницата да осигури дом за ищцата и дезинтересирането й от въпроса къде да живее последната извън ДСХ. Представената декларация от 2013г., подписана от ищцата, че отказва да постъпи в ДСХ, поради неприемливи условия, не може да се третира като поведение на кредитора, поставящо длъжника в невъзможност да престира. Както се посочи вече, пребиваването в дом за стари хора, щом не е изрично предвидено като местообитание в договора за прехвърляне правото на собственост върху имота срещу задължение за издръжка и гледане, не може по никакъв начин да се приеме като място, където ответницата, /така, както е поела задължението/, лично да осигурява спокоен и нормален живот на ищцата. Освен това се установи, че посещенията на приобретателката в дома са били редки, непродължителни и не са се отличавали с проява на особена загриженост към прехвърлителката.

На следващо място от събраните доказателства не може да се изведе заключение за трайно, пълно и точно изпълнение, дори ако се игнорира факта на разделното живеене. По начало не в тежест на ищцата е да доказва отрицателния факт на неизпълнението, ответната страна е тази, върху която лежи доказателствената тежест за установяване на съответствие между изискуемото поведение и реално престираното по договора. Грижите и издръжката при този вид договори не се дължат при поискване и конкретно посочване, а дефинитивно и ежедневно. Ответниците, носещи тежестта на доказване, не са ангажирали надеждни и убедителни доказателства, че са осигурили пълно и точно изпълнение, доказвайки и съответствието на престираното по вид, обем, качество и количество грижи и издръжка, с дължимите.

Следва да се посочи и, че оплакванията от поведението на ищцата са несъстоятелни. Особеностите в характера или здравословното състояние на кредитора са без значение, те са предварително известен риск за приобретателя, с който той се съгласява при сключването на договора, и е длъжен да се съобразява с него през цялото му времетраене. Те са напълно ирелевантни по отношение изпълнението, щом не го отблъскват или ограничават.

Сидетелските показания в голямата си част възпроизвеждат чуто от страните и предположения или личната интерпретация на фактите от страна на самите свидетели, част от тях са неконкретизирани във времето, съдържат обобщения и сериозни неточности в детайлите. Въззивният съд изключва като ненадежди показанията на свидетелката Цв. Терзиева, която проявява главно своето лично негативно отношение към ищцата и отправя показанията си към моменти, излизащи извън обсега на доказване, както и тези на свид. В. Георгиева, като неясни, вътрешно противоречиви и неподлежащи в голямата си част на смислов анализ, чрез който да се извлече относима информация. От частите, които представляват лични възприятия или описания на събития в които останалите свидетели лично са участвали, съдът счита, че се установява наличие на спорадични действия на първите двама ответници, свързани главно с даване на хранителни продукти и парични суми на ищцата при нейни посещения на работното им място. Те са били извършвани около 2010-12г. и неритмично във времето. През 2009г. е преведена сума от 500 лв. през м. 01 и още 380 лв. до м. 11.09г., както и 80 лв. от м. 01.13г. Част от покъщнината на ищцата ответниците взели при себе си, като й дали/закупили други вещи. Някои от консумативните разходи за жилището, за някои периоди /частично през 2013г. и януари на 2014г./, са били заплащани от първата ответница, която е посещавала понякога ищцата там за кратки гостувания, носила е храна. Не е перяла, чистила, подреждала, домакинствала ежедневно или поне редовно, не е готвила на място. Не е купувала дрехи, вещи за дома, подаръци и т.н.

Ищцата е в напреднала възраст – 75 години и има сериозни здравословни проблеми. Страда от увреждане на лумбо-сакралните коренчета, некласифицирани другаде, има и хронична исхемична боласт на сърцето и артериална хипертония, със 70 % степен на увреждане. Движенията й са затруднени и през 2012г. и 2013г. неколкократно е постъпвала в болница. След изписването й се налагало да продължи медикаментозно лечение, имала нужда от рехабилитация. През периодите на възстановяване ответницата или членове на самейството й не са я посещавали редовно, за нея се грижили главно съседки и приятелки от Пенсионерския клуб в квартала. Пенсията на ищцата е в размер на 150 лв., през 2013г. й се наложило да продаде свои ценности и покъщнина. В замяна на физическата ежедневна помощ за лично обслужване и домакинстване от страна на съседката й Ив. Николова, ищцата често гледала малкото й дете.  През последните около две години ищцата преимуществено си е заплащала консумативните разходи за жилището. Двукратно ответницата е платила на трето лице да отиде при ищцата да се погрижи за нея за няколко часа. За пълнота на фактическата обстановка съдът приема за безспорно и твърдението в жалбата, че през м. 05.2014г. ответницата е направила паричен превод към ищцата в размер на 511, 35 лв., обозначен като „издръжка и гледане  - от януари до май 2014г., като категорично следва да се отчете обаче, че макар да е отправено към правнорелевантен период, в действителност правното действие е извършено след постановяване на атакуваното решение.

Така настоящият въззивен състав счита, че през един продължителен период, намиращ началото си още от сключването на процесния договор през 2005г., до подаването на исковата молба през м.01.2014г., е имало трайно, лошо и неточно изпълнение на задълженията на приобретателя, което, с оглед конкретните обстоятелства, може да се приравни на пълно неизпълнение и обосновава разваляне на договора.

Изпълнение не е било престирано не само от длъжницата по договора, но и от семейството й, тъй като особеният характер на договора за издръжка и гледане налага всички членове на семейството или домакинството на прекия длъжник да го подпомагат в изпълнението,  и той е длъжен да обезпечи тяхното съдействие за осигуряване на нормални домашни условия на живот на кредитора като в едно семейство, каквото, както се посочи по-горе, изобщо не се установи ответницата да е сторила. Преки действия, свързани със задоволяване на ежедневните и обикновени потребности на ищцата, не се доказа да са били системно и постоянно извършвани от някой от ответниците. С оглед изричната уговорка, изпълнение от трето лице, дори цялостно, не е годно да ги освободи от договорните задължения.

Несподелим е доводът на ответниците, касаещ възможността на ищцата сама да се грижи за себе си и нуждите си, щом може да се грижи за малко дете. Задължението на длъжника произтича от договора и изпълнението му не е обусловено от обективните способности на кредитора да удовлетворява сам потребностите си.

Не е доказано и да е имало тъй наречената „забава на кредитора”, което би било обективна невъзможност за изпълнение. Ответната страна не е доказала по никакъв убедителен начин, че престацията е предоставяна в пълен обем и е била безпричинно отказвана от ищцата, освен това в този случай длъжницата отново не е направила единственото възможно да остане изправна – да предприеме съответните правни действия да задължението си изцяло в парично. Коментираният във въззивната жалба пощенски запис за 511 лв. за „издръжка и гледане от януари до май 2014г.“ /за който вече бе посочено, че е осъществен непосредствено преди подаване на въззивната жалба/, не представлява надлежно такава трансформация, а и не може да компенсира отминалия период, преди предявяването на исковата молба. Сами по себе си влошените /независимо по каква причина/, отношения между страните по договора, не са основание за неизпълнение.

Поради това е видно, че липсва системно, пълно, непрекъснато и  цялостно изпълнение. Самият характер на този вид договори е такъв, че задълженията на длъжника са изискуеми без покана, всеки ден, в пълен обем. Явно е драстичното разминаване между очаквания обем на дължимото изпълнение и обективно осъщественото. Длъжниците не са престирали за целия период на действие на договора такова количество грижи и издръжка, което при съпоставката с цялото дължимо по договора изпълнение да обезпечи пълно покритие, или евентуално такова с незначително разминаване. Поради това следва да се счете, че е налице пълно неизпълнение за процесния период. Виновното поведение на приобретателката не само е осуетило изпълнението за изтеклото време, тъй като при тези договори следва да се престира ден по ден, неотлагаемо – недаденото днес не може да се престира след месец, но го е направило невъзможно и за предстоящия период, с оглед трайния му характер, който е засегнал основата на която се градят договорните взаимоотношения.

Така предявеният иск по чл. 87 ал. 3 от ЗЗД се явява изцяло основателен и доказан и следва да се уважи.

С въззивната жалба се атакува и решението на първоинстанционния съд по отношение на иска по чл. 135  от ЗЗД и се иска отмяната му и в тази част. Въззивниците /които имат интерес от обжалването, тъй като са страна по атакувания договор/ обаче не са посочили нито едно отменително основание, в обстоятелствената част на жалбата изобщо не е коментирано по същество решението по този иск и не е изтъкнат нито един довод или оплакване, които да бъдат разгледани от въззивната инстанция.  Щом при проверката се установи, че в тази си част атакуваното решение е валидно и допустимо, по останалите въпроси, съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, той е ограничен от посоченото в жалбата. В нея няма посочено нито едно конкретно оплакване, което да засяга произнасянето по иска по чл. 135 от ЗЗД, и което да постави рамките на въззивния контрол за правилност, а доколкото настоящият състав не констатира противоречие с императивна правна норма, то решението на СлРС следва да бъде потвърдено и в тази му част.

Ето защо, щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд намира, че липсват отменителни основания и атакуваното в решение следва да бъде потвърдено, а жалбата – оставена без уважение. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващите им правни норми, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

С оглед изхода на процеса  отговорността за разноски следва да бъде възложена на въззивниците  и те следва да понесат своите както са направени, въззиваемата не е направила разноски за тази инстанция и такива не следва да й се присъждат. 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

 

Р     Е     Ш     И  :

                       

 

ПОТВЪРЖДАВА  първоинстанционно решение № 399/10.05.2014 г. по гр.д. № 335/2014 г. на СлРС.

 

 

 

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКСРБ в едномесечен  срок от връчването му.

 

 

 

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

         ЧЛЕНОВЕ: