Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е       N 266

 

гр. Сливен, 23.10.2014г.

 

В     И  М  Е  Т  О    Н  А    Н  А  Р  О  Д  А

 

СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори октомври  през две хиляди и четиринадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРТИН САНДУЛОВ

                                                                             СТЕФКА МИХАЙЛОВА

 

при участието на прокурора ………и при секретаря Р.Г. , като разгледа докладваното от М. Сандулов гр.  д.  N  444  по описа за 2014  год., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 546/26.06.2014 г. по гр.д. № 3729/2013 г. на СлРС, с което е отхвърлена предявената от „Къчев и синове” ООД ЕИК 119601521 със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „П. Х.” № *, против Община Сливен с адрес бул. „Ц.О.” № * и „Водоснабдяване и канализация – Сливен” ООД ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Ш. с.%” № * искова претенция с правно основание чл. 50 от ЗЗД за заплащане солидарно на сумата 8 031.68 лв., претендирана като обезщетение за причинени вреди от непозволено увреждане от вещ, ведно със законната лихва върху нея, считано от 29.06.2013 г. до окончателното изплащане, като неоснователна и осъден ищеца да заплати на ответниците направените по делото разноски, като решението е постановено при конституиране в процеса на „Топ строй декор” ООД и „Лукском” ЕООД в качеството на трети лица – помагачи на страната на Община Сливен.

 

Подадена е въззивна жалба от ищеца, в която се твърди, че решението е незаконосъобразно. На първо място се сочи, че е допуснато нарушение на процесуалния закон, тъй като съдът е приел, че е предявена претенция с правно основание чл. 50 от ЗЗД и е указал на ищеца, че следва да установи всички елементи от състава на тази норма. В крайния си акт обаче съдът е достигнал до извода, че правната квалификация следва да бъде друга. Поради това съдът не е изпълнил задължението си по чл. 145 от ГПК. На второ място този, който е възложил на другиго работа, отговаря за вредите,  причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Съдът е достигнал до извода, че причинените вреди са от строителя по повод изпълнението на СМР, но не е счел, че следва да бъде ангажирана отговорността на възложителя. Освен това съдът не се е произнесъл по иска, насочен срещу лицето, под чиито надзор е вещта, което също представлява съществено процесуално нарушение. На следващо място се развиват съображения за неправилното приложение на материалния закон и се изваждат изводи, че ответниците следва да носят отговорност за вредите, които са причинени. Безспорно са били установени вредите, размерът им и връзката при причиняването на тези вреди с вредоносното събитие. Развити са съображения за отговорността по чл. 50 от ЗЗД и се излагат съображения във връзка със становището на втория ответник относно наличието на функциониращ стар водопровод. Прави се искане да бъде допусната съдебно-техническа експертиза, която да отговори на въпросите, поставени във въззивната жалба.

 

В срока по чл.263 от ГПК са постъпили писмени отговори и от двамата ответници.

В писмения отговор на Община Сливен се сочи, че съдържащите се в жалбата твърдения са неоснователни, РС е изпълнил точно вменените в ГПК задължения и не е нарушил никой от основните начала и принципи в процеса. Съдът е определил приложимият закон въз основа на изложените в исковата молба обстоятелства и в последната са наведени такива за вреди, произлезли от вещ. Изложеното в решението на РС е в пълно съответствие с утвърдената съдебна практика и собственикът на вещта не носи отговорност за вреди, произлезли от нея, ако тези вреди не са резултат от недостатъци, свойства на вещта. Поради това се иска решението да бъде потвърдено. По повод доказателствените искания, съдържащи се във въззивната жалба страната счита, че не са налице условията за назначаване на такава експертиза, тъй като е можела да направи това искане пред първата инстанция и не се съдържат твърдения за нови факти и обстоятелства.

Подаден е отговор и от втория ответник „В и К” ООД, в който се твърди, че въззивната жалба е неоснователна, решението е на РС е валидно, допустимо и правилно. Съдът не е променил правната квалификация на иска, която е дал с доклада по чл. 146 от ГПК, а е разгледал и отхвърлил предявеният иск, тъй като не е намерил основания за уважаването му. В случая твърдяните от ищцовото дружество вреди не са причинени от самата вещ, а от виновно поведение на правни субекти, което обосновава отговорност по чл. 49 от ЗЗД, но такъв иск не е бил предявен. Изложени са съображения за правилността и обосноваността на съдебното решение и за липсата на допуснати процесуални нарушения. Сочи се, че дори и да бъде намерено основание за ангажиране на отговорност, то вещта не е собственост на „В и К Сливен” не е предадена за експлоатация и подържане на дружеството и то няма отношение към нея, поради което и като краен резултат първоинстанционното решение е правилно. Моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение. По повод направеното доказателствено искане се изразява становище, че то е недопустимо и неоснователно. Тези обстоятелства, които страната иска да установи, са били установени чрез изслушана по делото експертиза и отделно от това искането не е заявено своевременно, като то е можело да бъде направено и пред първата инстанция.

 

В .з. за въззивника се явява представител по пълномощие, който поддържа подадената жалба.

За въззиваемата община се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба и претендира разноски.

За въззиваемото дружество се явява представител по пълномощие, който оспорва основателността на подадената жалба и претендира разноски.

 

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.

При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед  обхвата на  обжалването – и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така  както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

       Изградените въз основа на нея правни изводи, кореспондират с приложимите за казуса правни норми, поради което въззивният съд ги споделя. При цялостно и правилно изградени фактически констатации първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразни правни изводи, наложили правилното  отхвърляне на иска.

  

Правилно и законосъобразно районният съд е квалифицирал предявеният иск като такъв по чл. 50 от ЗЗД, с оглед на изложените в исковата молба обстоятелства. Посочил е че отговорността по чл. 50 от ЗЗД е безвиновна деликтна отговорност за разлика от отговорността по фактическите състави по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД.  Когато при използването на една вещ е допуснато нарушение на определени правила и норми или на обичайни правила за безопасност, е налице основание за отговорност по чл. 45 или чл. 49 от ЗЗД. В случая за да бъде ангажирана отговорността за вреда причинена от вещ е необходимо вещта да се вмества в самото деликтно действие като негов необходим елемент, при който без нея нито би настъпил деликтът, нито би имало увреждане от самата вещ, ако не е в общия причинен процес на самото увреждане. В конкретния случай съдът е констатирал, че  е налице човешка намеса, свързана с неполагане на необходими грижи за обезопасяване на водопровода при неговия ремонт и предотвратяване на възможността за предизвикване на пробив, което е довело до изтичането на силна водна струя и до наводняването на имота. В исковата молба се е поддържало като основание претенция по чл. 50 от ЗЗД, а не такова по чл. 49 от ЗЗД и съдът правилно и законосъобразно е отхвърлил претенцията.

          В този смисъл е и константната практика на ВКС, която приема че отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди противоправни действия. Тази отговорност възниква когато има вреди, тези вреди са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил някаква работа, вредите са причинени при или по повод изпълнение на работата. Тоест отговорността по чл. 49 ЗЗД е налице винаги когато вредите са резултат на виновно поведение на лицето, на което е възложено извършването на определена работа. Когато вредата е в резултат на свойства на самата вещ, а не на действия свързани с нейната правилна експлоатация, отговорността е по чл. 50 ЗЗД. Тази отговорност се основава главно на обстоятелството, че техниката на производството изпреварва в някои случаи техниката на безопасност, в резултат на което е налице производство на вещи, които крият потенциална опасност от причиняване на вреди при тяхната експлоатация без обективно да има възможност настъпването им да бъде предотвратено. В тази връзка обезщетение по чл. 50 ЗЗД се дължи когато вредите са произлезли от машини, машинни съоръжения, инструменти и други вещи, когато те са предадени от производителя като обезопасени и не съществува техническа възможност за пълно отстраняване на опасността от вреди. /Решение № 77 от 19.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 968/2012 г., III г. о., ГК/.

          Характерно за увреждането по чл. 50 ЗЗД е, че то настъпва от проява на вещта, от нейните особености, свойства и качества, без да се въздейства върху самата вещ по начин, че да се използват особеностите й, водещи до увреждането. Обективната отговорност на собственика на вещта за произлезли от нея вреди настъпва и тогава, когато при използването на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато е допуснато такова нарушение, деликтната отговорност е по чл. 45, съответно по чл. 49 ЗЗД. / Решение № 99 от 10.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4659/2007 г., III г. о., ГК/.

      

          В жалбата се твърди, че съдът е приел, че е предявена претенция с правно основание чл. 50 от ЗЗД и е указал на ищеца, че следва да установи всички елементи от състава на тази норма. В крайния си акт обаче съдът е достигнал до извода, че правната квалификация следва да бъде друга. Съдът обаче се е ръководил от обстоятелствата, които са били поддържани от представителя на ищеца и от които е несъмнено, че претенцията е била поддържана на основание на чл. 50 от ЗЗД.

 

Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение. Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна норма, като по този  начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.

 

Въззиваемите са претендирали разноски и такива  следва да бъдат присъдени в размер на сумата от 300 лева за община Сливен, която сума представлява юрисконсулстко възнаграждение по чл. 78 ал.8 от ГПК, а на дружеството следва да бъде заплатена сумата от 888 лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

Ръководен от гореизложеното съдът

 

Р     Е     Ш     И  :

 

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 546/26.06.2014 г. по гр.д. № 3729/2013 г.  на Сливенския районен съд.

 

ОСЪЖДА „Къчев и синове” ООД ЕИК 119601521 със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „П. Х.” № *, да заплати на Община Сливен с адрес бул. „Ц.О.” № * сумата от 300 /триста/ лева, която сума представлява юрисконсулстко възнаграждение по чл. 78 ал.8 от ГПК

        

ОСЪЖДА „Къчев и синове” ООД ЕИК 119601521 със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „П. Х.” № *, да заплати на „Водоснабдяване и канализация – Сливен” ООД ЕИК 829053806, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Ш. с.%” № * сумата от 888 /осемстотин осемдесет и осем/ лева представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за тази инстанция.

 

         Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването.

                                     

                                                

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                                                         

         ЧЛЕНОВЕ: