Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №237

 

гр. Сливен, 02.10.2014г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на първи октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:

               

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:    МАРТИН САНДУЛОВ

СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                                

при секретаря М.Т., като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №423 по описа за 2014год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №478/09.06.2014г. по гр.д.№1443/2014г. на Сливенски районен съд, с което е осъдено „Естир“ ЕООД, гр.Сливен да заплати на П.И.М. сумата от 759,63лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м. октомври, м.ноември и м.декември 2013г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 17.03.2014г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 310лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ за един месец, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 17.03.2014г. до окончателното й изплащане; осъдено е „Естир“ ЕООД да заплати по сметка на съда държавна такса в размер на 100лв. и възнаграждение за вещо лице в размер на 80лв.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство „Естир“ ЕООД, гр.Сливен в осъдителните му части.

В жалбата си въззивното дружество „Естир“ ЕООД, гр.Сливен твърди, че решението на СлРС е незаконосъобразно, необосновано и неправилно поради нарушение на приложимите материалноправни разпоредби и съществени нарушения на процесуалните такива. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че са налице предпоставките за уважаване на исковете на ищцата. Посочва, че още пред районния съд е заявил, че трудовото възнаграждение на ищцата е заплатено в брой с изрично нейно съгласие от събраните средства в касата на дружеството. Ведомостите не се подписвали, тъй като средствата не достигали за внасяне на осигурителните и здравни вноски в бюджета, но на работниците се плащало своевременно. Поради това иска по чл.128, т.2 от КТ е неоснователен. Посочва, че по делото не се събрали достатъчно и убедителни доказателства, че ищцата е останала без работа след прекратяване на трудовия й договор и изводите на съда, че същата е била без работа повече от 4 месеца е неправилен и необоснован. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение в обжалваните му осъдителни части и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявените против него искове като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

            Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата П.И.М. не е подала писмен отговор на въззивната жалба.

В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з., въззивното дружество, редовно призовано, не се представлява.

В с.з. за въззиваемата П.И.М., редовно призована, не се явява, представлява се от пълномощник – адв.Ц.Б., която оспорва въззивната жалба, намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Посочва, че основателността на исковите претенции се установила от събраните по делото писмени доказателства, а размерите им – от назначената съдебно-икономическа експертиза.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, а с оглед частичния обхват на  обжалването – и допустимо в обжалваната част.

Следва да се отбележи, че районният съд е пропуснал да отрази в диспозитива на постановения съдебен акт формираната и ясно изразена в мотивите воля по отношение на разликата над уважения присъден размер до пълния претендиран размер на двата обективно кумулативно съединени иска. Този пропуск представлява явна фактическа грешка, която обаче може да бъде отстранена от първоинстанционния съд и след произнасянето на въззивната инстанция по депозираната въззивна жалба, касаеща осъдителната част на решението.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че решението в обжалваната част е законосъобразно и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

С Решение №24/28.08.2014г. по т.д.№29/2014г. на СлОС е обявена неплатежоспособността на търговско дружество „Естир“ ЕООД, гр.Сливен; обявена е началната дата на неплатежоспособността – 01.01.2013г.; открито е производство по несъстоятелност; постановено е прекратяване дейността на предприятието на ТД „Естир“ ЕООД; постановена е обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството; ТД „Естир“ ЕООД е обявено в несъстоятелност и на основание чл.632, ал.1 от ТЗ е спряно производството по несъстоятелност. Решението е вписано в Търговския регистър.

Във връзка с откритото производство по несъстоятелност и обявяването на такава по отношение на ТД „Естир“ ЕООД – въззивник в настоящото производство, следва да се отбележи, че производството по настоящото дело е образувано въз основа на предявени против длъжника, обявен в несъстоятелност спор относно вземания по трудово правоотношение – вземания за трудово възнаграждение и обезщетение за един месец оставане без работа с правно основание съответно чл.128, т.2 от КТ и чл.222, ал.1 от КТ. Следователно в случая се касае за трудов спор по парични вземания, поради което е налице законоустановеното изключение от общото правило за спиране на съдебните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника с откриване производството по несъстоятелност, визирано в разпоредбата на чл.637, ал.1 от ТЗ. Поради това настоящото производство не е  спряно по аргумент на чл.637, ал.1 от ТЗ.

По съществото на спора въззивният състав СПОДЕЛЯ правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.

Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.

Сливенският районен съд е бил сезиран с предявени от П.И.М. *** при условията на обективно кумулативно съединяване искове, както следва: иск за заплащане на неизплатено трудово възнаграждение за м.октомври, м.ноември и м.декември 2013г. в общ размер от 930лв. /по 310лв. месечно/ с правно основание чл.128, т.2 от КТ, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане и иск за заплащане на обезщетение за един месец оставане без работа поради уволнението в размер на 340лв., с правно основание чл.222, ал.1 от КТ, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Безспорно от надлежно събраните от районния съд писмени доказателства се установи наличието на трудово правоотношение между страните през процесния период м.10 - м.12.2013г., по което ищцата П.М. е престирала труд, за който работодателят – ответното дружество дължи заплащане на съответното договорено трудово възнаграждение. От заключението по кредитираната от районния съд и неоспорена от ответника в първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза се установява брутния размер на трудовото възнаграждение на ищцата пред процесния период – 323,02лв. месечно, като правилно и законосъобразно /на основание чл.163 от ГПК/ районният съд е определил нетния размер на дължимото за процесния период възнаграждение, възлизащо на сумата от 253,21лв. месечно, т.е. общо за трите месеца от процесния период – 759,63лв. Върху дължимото възнаграждение за положен труд следва да се присъди и законната лихва за забава, така, както е претендирана от ищцата, считано от подаване на исковата молба.

Ответното дружество - работодател е въвело твърдение за недължимост на трудовото възнаграждение за този период, поради заплащането му. Това възражение се навежда и като единствено във въззивната жалба. Съдът намира възражението за неоснователно и недоказано. В тази насока работодателят – въззивник носи изцяло доказателствената тежест за установяване по безспорен начин с годни доказателства този положителен факт – изплащане на трудовото възнаграждение. Тази доказателствена тежест му е надлежно указана от районния съд при доклада по чл.146 от ГПК. Въпреки дадените изрични указания и дадената възможност за ангажиране на съответни доказателства, твърдението на работодателя е останало недоказано. От негова страна няма ангажирани абсолютно никакви доказателства за заплащане на трудовото възнаграждение. Следва да се отбележи, че работодателят признава и с отговора на исковото молба и с въззивната жалба, че ведомостта за трудовите възнаграждения не е подписвана, но не ангажира доказателства относно твърдението си, че е заплатил възнаграждението на ищцата – въззиваема в брой от паричните средства, налични в касата на дружеството. Ако това беше така, то дружеството би разполагало с разходен касов ордер или друг писмен документ, удостоверяващ получаване на сума от касата, но такъв документ не е представен по делото. С оглед неизпълнението на основното си процесуално задължение за установяване с годни доказателства на твърдения факт на заплащане на дължимото на ищцата трудово възнаграждение за положения от нея през процесния период труд, то работодателят следва да понесе своеобразната санкция на тежестта на доказване и съдът приеме за ненастъпил твърдения и останал недоказан факт на плащане.

Следователно предявеният иск по чл.128, т.2 от КТ е основателен в посочения размер от 759,63лв. и решението на районния съд, с което го уважава за същия е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

По отношение на обезщетението по чл.222, ал.1 от КТ за един месец оставане без работа следва да се посочи, че безспорно по делото е установено, че трудовото правоотношение с ищцата М. е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2 от КТ, поради закриване на част от предприятието, считано от 01.01.2014г. Установено е, че след уволнението ищцата е останала без работа, като е регистрирана в ДБТ, като се е подписвала в потвърждение на регистрацията си на 03.02.2014г. и на 16.04.2014г. Следователно са налице изискуемите от закона /чл.222, ал.1 от КТ/ предпоставки за заплащане на обезщетение – уволнение на посочено в правната норма основание и оставане на работника без работа след уволнението за период поне от един месец /в случая са установени повече от три месеца/. В тази насока са напълно неоснователни оплакванията на въззивника, изложени във въззивната жалба. Правилно и законосъобразно районният съд е кредитирал допуснатите и приети като доказателство по делото копие от регистрационно карта в ДБТ – Сливен и копие от трудова книжка, от което е видно, че след уволнението няма вписано последващо трудово правоотношение. Тези доказателства като безпротиворечиви, взаимно допълващи се, неоспорени от ответника са пряко, пълно и годно доказателство за установяване на подлежащия на доказване факт на оставането на ищцата без работа.

С оглед изложеното работодателят дължи на ищцата заплащане на обезщетение по чл.222, ал.1 от КТ в размер на едно БТВ. Относно размера на това обезщетение въззивният съд не споделя извода на първоинстанционния съд, като приема, че този размер е 323,02лв. – така, както е посочен от вещото лице. В тази част от решението обаче жалба няма подадена от другата страна, а съгласно разпоредбата на чл.271, ал.1, изр. второ от ГПК положението на жалбоподателя в този случай не може да бъде влошавано, поради което и в тази част решението на първоинстанционния съд ще бъде потвърдено. Правилно и законосъобразно е присъдено обезщетение за забава в размер на законната лихва, считано от подаване на исковата молба и върху тази главница.

Както бе посочено, в частта, с която исковите претенции следва да се отхвърлят над уважените до пълните претендирани размери е налице ЯФГ, която следва да се отстрани от районния съд след връщане на делото и това решение ще подлежи на самостоятелно обжалване.

С оглед изхода на процеса, районният съд правилно е осъдил ответното дружество да заплати по сметка на съда дължимата държавна такса върху уважените искове и платеното от съда възнаграждение на вещото лице /чл.78, ал.6 от ГПК/. 

Отговорността за разноски за въззивното производство, с оглед изхода на процеса, следва да се възложи на въззивника и той следва да понесе своите така, както са направени.

Въззиваемата не е претендирала разноски пред настоящата инстанция и съдът не дължи произнасяне в тази насока.

Ръководен от гореизложеното съдът

 

                                                Р     Е     Ш     И  :

                             

ПОТВЪРЖДАВА Решение №478/09.06.2014г., постановено по гр.д. №1443/2014г. по описа на Сливенски районен съд в обжалваните части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

 

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед нормата на чл.280, ал.2 ГПК.

 

 

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            

 

 

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  1.

 

 

                                                                                 2.